Една от луминесцентните тръби над главата на Кристин Лундквист не работеше както трябва. Светлината й трептеше, във вътрешността й се чуваше тихо бучене. Момичето правеше неуспешни опити да не й обръща внимание. Тази сутрин се чувстваше зле. Имаше тъпо главоболие, очите й се дразнеха от потрепващата светлина. Тежестта в главата й остана дори след обичайните гимнастически упражнения.

Огледа голия младеж, седнал на стола в средата на помещението, след това сведе очи към работата си. Рисунката й се стори плоска и двуизмерна, лишена от живот. Обикновено изпитваше наслада от упражненията по рисуване на живи модели. Но тази сутрин не беше така и това ясно личеше от произведението й.

Няма ли проклетата лампа да престане да мига, за Бога? Лявата й ръка се вдигна и засенчи очите. Така беше по-добре. Използвайки нов въглен, тя се зае да центрира фигурата, изтегляйки една дълга перпендикулярна линия в средата на листа. Вдигна ръката си и с лека изненада установи, че линията се беше получила много добре — права и точно в средата. Погледът й попадна на върха на въглена, леко затъпен от допира си в хартията. Реши, че е дефектен и опря крайчето му в ъгъла на листа. В същия момент забеляза, че перпендикулярната линия се измества някъде встрани, към периферното й зрение. Извърна глава и линията изчезна. Бавно я завъртя в обратна посока и линията отново се появи. Кристин повтори упражнението няколко пъти поред, просто за да се увери, че не халюцинира. Очите й губеха линията в момента, в който гледаха към нея под прав ъгъл. Но помръднеше ли глава наляво или надясно, тя отново се появяваше. Странно!

Беше чувала за мигрената, но никога не беше предполагала, че самата тя ще изпита тази болка, характеризираща се с настойчивост и тъпота. Свали хартията от статива и я прибра в чекмеджето. После каза на ръководителя на курса, че не се чувства добре и ще се прибере у дома.

Тръгна по една от алеите на студентското градче и отново усети световъртежа, който я беше обзел сутринта. Сякаш светът се завърташе с един градус и правеше походката й нестабилна. Това се съпътстваше от появата на вече познатата неприятна миризма, придружена от леко пищене в ушите.

Кристин живееше на една пряка от студентското градче, в малък апартамент, който делеше с Карол Данфорд. Започна да изкачва стълбите до третия етаж, краката й изведнъж натежаха. Сигурно съм настинала, рече си тя.

Апартаментчето беше празно, тъй като Карол беше на лекции. Това е хубаво, рече си Кристин, убедена в необходимостта от една дълга и спокойна почивка. Взе два аспирина, свали дрехите си и се мушна под одеялото. Сложи на челото си една предварително намокрена кърпа и веднага се почувства по-добре. Обзе я огромно облекчение. Остана да лежи неподвижно, страхувайки се, че ако помръдне, странните пристъпи отново ще се появят.

Телефонът до леглото иззвъня и тя охотно се пресегна към слушалката. Искаше й се да поговори с някого. Оказа се обаче, че я търсят от гинекологическия кабинет. В кръвната й проба имало известни отклонения.

Кристин си наложи спокойствие и притисна слушалката към ухото си. Отсреща я увериха, че това е в реда на нещата, особено при наличието на откритата от доктор Харпър ерозия. Помолиха я следобед да се отбие за повторни анализи, просто за да бъдат сигурни за какво става въпрос.

Кристин направи опит да се измъкне, като спомена за мигрената си. Но сестрата беше категорична — нещата трябва да приключат бързо. Днес следобед имали прозорец и изследванията щели да станат за нула време.

Кристин неохотно отстъпи. Може би нещо наистина не е наред и тя трябваше да прояви чувство на отговорност, тъй като ставаше въпрос за собственото й здраве. Но никак не й се искаше да ходи в противната болница сама и затова реши да звънне на Томас. Него, разбира се, го нямаше. През тялото й премина тръпка. Съзнаваше, че е глупаво, но не можеше да се отърве от чувството, че от тази болница се излъчва нещо зловещо…

Мартин си пое въздух и бутна вратата на патологията. Още от студентските си години не понасяше този раздел на медицинската наука. Първата му аутопсия беше нещо ужасно, вероятно защото наивно си беше представял, че ще борави с онези стерилно изглеждащо трупове от учебниците по обща анатомия, които не навяват почти никакви асоциации с човешко същество. Миризмата беше неприятна, но имаше безспорно химически произход, а и атмосферата в анатомическата лаборатория беше такава, че шегите и закачките служеха като отличен катализатор на напрежението. Но атмосферата в залата за дисекции се оказа коренно различна. Аутопсираха тялото на 10-годишно момче, починало от левкемия. Трупът беше блед, но закръглен, с всички характерни белези на жив човек. В момента, в който го изкормиха като огромна риба, краката на Мартин се подгънаха и скорошният обяд направи опит да излезе навън. С цената на героични усилия успя да не повърне, но вътрешностите му пламнаха от острите стомашни сокове. Не чу нито дума от монотонните обяснения на професора. Остана в залата, сърцето му преливаше от жалост към нещастното момче.

