Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шон Дръмънд (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Sector, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Брайън Хейг. Частен сектор

Американска. Първо издание

Издателство „Обсидиан“, София, 2005

Редактор Матуша Бенатова

Художник Николай Пекарев

Техн. редактор Людмил Томов

Коректор Здравка Славяново

ISBN 954–769–108–2

История

  1. — Добавяне

На Лиса, Брайън, Пат, Дони и Ани

1

— Вие ме потърсихте, струва ми се — казах аз на твърде привлекателната млада жена зад бюрото.

Тя сякаш не ме чу.

— Извинете, госпожице. Майор Шон Дръмънд… Вие ми позвънихте, нали?

— Да — отговори тя с отегчен глас. — Наредиха ми.

— Сърдита си.

— Не съм. Не заслужаваш да ти се сърди човек.

— Смятах да ти се обадя, честна дума.

— Радвам се, че не го направи.

— Наистина ли?

— Да. И бездруго ми беше омръзнал.

Тя гледаше втренчено компютърния екран. Личеше си, че е бясна. Май не беше чак толкова умно да се срещам със секретарката на шефа. Но както вече споменах, тя беше красива, с пламенни черни очи, сочни устни и доколкото си спомням, с великолепни крака, за момента прикрити от бюрото. Всъщност защо не й се обадих?

Приведох се над бюрото.

— Линда, беше прекрасно.

— Много ясно, за теб. Не и за мен.

— Искрено съжалявам, че не потръгна.

— Добре. Аз пък не съжалявам.

Потърсих из главата си подходящи за случая думи и накрая казах:

— Тъй се борим с вълните, кораби срещу течението, непрестанно отнасяни назад в миналото.

Тя най-сетне вдигна глава.

— Какво?

— „Великият Гетсби“… последното изречение.

— Майната ти. Това пък е от Джаки Колинс, ако искаш да знаеш. — Тя помълча и добави с леден глас: — И си вдигни ръцете от бюрото ми. Току-що го бърсах.

Божичко. Сега си спомних защо не й се обадих след онази първа среща. Всъщност и преди срещата не й се обадих. Тя ме потърси. Но отдавна бях разбрал, че въпросът не е кой започва, а кой слага край.

Изпънах се и попитах:

— За какво иска да ме види твоят старец?

— Питай него.

— Предпочитам да питам теб.

— Добре. Попитай любезно.

— Дадено. Моля те, Линда… Защо съм тук?

— Нямам право да ти кажа — усмихна се тя.

Е, какво повече да говорим? Заяждаше се на дребно.

Отстъпих на почтително разстояние, за да не вземе да ми защипе с телбод ръката за слабините или нещо подобно. Усмивката й обаче не вещаеше нищо добро.

— Absit omen — промърморих аз. Дано не е лоша поличба.

Но подозирах, че е точно така. Затова се позамислих.

Дойде ми наум, че от последната среща с шефа бяха минали почти два месеца. А тия срещи никога не са приятни. Всъщност не трябва и да бъдат. С шефа имаме отношения, които могат да се определят като трудни, и той е възприел безумната идея, че ако ме сритва по задника достатъчно енергично и достатъчно често, всичко ще тръгне по мед и масло. Нарича тия процедури „превантивни съвещания“. Аз им викам загуба на време. Досега не са дали никакъв резултат, а и двамата знаем, че редовните провали не са благодатна почва за бъдещ успех. Но човекът упорства. Сигурно и в брака е нещо подобно.

— Ще го изчакам тук, докато приключи — съобщих аз на Линда.

Реших, че нещата са ясни: генерал Клапър ще ми трие сол на главата, а любопитната и злопаметна Линда ще лепне ухо на вратата да се порадва на косвеното си отмъщение. Както винаги, аз ще се мъча да го укротя и накрая — пак както винаги — ще го уверя, че е направил много конструктивни предложения и повече няма да има ядове с Шон Дръмънд.

Лесна работа. Нали?

Грешка. Чакаха ме убийство, скандал и деяния тъй гнусни и отвратителни, че щяха да преобърнат с главата надолу живота ми и целия град. Всъщност докато се мотаех в приемната, убиецът вече обмисляше първото от поредицата предстоящи убийства. А бъдещите му жертви си живееха живота, без да подозират, че едно чудовище ги е взело на прицел.

