Лидия Джойс
Воалът на нощта (1)

1

Ребърн Корт представляваше комплекс от сгради, построени от пъстър пясъчник, и се простираше нашироко върху голото възвишение. Гледката не беше особено впечатляваща. Лейди Виктория видя Ребърн много преди каретата да стигне до там и не откъсна поглед от него, докато конете препускаха към вратата на парка. В крайна сметка голата местност не предлагаше нищо по-интересно. Колкото повече наближаваха, толкова по-тромава и грозна изглеждаше господарската къща, от чиито остри зъбери произволно се издигаха охранителни кули, стърчащи високо в оловносивото небе.

— Възможно ли е тук да живее херцог?

Неверието, съдържащо се във въпроса на Дюър, беше точно отражение на мислите на Виктория.

— Подхожда му. — Младата жена не си направи труда да скрие лошото си настроение от вярната камериерка. След двудневно пътуване, първо с влака от Бристол до Лийдс и после пет часа с каретата, тя кипеше от гняв.

Само при мисълта за властното писмо, с което практически и бе заповядано да се яви в Ребърн Корт и което бе грижливо прибрано в дамската й чантичка, тя стисна ръце в юмруци. Отначало беше решила да не се отделя от добре познатата обстановка на Ръшуорт Мейнър и да остави брат си Джек да изгние в кулата за длъжници, но после размисли. Представата какъв позор би донесло това на семейството се оказа по-силен стимул за гордостта й от наглото писмо на херцога. Затова му изпрати кратък отговор, събра най-необходимото в един куфар, отиде с каретата си до гарата в Бристол и се качи на влака, като през цялото време се стараеше да пренебрегне протестите, плачовете и умело изиграните припадъци на скъпата си майка.

Виктория нямаше представа какво ще помогне това дълго пътуване. В моменти на мрачни размишления — а по пътя към Ребърн Корт имаше предостатъчно време да им се отдава — тя се боеше, че е тръгнала да преследва невъзможното. Вярно, съществуваше слаба надежда да успее да убеди херцога да се вразуми. Опитваше се да подхранва тази надежда с онова, което знаеше за него. Според слуховете той обичал мрака и живеел като отшелник — не заради делата си, а защото тотално пренебрегвал правилата и традициите. Виктория потрепери. Знаеше, че семейство Уейкфийлд ще преживее позора, нанесен му от неплатежоспособността на Джек, но мисълта за неизбежните клюки, многозначителния шепот и пренебрежителните усмивки, които щяха да я преследват с години, я тласкаше напред. Беше платила твърде висока цена за доброто си име и нямаше да позволи на глупавия си брат да й я отнеме.

Стигнаха до портиерската къщичка. Тя изглеждаше още по-западнала от господарския дом, с липсващи кепенци на прозорците и бръшлян, който ги закриваше. Само тънката струйка дим, която се виеше към небето, показваше, че е обитавана. Каретата спря с лек тласък, кочияшът отвори вратата и предложи на дамите ръката си, за да им помогне да слязат. Не беше нужно да пита кой багаж е техният, защото бяха сами в каретата, откакто преди половин миля едрият селянин и жена му бяха слезли в своето село, което принадлежеше към Ребърн Корт. Кочияшът свали без усилие обкования с месинг сандък и пътната чанта от покрива, получи си бакшиша от Дюър и без да каже дума, се покатери обратно на капрата.

Когато каретата се отдалечи, Дюър нададе уплашен вик. Виктория се обърна и се озова пред прегърбен стар мъж със сбръчкано лице, който бе протегнал глава през вратичката на портиерската къщичка.

— Лейди Виктория? — попита той, докато воднистите му очи се местеха от едната жена към другата.

Като видя несигурността му, Виктория си разреши лека усмивка. Пътническата й рокля беше от черна тафта, но неумолимата строгост на кройката и липсата на каквато и да било украса не улесняваха стария портиер да я различи от скромно облечената камериерка. От петнадесет години насам гардеробът й се отличаваше с непоколебима трезвост, в началото поради детската й плахост, после от самопрезрение, а междувременно отчасти по навик и отчасти поради сигурността, която предлагаше подобно облекло.