Помещението, в което се озова сега, нямаше абсолютно нищо общо с онова, което помнеше от студентските си години. Патологичният отдел беше прехвърлен в новата сграда на Медицинския факултет, където получи ултрамодерни помещения и оборудване. Тесните и мрачни приземия с керамични плочки, които кънтяха при всяка стъпка, бяха отстъпили място на светли и чисти кабинети, в които властваха пластмасите и никелираните метални повърхности. Общите зали бяха разделени на ергономични работни места посредством подвижни паравани, по стените висяха цветни литографии от известни импресионисти, сред които доминираше Моне.

Приемната сестра насочи Мартин към амфитеатралната зала по обща патология, където работеше екипът на доктор Джефри Рейнълдс. Той предпочиташе да изчака в кабинета му, но сестрата настоя, като каза, че доктор Рейнълдс обича да го прекъсват по време на работа, тъй като само по този начин може да отдъхне за миг. Изобщо не й мина през ума, че младият лекар пред бюрото й не дава пет пари за предпочитанията на Рейнълдс, а мисли за себе си. Той кимна с глава и с нежелание тръгна в посоката, която сочеше показалецът й.

И съжали за проявеното неблагоразумие почти веднага. Пред очите му се появи блестяща маса, върху която лежеше труп. Аутопсията току-що беше започнала с характерното У-образно сечение, което започваше от средата на гърдите и стигаше чак до слабините. Кожата и подкожните тъкани бяха отметнати встрани, разкривайки гръдния кош и коремните органи. В момента, в който Филипс пристъпи прага, един от практикантите започна да реже ребрата с електрически трион.

Рейнълдс го зърна и тръгна да го посрещне. В ръката си държеше огромен патологически нож, който му придаваше вид на касапин. Мартин огледа помещението, просто за да попречи на очите си да гледат какво става на масата. Тук всичко наподобяваше операционна, стените и подът бяха покрити с плочки. Масите за аутопсии бяха пет, на стената в дъното имаше дебели врати, които явно водеха към хладилните камери.

— Здрасти, Мартин — поздрави го Рейнълдс и избърса ръце в престилката. — Съжалявам за случая Марино, с удоволствие бих ти помогнал…

— Знам това, благодаря — кимна Мартин. — Реших да направя скенер на трупа, но знаеш ли какво открих?

Рейнълдс поклати глава.

— Мозъкът го нямаше. Някой го беше извадил, а след това беше зашил главата толкова старателно, че операцията почти не личеше.

— Стига бе!

— Така беше — въздъхна Филипс.

— Господи! — възкликна Рейнълдс. — Представяш ли си мащабите на скандала, ако това стане известно на пресата или пък на семейството? Роднините на момичето бяха категорични в отказа си от аутопсия!

— Точно по този въпрос исках да поговорим — кимна Филипс.

Замълчаха за момент, после Рейнълдс вдигна глава:

— Чакай малко! Нима мислиш, че патологията има пръст в това?

— Не знам какво да мисля — унило си призна Филипс.

Лицето на приятеля му почервеня, на слепоочието му изпъкнаха пулсиращи венички.

— Мога да те уверя, че това тяло изобщо не е идвало при нас! Изпратили са го директно в моргата!

— А какво ще кажеш за неврохирургията?

— Е, момчетата на Манърхайм са луди, но чак пък толкова!

Мартин сви рамене, от устата му излетя тежка въздишка. После тръсна глава и разкри истинската цел на посещението си. Интересуваше го пациентка на име Елън Макарти, докарана мъртва в СО преди около два месеца. Искаше да знае дали тялото е било аутопсирано.

Рейнълдс смъкна гумените ръкавици и бутна летящата врата, която водеше към кабинетите. Наведе се над терминала, който свързваше патологията с главния компютър и набра името и болничния номер на Елън Макарти. Машината веднага започна да бълва регистрираните, данни: дата и пореден номер на аутопсията, причината за смъртта — нараняване на главата, довело до масивен мозъчен кръвоизлив и увреждания на мозъчната тъкан. Рейнълдс бързо откри копие от патологичното заключение и го подаде на Филипс.

— Извадихте ли мозъка? — попита той.

— Естествено! — сопнато отвърна патологът, дръпна папката от ръцете му и забързано я прелисти. — Нима мислиш, че ще пропуснем да го направим при фатална контузия на главата?

Филипс го огледа. От времето, когато изкарваха по някой долар в лабораторията, приятелят му беше наддал поне трийсет кила, вратът му правеше гънка над яката на ризата, а по тлъстите му бузи бяха избили ситни червени точици на разширените капиляри.

— Може би е получила припадък и затова е катастрофирала — промърмори Рейнълдс, без да вдига очи от заключението.

— По какво съдиш?

— Прехапала си е езика на няколко места. Това не ни дава стопроцентова сигурност, но все пак е една от характерните индикации…

Филипс беше впечатлен. От опит знаеше, че подобни детайли се улавят само от най-прецизните патолози, занимаващи се с научни изследвания.

— Ето го мозъкът с ясно изразен масивен кръвоизлив — спря да прелиства документите Рейнълдс. — Има нещо доста интересно… Една определена секция от кортекса на темпоралния лоб е наситена с мъртви нервни клетки. Диагноза не е посочена.

