Серия
Тагърт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Liar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 92 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Джуд Деверо. Сладък лъжец

ИК „Flamingo“, 1993

Художник: Даниела Трифонова

Редактор: Николай Николов

Коректор: Росица Николова


ПРОЛОГ

Луизвил, Кентъки,

Януари 1991 година

— Но защо баща ми постъпва така с мен? Мислех, че ме обича — попита Саманта Елиът мъжа, който, откакто се помнеше, беше адвокат и приятел на баща й. Мисълта, че този благ човек бе заговорничил с баща й, усилваше болката и усещането, че е изоставена.

Болката и без това бе достатъчно голяма. Преди три часа тя стоеше пред гроба на баща си и гледаше с трескави сухи очи как пускаха ковчега му в земята. Бе само на двайсет и осем години, а бе видяла много повече смърт, отколкото мнозина не са срещали през целия си живот. Остана единствена от рода им — родителите й починаха, баба й и дядо й — също. Съпругът й Ричард — също можеше да се каже, че е мъртъв, защото получи последните документи по развода в деня, в който почина баща й.

— Саманта — каза адвокатът с мек умоляващ глас. — Баща ти наистина те обичаше. Обичаше те твърде много и затова те моли да направиш това — гледаше я внимателно. Жена му бе казала, че се страхува, че Саманта не е проронила нито една сълза, откакто почина баща й.

— Това е добре — бе отвърнал той. — Значи има волята и силата на баща си.

— Но той не бе силен — тросна се жена му. — Винаги Саманта е била силната. И сега стоеше отстрани, гледайки как баща й се съсухря и умира, без да пророни и една сълза.

— Дейв винаги е казвал, че Саманта е неговата скала — адвокатът затвори куфарчето си и напусна къщата, преди жена му да успее да каже още нещо, тъй като се опасяваше от реакцията й, когато излязат наяве подробностите около завещанието на Дейв Елиът.

Сега, докато наблюдаваше Саманта да стои в библиотеката на баща й, усещаше как потта се стича по врата му, спомняйки си как се опитваше да разубеди Дейв да отмени условието в завещанието си, но не успя.

— Дължа й този шанс — прошепна Дейв. — Отнех й личния живот и сега искам да й го върна. Дължа й това.

— Саманта е млада, зряла жена, която може сама да се справя — бе отвърнал адвокатът, но думите му бяха глас в пустиня. Дейв бе решил.

— Само за една година. Това е всичко, за което те моля. Една година. Тя ще хареса Ню Йорк.

Ще намрази Ню Йорк, помисли си адвокатът, но си замълча. Познаваше Саманта от рождението й. Бе я носил на гръб като дете, бе я виждал да играе с другите деца. Бе я виждал да участва в състезания и да се шегува с родителите си. Виждал я бе доволна от оценките си на някой тест и разплакана, когато не се е представила добре. Бе свидетел на споровете с майка й пред огледалото за някоя рокля или дали да носи червило или не. До дванадесет години тя беше нормално, обикновено дете.

Гледайки я сега, няколко часа след погребението на баща й, той виждаше колко се е променила. Бе станала възрастна жена в младо тяло, криеща красотата си зад строг тъмносин костюм, който би отивал на жена три пъти по-възрастна от нея. Всъщност, изглежда, тя правеше всичко възможно да прикрие женствеността си — прибираше косата си, не носеше никакъв грим, дрехите й бяха безформени, твърде дълги и невзрачни. Но по-лошото бе, че зад външния й вид се криеше един тъжен човек. Саманта не се бе усмихвала от години, а и той не можеше да си спомни кога за последен път я бе видял да се смее. Спомни си преди години, Саманта още не бе напуснала Луизвил, двамата с Дейв бяха у тях. Саманта се върна от гимнастическия салон. Дейв бе в кабинета си и говореше по телефона и тя не знаеше, че в къщата има още някой. Адвокатът стоеше до плъзгащата се врата и пиеше чай с лед. Тъкмо се канеше да й каже „здравей“, когато тя махна роклята си и започна да прави упражнения във всекидневната. Красивият й крак с дълго бедро и извит прасец бе опрян на края на кушетката. Забрави, че тя бе дъщеря на приятеля му и гледаше с възхищение и отворена уста младата жена, която от години мислеше за невзрачна. Косата й бе развързана и малки къдрици от тъмно злато се спускаха около лицето й, кожата й бе почервеняла от упражненията, а очите й бяха с дебели мигли и блестящо сини. Никога досега не бе забелязвал, че устните й са толкова сочни и изглеждаха леко нацупени, или че носът й има малка безсрамна извивка. Нито пък че има тяло, което трябва да бъде увековечено на кориците на някое модно списание?