— Да? — попита тя, за да го освободи от неловкото положение.

Портиерът се обърна към нея и примигна с късогледите си очички.

— Негова светлост ви очаква в къщата, милейди. Ако Грегъри дойде тази вечер, ще внесе багажа ви.

— А как ще стигнем до къщата? — Виктория вдигна вежди и направи недвусмислен жест към входната алея, която се виеше нагоре по хълма и беше дълга поне един километър.

Портиерът се засмя, запъшка, гърдите му засвириха и цялото му тяло се разтресе. Пристъпът на смях завърши с гръмотевична кашлица. Загубила ума и дума, Виктория гледаше как дребният старец се мъчи да си поеме дъх, за да може да заговори. Все още тресейки се от смях, той изрече задъхано:

— Пеша!

С тази дума се прибра обратно в портиерската къщичка и затръшна вратата под носа й. Виктория чу шумното спускане на резето, в същия миг някъде далече зад хълмовете отекна гръм.

Господарката и камериерката се спогледаха смаяно. Виктория първа разбра, че нямат друг избор, прихвана полите си и закрачи решително по входната алея, която бавно и с много извивки изкачваше възвишението към колоса Ребърн Корт. Когато се обърна, за да се увери, че дебеличката камериерка е тръгнала след нея, тя видя прегърбения, все още кискащ се портиер да внася бързо багажа им в къщичката си.

По небето отново се затъркаля гръмотевица, този път по-близо. Грамадна дъждовна капка кацна точно на носа й, в следващия миг силен порив на вятъра подхвана кринолина й, притисна го към краката и я тласна нагоре по алеята. Виктория успя да запази равновесие, хвана с една ръка шапката си и закрачи по-бързо, за да стигне в къщата преди избухването на бурята.

Дюър подтичваше смело след господарката си, но късите й, дебели крака не можеха да се мерят с дългите крачки на Виктория. Следващата дъждовна капка плесна по бузата на младата дама, по-следващата проникна през наметката и роклята и намокри рамото. Тя стисна устни в тънка гневна линия и пожела да падне гръм и да удари наглия херцог право в челото. Със сигурност ще си развали пътническата рокля и със сигурност ще поиска от домакина си да я обезщети за понесената загуба.

Въпреки гнева си тя се засмя на абсурдната мисъл.

Стигнаха до входната врата точно в мига, когато оглушителен гръм разтърси земята. Небето отвори шлюзовете си и започна да излива порои студена вода. Виктория не си направи труда да почука. Натисна с все сила желязната брава, опря рамо във вратата и влезе устремно в непознатата къща. Толкова се бе засилила, че едва не падна. Дюър влезе, олюлявайки се, след нея и разтърси мократа си коса.

Силен порив на вятъра изтръгна вратата от ръцете на Виктория и я отвори широко. Нахлулият дъжд я намокри до кости. Дюър изписка и едва успя да отскочи настрана.

Виктория преглътна любимото си проклятие, сграбчи здраво вратата и я затвори. За секунда се облегна на старото дърво и се опита да потисне издайническата възбуда, която гъделичкаше корема й и съкращаваше въздуха в дробовете.

Опита се да припише вината на времето, както правеше обикновено и както беше прилично — все пак навън наистина бушува буря, внушаваше си неумолимо тя, — но лудият вятър и дъждът бяха събудили тъмната част на душата й и я носеха във вихрушка от забранени чувства.

Все още пъшкайки от мъчителното изкачване по хълма, тя се обърна и с учудване откри, че само на два метра от тях стои пълна възрастна жена.

— Извинете — изрече Виктория с цялото достойнство, на което беше способна в този момент, но веднага разбра, че е безсмислено.

— Лейди Виктория, предполагам? — попита жената и лицето й се нагъна на стотици бръчици, докато оглеждаше гостенката под светлината на високо вдигнатата свещ.

Очевидно в дълбоката провинция живеят само слепци, каза си вбесено Виктория, докато жената я зяпаше с неприкрито любопитство. Ала в следващия миг си възвърна чувството за хумор и отговори:

— Същата.

Отговорът бе удостоен с беззъба усмивка и доверчива любезност.