— А какво ще кажеш за окципиталната област? — попита Филипс. — На моите снимки личат известни отклонения…

— Направен е само един кадър, на който всичко изглежда нормално — отвърна Рейнълдс.

— Само един? — вдигна вежди Филипс. — Жалко!

— Почакай малко. Може би ще имаш късмет. Тук пише, че мозъкът е бил фиксиран…

Рейнълдс пристъпи към висока кантонерка с азбучен индекс и издърпа чекмеджето, отбелязано с буква М.

— Да, точно така… Мозъкът е бил фиксиран и запазен, но ние не разполагаме с него. Бил е изискан от неврохирургията и ще трябва да го потърсиш в тяхната лаборатория.

Филипс надникна в кабинета по ангиография, погледа известно време безупречните движения на Дениз, която бе заета с прецизната работа по ангиографиране на единичен кръвоносен съд, после се насочи към Оперативния блок. Проби си път сред навалицата и спря пред приемното гише.

— Трябва ми Манърхайм — уведоми русокосата сестра той. — Имате ли представа кога ще излезе от операционната?

— Имаме, при това съвсем точна.

— Кога?

— Преди двадесет минути.

Колежките на русокосата избухнаха в смях. Явно нещата днес вървяха гладко.

— Екипът зашива раната, а самият Манърхайм се намира в стаята за почивка — добави оперативната сестра.

Филипс го откри на посоченото място. Говореше нещо в центъра на малка групичка хирурзи с чаши за кафе в ръце, а двамата японци пред него се усмихваха и правеха леки поклони. В ръката му димеше запалена цигара. Всички знаеха, че бе зарязал пушенето преди повече от година, което в неговия случай означаваше, че е престанал да си купува цигари и ръси колегите си.

— И знаете ли какво му казах на тоя прехвален адвокат? — попита Манърхайм и размаха цигарата. — „Разбира се, че съм Господ! Нима допускате, че пациентите ми ще се натискат да им ровя в мозъците, ако бях боклукчия?“

Групата избухна в смях, после бавно започна да се разпръсква. Мартин се изпречи на пътя на Манърхайм.

— А, ето го и нашият скъп рентгенолог! — възкликна с лека ирония онзи.

— Винаги на вашите услуги — леко се поклони Мартин.

— Бързам да ти кажа, че вчерашният майтап по телефона беше тъпа работа! — моментално го захапа хирургът.

— Не ми беше до шеги — поклати глава Филипс. — Просто не знаех, че Марино е мъртва. Открих някои любопитни неща в снимките й и исках да получа допълнителна информация.

— Доколкото ми е известно, рентгенолозите разглеждат снимките на живи пациенти! — троснато рече Манърхайм.

— Виж какво, в момента ме интересува нещо друго — заряза любезния тон Мартин. — Защо е бил отстранен мозъкът на Марино?

Очите на Манърхайм се изцъклиха, едрото му лице започна да се налива с кръв. Той сграбчи ръката на Филипс и го дръпна по-далеч от японците.

— Искам да те предупредя, че случайно узнах за странните ти действия снощи! — изръмжа той. — Позволил си си да измъкнеш от моргата трупа на Марино и си се опитал да му правиш снимки! Предупреждавам те, че не обичам никой да се ебава с пациентите ми, особено пък с онези от тях, които са имали усложнения!

Мартин рязко се дръпна и освободи ръката си.

— Интересът ми към твоята пациентка се изчерпваше единствено към определени изменения в мозъка, които може би ще доведат до важно научно откритие — хладно отвърна той. — Изобщо не ми пука за твоите хирургически провали!

— Дано не открием нещо нередно в трупа на Марино! — заканително поклати глава Манърхайм. — Открием ли, всичко ще се стовари върху твоята глава. Не забравяй, че си измъкнал трупа незаконно и аз разполагам с доказателства за това!

Мартин скрито потръпна, съзнавайки, че действително е на течение. Манърхайм беше прав, колкото и неприятно да му се струваше това. Ако се разчуе, че мозъкът на пациентката е отстранен, именно той ще трябва да доказва, че това не е негова работа. Единственият му свидетел беше Дениз, но за съжаление всички в болницата знаеха за връзката между тях.

— Добре, да забравим Марино — тежко въздъхна той. — Открих друга пациентка със същите изменения, казва се Елън Макарти. За съжаление тя е починала при автомобилна катастрофа. Аутопсията й е била направена тук, в нашата патология. Мозъкът е бил изваден и предаден на неврохирургията. Искам да получа достъп до него.

— Аз пък искам да ми се разкараш от главата! За разлика от теб, аз съм зает човек и оперирам живи хора, вместо да си седя на задника и да разглеждам разни снимки!

Манърхайм се обърна и понечи да се отдалечи.

Филипс с мъка удържа гневното си избухване. Какво тъпо и нахално провинциално копеле, стисна зъби той. Все пак успя да прецени, че човекът насреща умишлено търси скандал, овладя се и хладно подхвърли:

— Трябва ти психиатър, доктор Манърхайм!