Но не ми се вярва Линда да е предвиждала всичко това. Не ми се вярва дори да го е искала.

Впрочем, аз не работя в Пентагона, където се намираше и все още се намира въпросната приемна. Изкарвам си хляба в малка тухлена къщичка зад оградата на военната база във Фолс Чърч, Вирджиния. Базата също е малка, с високи телени мрежи, но без табели и без объркващи номера на стаите. Ако обаче си падате по тия неща, кабинетът на Клапър е с номер 2Е535 — двойката означава втори етаж, Е намеква за външния, най-престижен пръстен, а 535 подсказва, че е от същата страна, която думнаха момчетата на Осама.

През някогашните дни на Студената война дворът по средата на Пентагона се наричаше Кота нула, най-вътрешният кръг беше Алеята на самоубийците и всички се натискаха за външния пръстен Е. Но днес светът е друг и нещата се променят.

— Вече е готов да те приеме — обяви Линда и пак се усмихна.

Погледнах часовника си — седемнайсет нула-нула, или, както казват цивилните, пет следобед. Краят на официалния работен ден. Топла вечер в началото на декември, ако трябва да бъда по-точен.

Обичам този сезон. Разбирате ли, между Деня на благодарността и Коледа никой във Вашингтон дори не се преструва, че работи. Какво ще кажете? Лично аз току-що бях прехвърлил последната папка на бюрото си от сектор „Входящи“ в сектор „Изходящи“ и идваше мой ред да празнувам.

Така или иначе, прекрачих в кабинета на Клапър и той толкова се зарадва да ме види, че дори го изрече на глас:

— Шон… толкова се радвам да те видя. — Махна с ръка към двете плюшени кресла и попита: — Е, стари приятелю, как я караш?

Стари приятелю?

— Добре, господин генерал. Благодаря, че попитахте.

— Чудесно. Вършиш страхотна работа и аз много се гордея с теб. — Той отпусна задник на тапицирания стол, а аз си помислих с тревога, че от толкова лъчезарни словоизлияния току-виж, ме хванал слънчев удар. — Случаят „Албиони“ приключен ли е?

— Да. Тази сутрин. Призна се за виновен и сключихме споразумение.

Кой знае защо, имах неприятното чувство, че не му казвам нищо ново.

Между другото, аз съм онова, което в армията наричат адвокат за специални задачи. Ако държите да знаете, по-точно съм защитник в специализирана група от адвокати и съдии. Специализирани сме, защото уреждаме правните проблеми около „черните“ операции на армията — истинска менажерия от толкова зловещи хора и подразделения, че никой не би трябвало да знае за самото им съществуване. С две думи — плътна димна завеса, а ние сме част от този цирк.

Всъщност службата ми официално не съществува. Аз също, което често ме кара да се чудя за какъв дявол ставам всяка сутрин в ранни зори. Последното беше майтап. Обичам си работата. Наистина. Но поради деликатния и сериозен характер на нашата дейност сме подчинени пряко на председателя на военния съд — малка служебна подробност, за която Клапър горчиво съжалява, тъй като му докарваме сума ти главоболия. Особено аз.

Какво още? На трийсет и осем години съм, неженен и както е тръгнало, промяна май не се очертава. Смятам се за сравнително добър юрист, познавач на военно-наказателния кодекс, изобретателен и тъй нататък. Шефът ми би могъл да оспори което и да било от горните твърдения или всички накуп, но какво му разбира главата? В моята работа е важен клиентът, а аз рядко получавам оплаквания.

И тъй, връщам се към срещата с привидно любезния домакин на кабинета.

— Е, Шон — заинтересува се той, — какво наказание получи Албиони, след като се призна за виновен?

— Сам знаете… беше заслужено и справедливо.

— Добре. А сега опиши ми, ако обичаш, представата си за заслужено и справедливо.

— Слушам. Две години във военния затвор „Левънуърт“, уволнение без други дисциплинарни мерки и запазване на всички права.

— Ясно — промърмори той, но не изглеждаше твърде щастлив.