— Негова светлост не ви очакваше толкова рано, не и преди Джордж да се върне тази вечер с каретата. Как стигнахте дотук?

Икономката изгледа укорно гостенките и пое мокрите им наметки.

— Като виждам колко сте мокри, явно сте вървели пеша. Само като си представя! Две дами да вървят пеша при това време…

Виктория успя някак да се усмихне.

— Уверявам ви, че идеята не беше наша, мадам. Вашият портиер… — Тя млъкна и напразно затърси цивилизовани изрази, с които да опише поведението му.

Жената поклати глава и цъкна с език.

— Знам го аз, стария негодник! Боя се, че Сайлъс си е позволил една от малките си игрички. Останете, където сте, скъпа, ей сега ще се върна.

Като пъшкаше и мърмореше нещо неразбрано, тя забърза нанякъде със свещта в ръка.

Виктория се възползва от случая, за да се огледа. Пред нея се простираше огромно неосветено помещение, без съмнение някогашната приемна на господарската къща. Сивата светлина, която влизаше през мръсните, разделени по средата прозорци, не успяваше да прогони дълбоките сенки. При всеки гръм стъклата трепереха в рамките си. Старинните стенни килими, без съмнение пълни с молци, се движеха като живи същества под постоянното течение, а в тъмните ниши на тавана от черните напречни греди висяха огромни паяжини.

— Божичко, милейди, къде сме попаднали! Направо ме побиват тръпки — изохка шепнешком Дюър и протегна шия, за да се огледа по-добре.

Виктория разтърси косите си, за да се отърве от влагата, която пълзеше по врата й, и отговори делово:

— Това е само една стара, западнала купчина камъни. Няма от какво да се страхувате.

— Разбира се, милейди — промърмори Дюър, но явно не беше убедена.

Виктория не можеше да й се сърди. Това място беше крайно обезпокояващо.

Много скоро пламъчето на свещта заподскача отново по тъмния коридор и Виктория различи закръглената фигура на връщащата се икономка.

— Е, готово — каза възрастната жена с дружелюбна усмивка и приятното, весело лице беше в ярък контраст с обстановката. — Моля да ме последвате. Негова светлост ви очаква в чайния салон.

Жените се подчиниха мълчаливо. Дюър вървеше буквално по петите на господарката си и непрекъснато се удряше в кринолина й. Икономката ги поведе по коридора, по който беше дошла, след това изкачи тясна стълба, мина през редица помещения и лабиринт от коридори, без да престане да бърбори.

— Прекрасно е отново да имаме млад господар в къщата — не, че негова светлост не беше добър господар — говоря, естествено, за стария херцог, — но просто не е същото, разбирате ли? Внимавайте с четвъртото стъпало, че е разхлабено. А какво приятно излъчване има, като истински крал, и е толкова изискан, изобщо не прилича на… — Тя млъкна изведнъж, изкиска се като младо момиче и продължи: — Но не бива да се говори лошо за мъртвите, нали. Не, че негова светлост искам да кажа, младият лорд — не е с горещата кръв на млад човек. Така и трябва да бъде. Със сигурност ще почнем пак да организираме празненства, когато залата се очисти от развалините. Боже, какъв упадък! Не вярвах, че ще доживея да го видя. Кой знае какво са намислили реформаторите… Първо премахнаха митото върху житото, после въведоха нови изборни окръзи, след това прокараха законите за реформи… Какво ще е следващото, питам аз?

Възрастната жена спря рязко, обърна се и фиксира Виктория с толкова пронизващ поглед, че младата жена примигна и се опита да си припомни казаното, за да намери подходящ отговор. Но още преди да е успяла да отговори, икономката се обърна и ги поведе нататък по широкия, настлан с мрамор коридор, като бъбреше за нещо друго.

Гневът на Виктория, за известно време отстъпил място на учудването от необичайната обстановка, се върна с пълна сила. Как смееше херцогът да й дава нареждания! Защо й бе заповядал да дойде в западащата къща, сякаш беше слугиня, а портиерът и тази луда стара икономка имаха право да й се подиграват? Веднага ще му каже мнението си, без да се въздържа.