Манърхайм рязко се завъртя, очите му се наляха с кръв. Но Филипс вече беше напуснал залата. Ненавистта на хирурга към психиатрията беше публична тайна. За него тази наука противоречеше на абсолютно всичко, в което вярваше. Една суперконцептуална глупост, измислена от хора с болни мозъци. Препоръката да се обърне към някой от нейните представители беше възможно най-тежката обида за човек като него. Обзет от сляпа ярост, той се втурна в съблекалнята, смъкна изцапаните с кръв хирургически обувки и ги запрати по посока на дългата редица метални шкафчета.

Ръката му се стрелна към телефона на стената. Проведе два разговора, и двата на висок глас. Първо се свърза с директора на болницата Стенли Дрейк, а след това — с началника на рентгеновото отделение доктор Харолд Голблат. И двамата изслушаха с почтително мълчание гневните му настоявания да се вземат мерки срещу недопустимото поведение на Мартин Филипс. В тази болница уважаваха главния хирург, а дори и мъничко се страхуваха от него…

Филипс не беше от хората, които се ядосват лесно. Но сега, крачейки към кабинета си, той буквално кипеше.

— След петнадесет минути имате лекция — предупреди го Хелън, забелязала появата му пред вратата на кабинета.

Той промърмори нещо под нос и я подмина. С изненада установи, че Дениз е седнала пред алтернатора и разглежда снимките на Макарти и Колинс.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо, старче? — обърна се да го погледне тя.

— Нямам време! — троснато отвърна той и се тръшна на стола.

— Виждам, че си в прекрасно настроение…

Той само въздъхна и скри лице между дланите си. Дениз замълча и бавно се изправи.

— Извинявай, но цяла сутрин си късам нервите — промърмори през пръсти той. — В тази болница са способни да издигат невероятни бариери срещу всеки, който прояви желание да си изясни състоянието на нещата. По всяка вероятност съм на прага на важно откритие в областта на рентгенологията, но болницата прави всичко възможно да ми попречи!

— Хегел казва, че нищо велико на този свят не се е родило без страст — усмихна се Дениз. Увлечението й по философията датираше още от гимназията. А неотдавна откри, че Мартин обича да я слуша как цитира великите мислители.

Той най-сетне свали ръцете си и се усмихна.

— Която снощи май не ми беше достатъчна…

— Ще отмина без коментар малко странната ти интерпретация на тази дума — дяволито го погледна тя. — Мисля, че Хегел е вложил малко по-друг смисъл в нея… Но както и да е. Мисля, че е време за обед. Сигурен ли си, че не искаш да ми правиш компания?

— Няма начин. След малко имам лекция.

Дениз тръгна към вратата, после се спря.

— Между другото, в картоните на Макарти и Колинс е отбелязано наличието на слабо кръвотечение…

— Така ли? — вдигна глава Филипс. — Аз пък мислех, че гинекологическото им състояние е нормално.

— Нормално е — кимна младата жена. — Тези епизодични кръвотечения се срещат и при напълно здрави жени. Наричат ги атипични, за да се подчертае, че нямат патологичен характер…

— И това е често срещано явление, така ли?

— Не съвсем. Състоянието на пациентките се следи до момента, в който нещата се нормализират. Но в тези папки липсват заключения за нормализиране. Всъщност, споменавам ти всичко това просто защото ми се наби в очите. Вероятно е без значение. Чао…

Филипс махна с ръка, но остана зад бюрото си. Опита се да си спомни какво пишеше в болничния картон на Лайза Марино. Май и там се споменаваше за същите смущения. Стана и надникна през отворената врата, за да привлече вниманието на Хелън.

— Напомни ми, че следобед трябва да отскоча до Клиниката по гинекология — помоли я той.

Точно в 13,05 часа Филипс влезе в заседателната зала „Валовски Мемориъл“. Под мишницата си държеше папка с надпис „Встъпителна лекция на тема изследвания с мозъчен скенер“. Тази зала нямаше нищо общо с останалата час от рентгенологичното отделение — тясно, неудобно и задръстено с остаряло оборудване. Тук всичко беше луксозно, обзавеждането наподобяваше холивудски салон за частни кинопрожекции. Удобните, тапицирани със скъпа дамаска кресла, бяха разположени амфитеатрално спрямо големия екран на стената. Всички бяха заети.

Филипс зареди кутийката с диапозитивите на прожектора и се изправи зад катедрата. Студентите утихнаха и се обърнаха към него. Осветлението беше изключено, прожекторът тихо зажужа.

Лекцията не представляваше никаква трудност за него, просто защото я беше изнасял много пъти. В началото се изясняваше основната концепция на мозъчния скенер, създаден преди години от английския изобретател Годфри Хорнсфийлд. После, в хронологичен ред, се проследяваше развитието и усъвършенстването на апаратурата. Както винаги Филипс държеше да подчертае, че макар и да използва рентгеновите лъчи, скенерът представлява сложна математическа реконструкция на информацията, приета и анализирана от компютъра. Целта му беше студентите да разберат добре основната концепция на скенера.

Продължаваше да говори, но мислите му бягаха в съвсем различна посока. Това беше възможно, тъй като владееше материята почти наизуст. Възхищението му към създателите на мозъчния скенер граничеше със завистта. Но после изведнъж си даде сметка, че ако собствената му научна дейност се увенчае с успех, той едва ли ще има повод да завижда на тези хора. Защото славата му в научните среди имаше всички шансове да засенчи тяхната. Тази дейност можеше да доведе до истинска революция в диагностичната рентгенология и ако наистина станеше така, шансовете му за Нобелова награда не изглеждаха никак малки.