Ставаше дума за сержант първи клас Луиджи Албиони от разузнавателна част, събираща сведения за обекти в чужбина, който бил изпратен в Европа с кредитна карта „Америкън Експрес“, за да следи диктатора на една страна, чието име предпочитам да не споменавам. Ако сте любопитни обаче, представете си нажежена затънтена пустош между Египет и Тунис. Преди време я бомбардирахме, защото беше пратила терористи да взривят германска дискотека, пълна с американски военни, та и до днес още се гледаме накриво. Но изглежда, че диктаторът обичал от време на време да се измъква предрешен от мухлясалите вековни традиции на страната си и да се впуска в упадъчни западни развлечения, а работата на Луиджи била да дебне наоколо и да събира снимки как онзи ездач на камили хвърля зарове в Монако или се подвизава из бардаците на Амстердам.

Бъдете сигурни, че много бих искал да знам за какво са им на националните ни водачи подобни гнусни картинки. Но в нашата работа не се пита. И без това няма да ти отговорят. Или пък ще ти пробутат само лъжи.

Както и да е, една седмица след като потеглил от летище „Кенеди“, заедно със стотина бона, изтеглени от кредитната карта, Луиджи изчезнал вдън земя, каквото и да означава това банално сравнение. Минали шест месеца, преди да извърши необяснима глупост. Пратил имейл на бившата си жена. Тя пък решила да провери дали за задника му не е обявена награда и се свързала с армейския Отдел за криминални разследвания, който от своя страна позвъни на нас; ние светкавично се погрижихме въпросният задник да бъде прибран от един известен швейцарски курорт и тук вече дойде моят ред да изляза на сцената.

Всъщност за мръсник и изменник на родината Луиджи се оказа доста свястно момче. Сближихме се донякъде и той сподели, че за да поддържа прикритието, решил да си опита късмета на блекджек, здравата се увлякъл, загубил деветдесет бона, после изведнъж му потръгнало и спечелил деветстотин хилядарки. Твърдо вярваше, че е било Божи знак — след седемнайсет години вярна и храбра служба идвало време да се оттегли по своя воля.

Но да се върнем към Клапър. Той зададе логичния въпрос:

— А какво стана с парите, които твоят клиент открадна от пра… от нашето правителство?

— Имате предвид стоте бона, които е взел назаем? — изтъкнах аз. — Все се канел да ги върне по банков път заедно с натрупаните лихви. Останалото е печалба — негова печалба.

— Дръмънд… просто недей да ме будалкаш.

Е, с прокурора номерът мина, но това е друга история.

— Останалото ще бъде дарено на Дома за ветерани.

— Тъй ли? — Той вдигна вежди и подметна, според мен доста скептично: — Предполагам, че става дума за благороден жест, породен от угризения на съвестта?

— Както твърди той, това е най-малкото, което можел да стори… с оглед на престъплението, любовта му към армията и…

— А опростените десет години затвор не играят никаква роля, така ли? Съвсем никаква?

Клапър явно знаеше за делото повече, отколкото предполагах. Той помълча и попита:

— Ами ние какво получаваме срещу тия десет години от живота му?

— Седемстотин хилядарки плюс-минус някой и друг долар. И се благодарете на Господа, че не сме в частния сектор, инак половината сума щеше да хвръкне само за моя хонорар.

— Да, някъде към половината. — Клапър се изкиска и отбеляза: — Но пък тогава щеше да се лишиш от великата радост да служиш на родината си. — След тази изтъркана шега, която винаги звучи малко изкуствено, той добави: — Иронията всъщност е, че точно ти заговори на тази тема.

Но вместо да изясни загадъчната си реплика, Клапър попита:

— Моля те, Шон, напомни ми откога си зачислен в отдела за специални операции.

— Ами да видим… през март ще станат осем години.

— Според мен ги навърши още миналия септември. Четири години в обвинението и четири в защитата. Нали така?

Кимнах. Да, съвършено правилно.

Но ако питате мен, твърдо вярвам в единайстата Божа заповед: не поправяй каквото не е строшено. Армията обаче е създадена точно за да съсипва каквото не е строшено и тази душевна настройка се прокрадва в кадровата й политика. На практика никой в армията не вярва, че има кадрова политика. Просто действа една постоянна заповед: щом войникът свикне с дадено място, овладее определена дейност или изглежда доволен от поста си, крайно време е да го изстреляме към някоя нова затънтена дупка.

В професионално отношение бях извънредно доволен от сегашната си позиция. В социално — имах сериозни проблеми.

Но Клапър вече обясняваше:

— Нашите военни адвокати трябва да придобият богат опит. Споразумения, преговори… има една цяла необятна област от правото, до която никога не си се докосвал.