О, не, няма да го направя, опита се да се вразуми сама. Ако не се изразява цивилизовано, въпреки всичките му провокации, по-добре изобщо да не се среща с него.

— Стигнахме — обяви най-после старата жена и спря пред една врата. — Това е чайният салон. — Отвори широко вратата и отстъпи настрана, за да пропусне дамите.

Виктория влезе първа. Макар че по коридорите очите й бяха привикнали с мрака, херцогът не беше повече от тъмна сянка в едно от креслата пред камината. Неясни очертания, изпъкващи пред тлеещите въглени. Виктория чу шумолене на поли и усети до ръката си нервно движение. Значи и Дюър бе влязла в салона след нея.

— Лейди Виктория Уейкфийлд — обяви театрално икономката. Напълно излишно, установи със сух хумор младата дама. Съмняваше се, че херцогът очаква още посетители този ден.

Виктория пое въздух и се приготви да произнесе грижливо съставената уводна реч, но домакинът заговори още преди да е отворила уста.

— Благодаря, мисис Пибоди, можете да си вървите. Ако обичате, вземете със себе си придружителката на лейди Виктория. Докато е тук, дамата няма да има нужда от компаньонка.

Дълбокият, звучен глас смути Виктория. Незнайно защо, беше очаквала нещо друго — може би раздразнен, надменен говор или носово гъгнене, — но не и тази непоколебима самоувереност, струяща от всяка кадифена сричка. Вратата се затвори и Виктория установи, че Дюър, без да чака позволението й, е излязла с икономката. Отново я обзе гняв, но тя побърза да потисне този неразумен порив.

Усети, че инициативата и се е изплъзнала, затова повика на помощ цялата сила на волята си, отиде до най-близкото кресло и се отпусна в него, без да дочака херцогът да й предложи да седне. След като не бе станал при влизането й, нямаше причини да предполага, че изведнъж ще започне да се държи като внимателен домакин.

Първоначалното й намерение беше да укроти херцога и да поласкае егото му, но сега набързо промени плана си. Вероятно Ребърн наистина беше толкова арогантен, колкото го описваше брат й в изпълнените си с омраза тиради, но подготовката му за тази среща беше толкова щателна, че я разколеба. Той бе направил всичко необходимо, за да се чувства тя като натрапник. Беше подготвил грижливо сцената и още щом тя влезе в салона, побърза да прогони придружителката й. Ако разчиташе на подкрепата на Дюър, бързото й оттегляне щеше да я остави сама и ранима.

О, не, тя не беше крехка и слаба жена, в никакъв случай, но у херцога имаше нещо… нещо крайно обезпокояващо. От тъмното място в ъгъла струеше резервирана бдителност, която я разтреперваше. Не беше очаквала толкова силно присъствие.

Виктория се настани по-удобно в богато украсения стол и изкриви устни в израз на мек, незадължаващ интерес. Отдавна владееше този израз и не се съмняваше, че херцогът вижда лицето й доста ясно под мрачната светлина на огъня. Негодникът беше подготвил внимателно тази среща, за да й даде да разбере още от самото начало кой е господар на положението.

Вероятно мъжът очакваше тя да наруши мълчанието, но Виктория знаеше, че разполага само с една жалка карта и ще я покаже едва когато бъде принудена, затова упорито чакаше той да загуби търпение и да започне да говори.

Байрън Стратфорд, дук Ребърн, наблюдаваше развеселено жената насреща си и бавно въртеше между пръстите си чаша шотландско уиски. Тя не беше това, което беше очаквал като по писмото й и още повече по познанството с брат й. Джифърд беше тъмен и дързък, докато тя изглеждаше светла и неелегантна. Докато момъкът беше обвеян от аура на екстравагантност, младата дама изглеждаше почти принудено сдържана. Беше очаквал от сестрата на необуздания виконт вълнуваща тирада, ала още щом тя влезе в помещението, бе проумял, че е било смешно да си представя подобни сцени.