Пейджърът му изжужа точно когато описваше възможностите на скенера за ранно откриване на мозъчни тумори. Той довърши мисълта си, включи централното осветление и изскочи в коридора да търси телефон, като преди това не забрави да се извини на аудиторията. Отлично знаеше, че Хелън не би си позволила да го безпокои по време на лекции, ако не ставаше въпрос за нещо важно. Но телефонистката му съобщи, че става въпрос за външен разговор, после, изпреварвайки протестите му, побърза да го свърже с доктор Доналд Трейвис.

— Доналд, прекъсваш ми лекция със студенти — рече в слушалката той. — Нека те потърся по-късно, моля те…

— Няма да стане! — гневно повиши тон Трейвис. — Цяла сутрин си губя времето да търся митичната ти пациентка!

— Искаш да кажеш, че не можеш да откриеш Лин Ан Лукас? — вдигна вежди Филипс.

— Точно така. През изтеклата нощ не е имало никакви прехвърляния на пациенти от Медицинския център, същото е положението и за цялата седмица преди това!

— Странно — проточи Филипс. — Съвсем ясно ми казаха, че Лукас е била прехвърлена в „Ню Йорк“. Виж какво, аз лично ще се свържа с приемното, но те моля да провериш още веднъж…

Прекъсна линията, но ръката му остана върху слушалката. Контактите с бюрокрацията бяха почти толкова тежки, колкото контактите с Манърхайм.

Върна се в залата, където откри, че концентрацията му окончателно е отишла по дяволите. За пръв път от много време насам си позволи една от малките измами, до която прибягваха повечето преподаватели — каза на студентите, че го чакат за спешен случай и ги освободи.

Хелън се извини за прекъсването, но доктор Трейвис бил изключително настойчив. Филипс разсеяно кимна с глава и тя го последва в кабинета, за да го запознае с последните новини. На първо място сред тях беше телефонното обаждане на директора Стенли Дрейк, който много държал да говори с него. След него позвънил доктор Робърт Макниъли от Хюстън с предложението доктор Филипс да бъде ръководител на делегацията на неврорентгенолозите по време на годишната конференция в Ню Орлиънс. Тъмнокожата жена понечи да продължи нататък, но Филипс изведнъж вдигна ръка.

— Достатъчно! — отсече той.

— Има и други важни задачи — погледна го с недоумение Хелън.

— Знам. Важните задачи нямат край.

— Но все пак ще се обадите на господин Дрейк, нали?

— Не, ще му се обадиш ти. Предай му, че днес нямам време, вероятно ще го потърся утре…

Хелън беше достатъчно благоразумна, за да не протестира повече и безшумно се оттегли.

Изправил се на прага, Филипс бавно огледа претъпкания си кабинет. Купчините със стари черепни снимки бяха преместени, а на тяхно място чакаха току-що пристигналите ангиограми. Слава Богу, че главният лабораторен техник Кенет Робинс умееше да държи нещата под контрол.

Работата беше единственият начин да се овладее и Филипс прекрасно го знаеше. По тази причина седна зад бюрото, включи диктофона и се залови да разчиства ангиограмите. Спря едва на последната, при това защото усети чуждо присъствие зад гърба си. Очакваше да види Дениз, но над главата му се поклащаше усмихнатата физиономия на Стенли Дрейк, главният директор на болницата.

В очите на Филипс директорът винаги беше изглеждал като спокоен и опитен политик. Тъмносиният му костюм на райета беше както винаги безупречен, от джобчето на жилетката висеше дебел златен ланец. Възелът на копринената му вратовръзка беше малко особен и винаги изглеждаше така, сякаш стои под прав ъгъл на безукорно колосаната яка. Той беше единственият човек, който продължаваше да носи старовремски френски ръкавели, широки като плочки. Лицето му беше покрито с неизменен загар. Как ли го постига, при това в Ню Йорк през април, запита се Филипс.

Сведе очи към ангиограмата и продължи да диктува:

— Заключение: пациентът страда от тежка форма на артериовенозна малформация в лявата базална ганглия, която се кръвоснабдява от лявата средна церебрална артерия и лявата задна хороидна артерия. Точка. Край на диктовката.

Остави микрофона и отново се обърна към директора. В тази болница никой не уважава спокойствието на колегата си, защо пък директорът трябва да го прави?

— Радвам се да ви видя, доктор Филипс — усмихна се Дрейк. — Как е съпругата ви?

Филипс го погледна с учудване. Не знаеше дали да избухне, или просто да се залее в смях. В крайна сметка взе средно решение и с безстрастен глас обяви:

— От четири години съм разведен.

Дрейк преглътна, в усмивката му се долови колебание. После ловко промени темата и каза, че Бордът на директорите е изключително доволен от добрата работа на неврорентгенологията след назначението на Филипс. Направи малка пауза и очаквателно го погледна, но Филипс не реагира. Прекрасно знаеше причината за появата му тук и нямаше намерение да го улеснява.