— Растат, нали? — каза зад него Дейв, стряскайки го. Адвокатът се изчерви, че е хванат да зяпа момиче, което би могло да му бъде дъщеря. Вероятно това, което си мислеше, бе изписано на лицето му. Объркан, той се обърна и излезе с Дейв.

Години по-късно, когато подготвяше завещанието си, Дейв бе казал, че е изстискал всички жизнени сокове от Саманта.

— Постъпих така, както не би трябвало да постъпва един баща с дъщеря си — каза той, и адвокатът, все още спомняйки си извиващото се младо тяло на Саманта, бързо остави документите и си тръгна. Много добре си спомняше следобеда, когато изпита непозволената страст към дъщерята на приятел. Дори когато Дейв бе на смъртно легло, той не желаеше да слуша признания от този сорт, които Дейв, изглежда, бе почти готов да направи. Не искаше да слуша признание за нещо, което не би трябвало да се случва, но често се случваше. Сега адвокатът се чудеше какво ли е направил Дейв на Саманта, дали въобще й е направил нещо, но не възнамеряваше да я пита, тъй като не бе достатъчно смел да навлезе в свят, за който не би желал и да чува.

— Не искам да правя това — каза Саманта, гледайки ръцете си. — Имам други планове.

— Само една година — отвърна адвокатът, повтаряйки думите на Дейв. — След това ще наследиш много пари.

Саманта отиде до прозореца и докосна брокатените завеси. Едно от последните неща, които тя и майка й свършиха заедно, бе да купят тези завеси. Спомни си колко много мостри разглеждаха, за да изберат най-добрия цвят и плат. В задния двор имаше едно дърво, което Саманта и дядо й посадиха, когато тя бе дете. Когато беше на десет години, дядо й Кал издълба на ствола му К + С, като й каза, че ще бъдат заедно, докато е живо дървото.

Обърна се и огледа стаята. Стаята, която бе убежище на баща й, мястото, където тя седеше на коленете му, където тя и родителите й играеха заедно и се смееха. В тази стая Ричард й поиска ръката.

Бавно се приближи до голямото бюро на баща си и взе парчето скала, което той използваше за преспапие. На гладката му повърхност тя бе написала със синя боя, с детския си необработен почерк. „Обичам те, татко“. Направи преспапието, когато беше трети клас.

Две седмици преди баща й да почине, Саманта бе непрекъснато с него. Тогава си помисли, че са станали, много по-близки, отколкото някога са били. И сега не можеше да си представи, че той тайно е продал къщата и цялото й обзавеждане. Докато се грижеше за него не мислеше много за себе си, но той непрекъснато я питаше какво ще прави след смъртта му. Отвръщаше му, неохотно, че може би ще остане да живее в къщата, ще посещава някои лекции в колежа, а отделно ще се обучава на компютър — ще прави това, което правят обикновено хората, които не работят шест дни от седмицата, а тя живееше така от две години. Баща й не каза нито дума, но вероятно не хареса отговора й.

Саманта остави преспапието и се обърна към адвоката.

— Посочи ли някаква причина, за да продаде къщата?

— Каза само, че иска да прекараш една година в Ню Йорк и да търсиш баба си. Не мисля, че вярваше, че тя е жива. Мисля, че имаше предвид да се опиташ да откриеш къде е отишла, след като е напуснала семейството си. Баща ти имаше намерение сам да изследва различните документи и да разбере какво се е случило с нея, но…

— Той не успя да свърши много неща, които искаше да направи — отвърна Саманта, като накара адвоката да се намръщи от горчивия й тон. — Значи аз трябва да я търся вместо него?

Адвокатът прочисти нервно гърлото си, чудейки се как да се извини и да си тръгне по-бързо.

— Не мисля, че е имал предвид да търсиш в буквалния смисъл на думата. Мисля, че той се страхуваше да, не останеш тук в къщата и да живееш сама. Мисля, че тъй като майка ти нямаше роднини, а след като и той си отиде, няма да има нито един жив от роднините ти освен баба ти. И ако тя е жива, е мислил, че… — той спря.