Предполагаше, че лейди Виктория е по-млада от брат си, но тя беше поне половин дузина години по-възрастна. Поне така изглеждаше. Смяташе я за неразумна, понеже бе приела полушеговитата му покана, но сега разбра защо е толкова загрижена за скандала. Всеки детайл я показваше като уважавана стара девица — от строгия светлорус кок на тила през афектираната високомерна усмивка до ужасната пътническа рокля. О, да, тази дама беше извън всяко подозрение.

Байрън отпи глътка уиски и се наслади на топлината, която се стече бавно в гърлото му. С каква радост щеше да си поиграе с нея — разбира се, ако беше възможно да я предизвика, докато забрави железния си самоконтрол и прояви горещата си кръв на една Уейкфийлд, скрита под хладната, недостъпна фасада. А после ще я прогони от Ребърн Корт с равнодушен жест и ще гледа спокойно как слугите я извеждат плачеща и заекваща. Тази представа предизвика угризения на съвестта и той побърза да ги удави с нова глътка скоч. Беше твърде стар и циничен, за да има морални скрупули, а и семейната принадлежност на тази жена я правеше виновна. Беше му трудно да повярва, че тя носи същото име като брат си, а характерите им са толкова различни. Всъщност дамата може би изобщо няма характер…

След като тя явно не беше склонна да прекъсне мълчанието, той се покашля дискретно.

— Скъпа моя лейди Виктория. — Думите бяха произнесени с обиждащо интимен тон.

Жената насреща му вдигна вежди и той се облегна назад в очакване на самодоволен, обиждащ отговор.

— Скъпи мой херцоже — отвърна тя вместо това с гърлен глас, поне двойно по-убедителен от неговия, който го удари право в слабините и за момент изключи контрола на разума.

Байрън се изправи като свещ, преди да е успял да се спре. Интересът му бе събуден, а и беше минало много време, откакто за последен път беше изпитвал някакви чувства. Желание да — мъж на неговата възраст не би могъл да си завоюва заслужената слава на необуздан донжуан, без понякога да изпитва желание… и да се поддава често на страстите си. Но това, което ставаше сега, беше съвсем друго. В момента изпитваше истински интерес. Междувременно беше толкова закоравял, че беше забравил как се усеща такъв интерес.

— Предполагам, не е нужно да ви обяснявам защо се срещаме в дома ми — изрече глухо той и измери дамата с внимателен поглед. Бледите бузи май се бяха обагрили в лека червенина, почти невидима в мрачната светлина от жаравата в камината. Да изпробва ли? — Вие и аз. Сами.

Червенината се задълбочи. Това не беше изблик на гняв, макар че, като се вгледа по-внимателно, откри и такива следи. Това беше абсолютно физическа, страстна реакция на намеците му. Бавно разпространяване на горещина от ръба на добродетелната яка на роклята към корените на косата. Не само гласът й изобличаваше в лъжа сухата, превзета фасада.

— Подобна… липса на такт е абсолютно ненужна — промълви тя. Необикновените светлосини очи се стрелнаха към лицето му. — Ваша светлост — добави тя, сякаш се бе сетила със закъснение.

Тази жена го омагьосваше с всяка минута. Наведе се напред и призна, без да е имал намерението да го направи:

— Не вярвах, че ще дойдете.

Лейди Виктория се покашля — странно изкуствен звук, последван от кадифения й глас.

— Разбира се, че не сте. Затова съм тук. — Тя се облегна на стола си и се отпусна, макар и съвсем малко.

Котка, помисли си Байрън, гъвкава и доволна котка. Окопава се за предстоящата битка. Събра вежди и реши да смени тактиката и да нанесе груб, недодялан удар.

— Аз не съм ви обещал нищо.

— И няма да постигнете нищо, ако продължите да следвате глупавия си план. — Тя не бе повишила глас, думите й не прозвучаха остро, но Байрън много добре чу под кадифето звънна стомана.

Котката има нокти, установи той и се зарадва като глупав младеж.

— В какво отношение?

Лейди Виктория се усмихна бавно и отново го изненада надменно разтегнатите устни, които превръщаха лицето й в маска, отстъпиха място на искрена, макар и леко капризна усмивка.