— Поводът да бъда тук е инцидент с пациентка на име Марино — най-сетне изплю камъчето Дрейк.

— Какъв инцидент?

— Тялото на бедното момиче е било подложено на рентгенови изследвания без необходимото разрешение.

— При което се установи отстраняване на мозъка — засече го Филипс. — Между тези две процедури има доста голяма разлика, нали?

— Да, разбира се — кимна директорът. — Но в случая няма значение дали вие сте отстранили мозъка, по-важното е…

— Момент, моля! — вдигна ръка Филипс и тялото му се стегна на стола. — Искам пълна яснота по този въпрос. Признавам, че направих рентген на трупа, но нямам нищо общо с изваждането на мозъка!

— Не ме интересува кой го е извадил, доктор Филипс. Важното е, че наистина е имало подобна процедура! А това поставя в извънредно опасна ситуация както болницата, така и личния състав, за които отговорността нося аз!

— Аз пък проявявам жив интерес към лицето, извършило въпросното отстраняване — тръсна глава Филипс. — Особено при съществуващите подозрения, че това лице съм аз!

— Няма поводи за тревога, доктор Филипс — успокоително се усмихна Дрейк. — Болничната управа вече проведе разговор с отговорника на моргата. Семейството на момичето няма да научи за този неприятен инцидент. Същевременно искам да ви напомня, че имате пряка връзка с него и затова предлагам въпроса да бъде приключен, веднъж и завинаги.

— Предполагам, че сте се нагърбили с тази деликатна мисия по настояване на доктор Манърхайм — подхвърли през зъби Филипс.

— Моля да ми влезете в положението, доктор Филипс — въздъхна Дрейк. — Аз съм изцяло на ваша страна, но искам да стъпча огъня преди да се е превърнал в пожар. От това всички ще спечелим. Затова апелирам да проявите благоразумие…

— Благодаря за визитата — изправи се Филипс. — Обещавам, че ще обмисля сериозно това, което ми предложихте…

Дрейк пристъпи от крак на крак, после се обърна и излезе.

Прехвърляйки разговора в съзнанието си, Филипс бе обзет от пълно объркване. Ако не беше гласът на Дрейк, който долиташе откъм стаята на Хелън, вероятно би помислил, че сънува. Обзе го още по-твърда решимост да се отърве от служебните интриги, да доведе изследванията до успешен край.

Обзет от прилив на огромна амбиция, той грабна списъка с черепните снимки, направени през последните десет години. Сравнително лесно установи реда на архивирането им, засичайки имената с входящите номера. Взе първия плик, задраска съответното име в списъка и извади снимките. Вкара необходимите данни в компютъра, сложи една от снимките в процепа на скенера, а друга окачи на светещия екран.

Като повечето импулсивни личности, и Мартин обичаше да си прави списъци. Когато телефонът иззвъня, вече беше успял да систематизира данните за Марино, Лукас, Колинс и Макарти. Беше Дениз, която съобщи, че подготовката за първата следобедна ангиография е приключила. Той се поколеба, после й каза да започва сама и да му се обади в случай на някакво затруднение. Точно според очакванията му, младата жена остана много доволна от доверието, което й беше гласувано.

Върна се към списъка и задраска името на Колинс. Срещу името на Марино отбеляза „Моргата, среща с Върнър“. Имаше предчувствието, че този човек отлично знае какво се е случило с тялото на Лайза Марино. Срещу името на Макарти написа „лабораторията на неврохирургията“. Остана само Лукас. От Трейвис знаеше, че тя не е в Медицински център „Ню Йорк“, освен ако не беше постъпила там под чуждо име. Но това беше малко вероятно и след известно колебание срещу името й се появи забележката „сестрата от нощната смяна в невро–14, запад“.

Взе слушалката и отново набра номера на приемното. Насреща вдигнаха едва след 36 сигнала, но отново се оказа, че не е попаднал на когото трябва. Остави името си с молбата да го потърсят и затвори.

Междувременно компютърът приключи с обработката на данните. Филипс изчете заключението, сравни го с написаното в картона и с нарастващо вълнение се зае да изследва самите снимки. Оказа се, че компютърът не само беше уловил всичко, отбелязано в заключението, но и го беше допълнил с нещо, което бе останало незабелязано от очите на лекарите — леко удебеление на костта около синусите. След внимателен оглед на снимките, той беше принуден да признае, че машината е абсолютно права. Вълнението му се усили.

Зае се със следващия комплект, но работата му беше прекъсната от Хелън, която надникна от вратата и с леко смущение съобщи, че „големият бос“ иска да го види веднага.

Кабинетът на доктор Харобд Голдблат се намираше в дъното на коридора. Широките му прозорци гледаха към градината от нещо като еркер, стърчащ като туморно образувание от фасадата на сградата. Дебелият килим на пода и дървената облицовка на стените сочеха по недвусмислен начин, че това е кабинет на важна личност в болничната йерархия. Филипс имаше чувството, че влиза в кантората на солидна юридическа фирма.