— Добре казано. Прав сте. И най-добре да си остане така.

— Аз… те разбирам. — Клапър се изкашля и продължи, вече не толкова снизходително: — Разбирам също така, че тази година ти е ред за повишение. — Кимнах, за да потвърдя този факт, а той добави: — Тогава нужно ли е да ти напомням, че в комисията по повишенията имат склонност да избират офицери с повече знания и опит в областта на правото?

— На кого му пука?

Между нас казано — на мен. Не съм лишен от амбиции. Просто държа да постигна успеха по свой начин.

Отговорът обаче не беше нито по устав, нито желан. Клапър стана, обърна ми гръб и се загледа през прозореца към Националното гробище „Арлингтън“ отвъд магистралата. Явно криеше някакъв коз и аз подозирах, че след малко ще ми го размаха под носа. А ако ми позволите едно отклонение, струва си човек да се замисли над логиката да бъдат разположени в съседство Пентагонът и гробището — живи и мъртви, минало и настояще, късметлии и неудачници — всичко в общия кюп. Гледката на тия безкрайни редици от бели надгробни плочи не подхранва стремежите и амбициите, тласкащи към упорит труд, усърдие и оставане до късна нощ на работното място. Откровено казано, те по-скоро напомнят на властващите в тази сграда каква е цената на глупавите им грешки и може би точно това е имал за цел проектантът.

Чудех се дали Клапър не гледа отвъд пътя, унесен в размисли за собствената си тленност. Ама че глупост — ако изобщо обмисляше нечия смърт, най-вероятно ставаше дума за моята.

— Чувал ли си за ПРП? — попита през рамо той.

— Естествено. Един приятел се разболя от такова нещо. Страхотия. Окапа му оная работа.

Шегата не го развесели.

— Това е съкращение от Програма за работа с промишлеността, Шон. Избираме офицер и го включваме за една година в някоя цивилна компания. Офицерът научава всички нови и модерни тенденции в частния сектор, после се връща с тези знания при военните. Много високо ценена програма за най-обещаващите служители — добра е и за отделния индивид, и за армията.

— Вижда ми се страхотна програма. Дори бих посочил десетина момчета, които с радост ще се запишат. — Помълчах и добавих: — Само че моето име няма да бъде в списъка.

— Всъщност твоето име е единствено в списъка. — Клапър се извърна към мен и заповяда: — Утре рано сутринта да се явиш на служба в „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Намира се тук, във Вашингтон, и е адски добра фирма.

Не отговорих.

— Не ме гледай така — нареди той. — Ще ти се отрази добре. Работил си по редица тежки дела и не е зле да прекъснеш за малко. Между нас казано, завиждам ти.

Тук си струва да отбележа, че е спорно кой точно се нуждаеше от прекъсването. Бях работил по няколко извънредно деликатни случая, последният от които бе свързан с един генерал, обвинен в държавна измяна, и при разследването настъпих здравата по мазолите няколко големи баровци.

Едва ли бе в моя полза и фактът, че в окончателния доклад по същия шпионски случай нарекох военния прокурор зловредно копеле, което ме насади на пачи яйца. Разбира се, той отдавна си знаеше какво представлява. Но все пак идеята май не беше добра.

Що се отнася до Клапър, както вече казах, той беше шеф на всички военни адвокати, съдии и юридически помощници. Навремето е бил прокурор, и то превъзходен. Звездите на пагона бяха доказателство за владеенето на юридическото изкуство, както и за политическия му нюх, тъй като с едната гола способност в нашата армия се стига само донякъде. Родом бе от южните щати, а там още от пелени учели момчетата от неговото поколение на военна доблест и самоотверженост. На ръст бе висок, красив като за армейски плакат и се държеше много възпитано, стига да не го ядосваш, което аз за съжаление правех редовно.

Колкото до мен, аз израснах като типично армейско хлапе. Подобен живот те оставя без корени, с объркани навици и изразни средства и което е най-странно — с много по-малко уважение към армейската институция, отколкото проявяват новопостъпилите. Ние гледаме на войската като на семеен бизнес, имаме склонност да бъдем малко по-чувствителни спрямо нейните недостатъци и тромави нрави, а когато се наложи да поверим съдбата си на професионалните ветрове, проявяваме повишена бдителност.