Тази усмивка я преобрази мигновено и предизвика в сърцето му тревога. Въпреки леко злобната нотка тя огря лицето и заличи коравите, некрасиви черти. Ако усмивката беше щастлива, Байрън щеше да каже, че Виктория е… красива. Тази мисъл го изненада. Досега винаги беше разпределял привързаността си демократично, беше спал с красавици и със селски момичета, в зависимост от настроението си, но беше сигурен в усета си към естетиката, в умението си да определя обективно стойността. Лейди Виктория беше висока на ръст — в момента това беше модерно, — но косата й беше гладка и бледа, а фигурата… той смръщи чело. Както беше напъхана в тази грозна рокля и в също толкова грозен корсет, той можеше да каже само че тя е по-стройна, отколкото изискваше модата. Незнайно по каква причина не изпита отвращение от мисълта за ужасяващите й долни дрехи, точно обратното — усети перверзно любопитство.

Тя се засмя отново с корав, изкуствен смях и го възмути. Беше убеден, че истинският й смях е пълен и разкошен като звука на гласа й. При това изви глава назад, присви очи и го погледна пронизващо през светлите мигли.

— Брат ми няма пари — изрече просто тя. — Никакви. Този месец баща ни затвори кранчето. Ако иска дори най-малка сума, трябва да остане в Рашуърт.

Байрън въздъхна, сякаш беше разочарован, и в стаята се възцари мълчание. Жената не се помръдваше — дори веднъж не потръпна. Просто седеше и оставяше секундите да се точат. Само очите се стрелкаха насам-натам зад венеца от руси мигли. Дали пък не търсеше лицето му в мрака? Той я наблюдаваше, проследи с поглед твърдата линия на брадичката, проникна в сянката, която тесният, фино изрязан нос хвърляше върху бузата. Неочаквано изпита желание да я притежава, сякаш тя беше екзотична загадка или таен криптографски знак, който непременно трябва да стане негова собственост.

Накрая все пак заговори.

— Вероятно би трябвало да реагирам на думите ви по обичайния начин: Много съжалявам, но няма да го направя. Точно това очаквах. — Направи пауза, за да остави думите да й подействат, и добави: — Точно на това се надявах.

Лейди Виктория се вцепени. Е, най-после реакция!

— Какво искате да кажете? — попита тихо тя. Говорът й бе загубил овладяността си и Байрън се зарадва, че гласът й прозвуча по същия прекрасен начин като преди, когато нарочно я раздразни.

— Скъпа моя лейди Виктория, искам да кажа точно това, което казах. — Позволи си да вложи в гласа си част от задоволството, което изпитваше. — Бих се разочаровал, ако Джифърд плати задълженията си.

Лицето й помрачня. Байрън го възприе като подобрение в сравнение с незаинтересованата маска, — макар да не можеше да се сравни с беглото обещание на усмивката й.

— Искате да го хвърлят в затвора?

— Бъдещият член на Горната камара в кулата за длъжници? Съмнявам се, че ще се стигне дотам. Но унижението… да, искам да видя брат ви да страда от унижение, толкова силно, че да хвърли петно върху целия му живот… до седмо коляно. — Той си позволи да се усмихне и да се порадва на малко зловещата представа, че играе ролята на справедливия бог.

Лейди Виктория, естествено, не изглеждаше зарадвана. Лейди Виктория изглеждаше така, сякаш с удоволствие би го удушила.

— Защо? — попита тя и дълбокият й глас се напрегна от трудно потискан гняв.

Въпросът му отне възможността да се наслади на реакцията й.

— Защото си присвои нещо, което ми принадлежеше.

Думите бяха горчиви като жлъчка. Буквално ги изплю насреща й, макар да не знаеше защо й дава отговор, след като тя нямаше право да го получи — камо ли пък да узнае истината. Но какво значение имаше това сега? Какво можеше да направи тя? Не беше в състояние да извлече изгода от тази новина. Въпреки това… раната още болеше, макар да бяха минали три години.

— Той взе онова, което беше мое, и го унищожи, а когато свърши, ми каза да си го взема обратно, обезобразено, погубено. А после се направи, че никога не го е докосвал.

Очите на лейди Виктория се разшириха от учудване и той не се усъмни, че не е преструвка.