Голдблат се беше настанил зад масивно махагоново писалище. Помещението беше остъклено от три страни, а писалището гледаше към вратата. Веднага личеше, че приликата с Овалния кабинет не е случайна. Голдблат беше от хората, които се прекланят пред механизмите на властта. След дълги години макиавелиански маневри и интриги, в крайна сметка той беше успял да постигне мечтата на живота си — да се превърне във фигура с международна известност в областта на рентгенологията. В хода на този процес бе успял да се превърне в един от най-добрите специалисти по неврорентгенология, но това беше минало — ръководните длъжности бяха взели своето и в момента професионалните му познания трудно можеха да бъдат наречени съвременни. Отношението му към възможностите на мозъчния скенер предизвикваше ирония в душата на Мартин, но това не му пречеше да се възхищава от този човек, направил твърде много за издигане престижа на рентгенологията като цяло.

Голдблат стана да стисне ръката му, след което го покани да се настани в креслото, поставено малко встрани от махагоновото писалище. Беше пъргав и енергичен 64-годишен мъж, който продължаваше да се облича по начина, по който го беше правил при дипломирането си в Харвард през 1939 година. Реверите на сакото му вероятно са били на мода през 50-те, а крачолите на торбестите панталони свършваха на два-три сантиметра над глезените. Отдалеч личеше, че вратовръзката му е шита ръчно, тънките райета върху плата изглеждаха несиметрични и смачкани. Прошарената му коса беше късо подстригана, очите зад очилата с телени рамки гледаха будно.

Върнал се обратно на мястото си, Голдблат облегна лакти на писалището и преплете пръсти.

— Доктор Филипс — започна със звучен бас той. — Изваждането на едва изстинали трупове от болничната морга не се вмества в моите представи за нормално практикуване на медицинската професия.

Мартин побърза да се съгласи с мнението, а после сбито изложи причините за това свое необичайно решение. На първо място го запозна с новата компютърна програма за разчитане на рентгенови снимки, а след това и с начина, по който машината бе открила аномалиите в черепните изображения на Лайза Марино. Подчерта необходимостта от допълнителен сравнителен материал, която го беше принудила да потърси нови данни.

Голдблат търпеливо го изслуша, после поклати глава и се усмихна.

— Мартин, Мартин — заряза официалния тон той. — Като те слушам, започвам да се питам дали всъщност знаеш какво вършиш…

— Знам, разбира се — изненадано го погледна Филипс.

— Нямам предвид техническата страна на твоята дейност — уточни Голдблат. — Тук става въпрос за нещо съвсем друго. Честно казано, аз не съм убеден, че отделът може да подкрепя проект, чиято крайна цел е още по-голямото увеличение на дистанцията между пациент и лекар. На практика ти работиш върху система, която има за цел да подмени изцяло работата на рентгенолога.

Мартин замръзна от изненада. Изобщо не беше подготвен да чуе подобни обвинения от устата на Голдблат. Такива думи подхождат на някой от ограничените в професията си рентгенолози, но не и на шефа му.

— Имам искреното желание да подкрепя многообещаващата кариера, която се очертава пред теб — продължи Голдблат. — Но едновременно с това съм дълбоко убеден, че трябва да съхраним и утвърдим авторитета на рентгенологичното отделение в тази болница. За тази цел бих ти предложил леко да промениш насоката на своята научна дейност. За начало ще трябва да забравиш всякакви волности от сорта на това, което си допуснал вчера. Никакви рентгенови снимки на трупове! Ясно ли се изразявам?

Филипс най-сетне разбра какво се беше случило. Манърхайм се беше оплакал на Голдблат! Обзе го дълбоко объркване. Манърхайм беше болничната примадона, която не обича да споделя светлините на прожекторите с когото и да било. Защо тогава се е съюзил с Голдблат, а вероятно и с Дрейк?

— И още нещо — подхвърли Голдблат, докато правеше пирамида с пръстите си. — Чувам, че поддържаш близки отношения с една от практикуващите рентгеноложки. Според мен в нашия отдел няма място за подобни отношения…

Филипс скочи на крака, присви очи и заплашително процеди:

— Само ако „подобни отношения“ се отразяват върху качеството на работата! Във всички други случаи „отделът“ няма право да се бърка в личния ми живот!

Обърна се и тръгна към вратата. Голдблат извика след него, споменавайки нещо за имиджа на рентгенологията, но той не се спря.

Не се спря и пред Хелън, която го чакаше на прага на кабинета с купчина книжа в ръце. Затръшна вратата след себе си, включи алтернатора и посегна към микрофона. Сега беше най-добре да потъне в работа и да не мисли. Телефонът иззвъня, но той не му обърна внимание. Хелън вдигна, миг по-късно зажужа интеркомът. Мартин стана, надникна през вратата и с мимики я попита кой е. Доктор Трейвис, отвърна само с устни тя.

Информацията беше, че в Медицински център „Ню Йорк“ твърдо не е постъпвала пациентка на име Лин Ан Лукас. Приятелят му беше обърнал цялата болница, беше проверил всички начини за трансфер на пациенти. Накрая го попита дали е открил нещо в приемното.

— Нищо — сковано отвърна Мартин. Обзе го чувство на срам, тъй като бе изгубил сума време на Трейвис, а сам почти не си беше мръднал пръста. Набра номера на приемното веднага след като приключи разговора. Настойчивостта му беше възнаградена и най-сетне го свързаха със сестрата, която отговаряше за изписването и трансферите. Попита я по какъв начин става прехвърлянето на пациент в друга болница, при това нощем.