— Моля ви, изберете някой друг — отговорих аз.

— Шон, всички сме длъжни да вършим каквото трябва. Както се казва в песента, шестстотин мъже препуснаха към долината на смъртта. Нали така?

Да, бе. Само дето пропусна да спомене, че нито един не се върнал обратно.

Той се облегна назад в креслото. Може би обмисляше нова линия на атака. След малко подхвърли:

— Мисля, че с капитан Лайза Мороу бяхте познати. Дори приятели, ако не се лъжа, нали?

Наистина ли очакваше да отговоря на този въпрос? Нека ви кажа, че само две години по-рано Клапър лично ми бе възложил да поема заедно с Мороу едно много деликатно предварително разследване по член 32 в Косово, след което я прехвърлиха в моята призрачна част. Впоследствие неведнъж се сблъсквахме на съдебен терен и много бих искал да кажа, че резултатът е равен, че винаги съм отвръщал на удара с удар. Но не е така. Откровено признавам, олекна ми на душата, когато пак я преместиха. Не че държа сметка за всичко, но армията държи. Тя беше руса, извънредно привлекателна и както можете да предположите, умна, изобретателна и надарена със свиреп състезателен дух. Освен това беше остроумна, добре възпитана и чаровна; дайте обаче да не наблягаме особено на тия безплатни приложения.

Двамата се сближихме по професионална линия и аз обмислях дали да не поема курс към емоционална, а след това и физическа близост — нищо чудно да съм го планирал и в обратен ред, — но така и не се получи. А можеше. Всъщност сегашният разговор не беше чиста загуба на време — Клапър току-що ми бе напомнил, че трябва да й позвъня.

Когато стана ясно, че нямам намерение да отговоря, той каза:

— Искам да поговориш с нея, Шон. Трябва да преразгледаш отношението си и мисля, че един такъв разговор ще бъде от полза. През изминалата година Лайза беше в „Кълпър, Хъч енд Уестин“. Остана извънредно доволна. Влюби се в тях и те се влюбиха в нея.

Без съмнение и двамата бяхме наясно, че можем да продължаваме тази игра поне още час, затова в интерес и на двама ни спрях да усуквам и попитах направо:

— Имам ли право на глас?

— Не.

— Съвсем ли?

Очевидно съвсем. Той отговори:

— Знаеш какви са възможностите.

Добре де, да видим възможностите.

Първо — да го посъветвам да си завре цялото предложение в задника, а след това да добави оставката ми. При този вариант възникваха ред сериозни проблеми, между които и твърде тревожният въпрос от кого ще си получавам заплатата всеки месец.

Втора възможност — добрият войник не обсъжда заповедите, а траква токове и се отправя с маршова стъпка срещу съдбата и поне се преструва, че вярва в мъдростта и способностите на онези със звезди на пагона. Голяма част от паметниците отвъд магистралата са посветени на тази учудващо популярна заблуда.

Най-вероятно имаше и трета възможност, макар да е толкова позорна, че се колебая дали изобщо да я споменавам и дори не бих се замислил сериозно над нея. При нея послушно отивам във фирмата, прецаквам каквото ми падне под ръка — включително и жената на някой от шефовете, — пикая в сутрешното кафе и бивам отпратен обратно в армията с етикет „негоден за цивилен живот“.

Както казах обаче, не се замислих сериозно над такъв вариант. Какво толкова в края на краищата? Никой не е издържал до финалния гонг на военната кариера без способността да се задържи в челна стойка за година-две. Можеше дори да се окаже забавно, възпитателно и всички останали глупости, които ми обещаваше Клапър. А що се отнася до него, навярно тълкувах погрешно мотивите му. Сигурно беше загрижен за мен, за моята кариера и шансовете ми да получа поредното повишение.

Обмислих всичко това и казах:

— Може и да съм прибързал. — След миг размисъл добавих: — Прав сте, май ми трябва… как го нарекохте… професионален растеж, шанс да опитам нещо различно… нови хоризонти.

Усмихнах се, той също.

— Шон, наистина се боях да не вземеш да се опъваш. Радвам се, че разбираш.

— Разбирам. — Погледнах го право в очите и обещах: — Уверявам ви, господин генерал, и вие, и армията ще се гордеете с мен.

P.S. До нова среща след седмица или най-много две, мой човек.