Саманта се обърна, за да не види лицето й. Не искаше да издава пред никого това, което чувстваше. Болка и предателство — това бяха чувствата, които не искаше да споделя с никого. Точно сега искаше да е сама. Искаше този мъж да напусне къщата, да затвори външната врата след себе си и никога да не я отваря отново. А когато къщата останеше празна, искаше да се свие в едно топло и тъмно място, да затвори очи и никога повече да не ги отваря. Колко ли ужасни неща можеше да преживее човек и въпреки това да оцелее?

Адвокатът извади връзка ключове и ги остави на бюрото.

— Това са ключовете от апартамента на баща ти. Дейв бе уредил всичко. Смяташе да се оттегли малко по-рано и да се премести в Ню Йорк, за да може да търси майка си. Нае един апартамент и дори го обзаведе. Всичко бе готово, когато реши да се прегледа и… тогава откриха, че има рак.

Саманта не се обърна и адвокатът тръгна към вратата.

— Саманта, наистина съжалявам за Дейв. Обичах го, знам, че и ти също го обичаше. А и както изглежда сега, той също те е обичал. Обичаше те много и ти желаеше само доброто, и уверен съм, че каквото и да е направил, го е направил от любов към теб — говореше твърде бързо. Може би трябваше да й предложи нещо. Ако не друго, поне можеше да й предложи рамото си, за да поплаче, но истината бе, че той не искаше и да чуе за болката, която тя изпитваше. Беше му жал за детето — твърде много смърт бе видяла, но не й предложи рамото си. Искаше да отиде у дома при отвратителната си, усмихваща се съпруга и да напусне завинаги тази къща. Може би Дейв бе прав да продаде къщата. Може би в нея имаше твърде много лоши спомени, които човек би могъл да забрави само ако я напусне завинаги.

— Оставям документите за апартамента на бюрото — каза той през рамо. — Хазяинът ще ти даде ключове за външната врата, когато пристигнеш. А на пода съм оставил кутията, в която са нещата на баба ти.

Когато хвана дръжката на вратата, той се почувства като спринтьор, който чака началния сигнал, за да побегне.

— Саманта, ако имаш нужда от нещо, моля те, обади се.

Тя кимна, но не се обърна, когато го чу да си тръгва. Продължи да гледа навън към голите дървета в задния двор на къщата на баща си. Но тя вече не бе негова. Нито пък нейна. Като малка си представяше как някой ден ще отглежда децата си в тази къща…

Премигна няколко пъти, за да вижда по-добре. Осъзна, че има деветдесет дни да освободи родния си дом. Обърна се и видя пакета с документи на бюрото на баща й. Бюрото, което вече принадлежеше на друг човек. Изкушаваше се да се откаже от сделката. Можеше да се издържа сама, ако се наложи. Знаеше, че би могла да издържа и още един човек, но ако не направеше това, което баща й искаше, щеше да изгуби парите, които й бе оставил — от продажбата на къщата, спестяванията му, както и наследството от дядо й. Знаеше, че ако бъде разумна, парите, които щеше да получи, щяха да я направят финансово независима до края на живота й и ще може да живее, където поиска и да се занимава с каквото пожелае.

Но по някаква причина баща й бе решил, че преди да получи наследството, тя трябва да отиде да живее в голям, мръсен град и да се рови из прашните стари документи с надеждата да открие следа от жената, която бе напуснала семейството й, когато Саманта бе осеммесечно бебе. Жената, която бе изоставила съпруга си, който я обожаваше, сина си, който я обичаше, снаха, на която липсваше, и внучка, която след време щеше да я търси безнадеждно.

Саманта взе каменното преспапие и за миг се замисли дали да не го хвърли през прозореца. Но това бе моментен импулс. Сложи го внимателно на мястото му.

Ако баща й желаеше тя да се опита да открие майка му, трябваше да го направи. Не бе ли правила винаги това, което той искаше?

Тръгна да излиза, но се спря на вратата и взе старата кутия за шапки, която баща й бе оставил, и я занесе в стаята си. Не изпитваше никакво любопитство, нито пък желаеше да види какво има в нея. Всъщност Саманта бе сигурна, че е по-добре да не мисли за нищо, да не си спомня нищо. По-добре да свърши нещо, отколкото да мисли. А и трябваше да опакова багажа си, който не беше малко.