— Значи спорът е за жена… — изохка тихо тя.

— Да. Жена. Жалко, хленчещо същество, но аз я исках. Джифърд също я искаше, но само като играчка. Съпруга на бъдещ херцог или любовница на графски син. Сигурен съм, че Джифърд е представил нещата по този прост начин.

Изрод. Отвратително чудовище. Знаеше, че Джифърд го е наричал така, докато е ухажвал Летисия, и можеше само да подозира какво още е наговорил.

— Затова си отмъщавам. Не искам нито фунт от плътта му. Искам един тон от гордостта му.

Виктория мълча дълго. Изразът на лицето й беше неестествено неподвижен и съвършено овладян и той не можеше да разбере нищо. Когато най-после заговори, очите й, незнайно как, намериха неговите в мрака.

— Значи ме повикахте тук, за да започнете с унижението. Да пуснете в ход отмъщението си.

Виктория наклони глава, сякаш очакваше отговор, но той не каза нищо. Отговорът беше очевиден.

— Но вече търпите провал.

В гласа й се промъкна острота, корава, цинична и подигравателна. Байрън веднага прозря, че това беше тон на жена, която знае твърде много, видяла е твърде много и още преди години се е лишила от всичките си илюзии. Значи Виктория не беше суха, ожесточена стара девица. Нито преситена интелектуалка. Тя беше наблюдателка, седяла цял живот в сянката, недокосната. Също както той седеше сега в сянката, невъзмутим, бдителен съдия. Дали в момента тя произнасяше присъда над него? Представата беше някак си обезпокояваща.

След кратко мълчание Виктория продължи:

— Братът би трябвало да се грижи за сестра си — за проблемите й, за доброто й име, за здравето й, ако щете. Би трябвало да се възмути от начина, по който се отнасяте към мен. Обаче случаят не е такъв. А що се отнася до останалото… Веднага щом умилостиви баща ни, Джек ще избяга в Париж, Неапол или Вевей и ще живее там в блестяща бедност, докато наследи семейното богатство. И тъй като не го е грижа за доброто му име, ще се притеснява само от временните затруднения, които носи със себе си бедността.

Думите, които излизаха от устата й, бяха взети сякаш от фарс. Глух за обидите, нечувствителен към наранената гордост, сляп за деградацията… Можеше ли да съществува такъв мъж? Джифърд беше постигнал всичко на този свят, което Байрън беше желал за себе си. Вместо да се промъква по края на аристократичния свят, загърнат в черна наметка, той имаше пълното право да се къпе в блясъка на обществото. Усмихваше се с увереността, че го приемат, даже му се възхищават, докато ексцентричността на Ребърн беше толерирана само заради титлата му. И когато Ребърн заплашваше да му отнеме всичко това, собствената сестра на Джифърд заявяваше хладно, че това изобщо нямало да го притесни. Наранената гордост го жилеше така силно, че буквално вкусваше болката.

Сърцето и тялото му, цялото му същество крещеше, че тя казва истината. Единствената утеха — по дяволите, съвсем малка! — беше, че ако актът на отмъщение се провали, Джифърд ще представлява добра инвестиция, също като половин дузината други младежи, чиито разписки за дълг посредникът му беше откупил на нищожна цена. Ала Байрън не искаше да приеме, че се е провалил — още не. Мечтаното отмъщение вероятно никога не е било повече от мечта, но тя беше толкова сладка…

— Защо тогава сте тук? — попита той, едва устоявайки на напора да изтрие от лицето й самодоволната усмивка. — Толкова ли обожавате брат си, че държите да измиете от мръсотията едно име, което той изобщо не оценява?

— Да го обожавам? Дори никак. Когато бяхме още малки деца, той пъхаше в леглото ми гущери.

— Защо тогава? — повтори той, искрено изненадан.

Виктория не отговори. Лицето й беше абсолютно безизразно. Сякаш не разбираше въпроса. Тя беше чужд човек, но той се промъкваше предпазливо към отговора, сякаш я е познавал цял живот.

— Защото вие самата се боите от общественото презрение — изрече бавно той. — Не сте дошли тук заради Джифърд, а заради самата себе си.

Виктория смръщи вежди и той разбра, че е улучил.

— Правя го за семейството си.

— Естествено. Каква самоотверженост — да спасите доброто име на семейството си. И вашето собствено, разбира се.

— Какво знаете вие за моите основания? — Очите й се присвиха в тесни цепки, тонът стана заплашително твърд.

Колкото повече тя губеше самообладание, толкова повече Байрън се отпускаше. Измисляше си някаква история, наблюдаваше реакцията й и продължаваше да я дразни.

— А вие какво знаете за мен? Някога Джифърд и аз бяхме приятели. Той ми разказваше за вас и се хвалеше, че сте готова на всичко за него. Тайно ви смятах за по-умната от двамата, за онази незабележима сила, която управлява цялото семейство. Сега виждам, че преценката ми не е била далеч от истината. Както каза Джифърд, вие сте готова да направите всичко за него — но само ако с това ще спасите собствената си кожа или ще обслужите своите интереси. — Думите му улучваха като куршуми. — Вие сте егоистка, скъпа лейди Виктория, и това е ясно и за двама ни.

С всяка негова дума лицето на Виктория губеше цвета си и когато той свърши, тя беше бледа като платно и трепереше от гняв. Скочи и го изгледа толкова злобно, че сините очи заискриха в сребро.

— Очевидно никога не сте имали намерение да направите компромис. Затова няма да остана тук нито секунда повече и да слушам обидите, с които ме обсипвате. Ако действително се опитвам да спася собствената си гордост, по-добре да си отида веднага. Желая ви хубав ден, сър. — С неестествено изправен гръб тя се завъртя рязко и закрачи към вратата.

Отиваше си.

Тази мисъл не му хареса и когато тя посегна към бравата, интуитивно извика след нея, за да я спре.

— Още не сме свършили!

Виктория се поколеба. Гняв и сила опъваха мускулите й. Той го усещаше през цялото разстояние, което ги разделяше. Тя чакаше да чуе от устата му, че има причина да остане. Това го улучи като удар и проникна през белите дробове и стомаха в слабините му. И тя ли го усещаше? Улавяше ли странната магия, която ги свързваше? Той нямаше ни най-малка представа какво би могъл да й каже и отчаяно затърси нещо да я спре, докато отново бъде в състояние да мисли ясно.

— Има буря — проговори той, придавайки на гласа си делово, спокойно звучене. — Следващата пощенска карета ще мине едва утре.

— Тогава ще ми заемете вашата, сигурна съм — отвърна ледено Виктория и се изправи още повече, ако това изобщо беше възможно, за да даде израз на възмущението си. Натисна бравата, но не отвори вратата.

— Ако бях на ваше място, не бих бързал толкова. — Обзет от отчаяние, Байрън се опитваше да спечели време.

— Така ли? — Тонът беше незаинтересован, но ръката й остана върху бравата. Отзад дори контурът на грозния корсет не можеше да прикрие грацията на гъвкавата й фигура, прелестната извивка на тила.

Добродетелната рокля и грозният кок го разгневиха. Гледаше на тях като на бариера, която го държеше зад защитната линия на старата мома. Да не си мислеше, че може просто така да го победи? Веднага щеше да й покаже колко струва добродетелта й. Беше загубил шанса да отмъсти — само да знаеше, че планът му е обречен на провал, преди да започне да го обмисля! Нима не беше стопроцентов мъж и не можеше да задържи една жена? Раздразнението направи гласа му необичайно остър.

— Вие искате да опростя дълговете на брат ви. Невъзможно. Дал съм куп пари, за да изкупя всичките му разписки. Гледам на тях като на перспективна инвестиция. Мога да поискам парите едва след като наследи семейното богатство… Да, тази мисъл започва да ми харесва.

Лейди Виктория пусна бравата, но не се обърна към него.

— Какво искате като ответна услуга?

Байрън скръсти ръце под гърдите. Мечтата за разплата, на която с такова удоволствие се отдаваше до преди няколко минути, вече избледняваше. Но щом не можеше да си отмъсти, защо да се отказва и от сестричката?

— Искам вас.