— Пациентите не са затворници, докторе — отвърна с лек укор сестрата. — Вашата пациентка е била приета в спешното, така ли?

— Да.

— В трансфера й няма нищо необичайно. Редовна практика е да стабилизираме състоянието на пациентите, а след това да ги прехвърляме на личните им лекари, особено когато те нямат официален достъп до залата…

Филипс изсумтя в знак на съгласие, после помоли за всички сведения, отнасящи се до Лин Ан Лукас. Жената обясни, че ще се наложи да почака, тъй като за компютъра ще й трябва входящия номер на пациентката. Обеща да се обади веднага след като го открие.

Мартин направи опит да възобнови диктовките, но откри, че не може да се концентрира. Под носа му бяха болничните картони на Колинс и Макарти, които му напомниха за кръвотеченията, споменати от Дениз. Познанията му върху гинекологията като цяло и върху причинителите на тъканни изменения в частност бяха твърде повърхностни, за да може да разчита на тях. Стана, облече бялата манта и излезе от кабинета си, като тикна под мишница болничния картон на Катрин Колинс. Каза на Хелън, че ще се върне веднага и я предупреди да го търси на пейджъра само в краен случай.

Първата му цел беше библиотеката. Размина се с няколко пациенти, облечени в дрехи за лошо време и това го накара да се насочи към тунелите. До новата сграда на Медицинския факултет се стигаше по същото отклонение, което водеше към дома му. На няколко метра от него беше стълбището, изоставено след завършването на строителните работи.

Старият факултет трябваше да бъде ремонтиран и предоставен на нуждите на различните отделения в клиниката, които буквално плачеха за повече площ. Сред тях беше и рентгенологията. Но разходите се оказаха прекалено големи и средствата бяха изчерпани дори преди окончателното завършване на новата сграда. В резултат днес, две години по-късно, една част от нея все още не беше готова. Това автоматически отложи ремонта на старата сграда за неопределено време и клиниката трябваше да почака.

Новата сграда нямаше нищо общо със старите аудитории, в които беше учил Мартин. Това с особена сила важеше за библиотеката. Огромното фоайе беше покрито с дебел килим, стените от двете страни на елегантното вито стълбище към горния етаж бяха покрити с кристални огледала.

Картотеката беше под извивката на балкончето, което оформяше малък мецанин. Филипс взе номера на един от стандартните учебници по гинекология. Интересът му към измененията във влагалищната тъкан, тествани посредством широко разпространеният Метод на Папаниколау, или — както го наричаха гинеколозите — „лекето на Пап“, съвсем не означаваше, че трябва да потъва в обемистите трудове по цитология. Беше абсолютно убеден в ефикасността на тази проста процедура за откриване на ранните ракови образувания. Като студент я беше вършил сам и знаеше, че тя е изключително лесна: с помощта на лъжичка се изстъргва повърхностния слой от влагалищната тъкан, след което пробата хубавичко се размазва върху обикновена стъклена плочка — от онези, които се използват при микроскопите. Не помнеше класификацията на получените резултати и какво трябва да се прави, когато в медицинското заключение е записано „атипични изменения“. За съжаление учебникът се оказа безполезен. В него пишеше, че при съмнения, „лекето на Пап“ трябва да бъде последвано от Тест на Шилер, който представляваше поредица от допълнителни процедури: покриването на шийката на матката и влагалищните стени с йод, биопсия и колпоскопия. Наложи се да търси значението на думата колпоскопия, просто защото я чуваше за пръв път. Оказа се изследване на влагалището с инструмент, който наподобява микроскоп.

Остана доста изненадан от факта, че между десет и петнадесет процента от доказаните случаи на рак на шийката на матката се падат на млади жени между 21 и 29-годишна възраст. До този момент имаше впечатлението, че това заболяване поразява по-възрастните пациентки. Поклати глава. Това беше съвсем достатъчно основание за периодичните гинекологически прегледи, които голяма част от младите момичета дълбоко ненавиждаха…

Върна книгата и тръгна към университетската клиника по гинекология. Спомни си, че като студенти всички мечтаеха за практически занимания в тази клиника — просто защото пациентките там бяха млади и красиви момичета, често техни колежки. В сравнение с тях жените, чиито заболявания изследваха в клиниката по обща гинекология, приличаха на стари и уморени крави.

Обзет от някакво забравено неудобство, той бавно пристъпи към гишето на приемната сестра. Тя го стрелна с очи и моментално напълни дробовете си с въздух, в неуспешен опит да придаде някаква по-съблазнителна форма на плоските си гърди. А на него му направиха впечатление единствено очите й — разположени в необичайна близост едно до друго.

— Здравейте, аз съм доктор Мартин Филипс — представи се той.

— Здрасти. Аз съм Елън Коен.

Той се улови, че я зяпа с прекалено любопитство и отмести очи.

— Бих искал да говоря с началника на отделението.

Клепачите на Елън Коен запърхаха.

— В момента доктор Харпър преглежда една пациентка, но скоро ще се освободи…

Във всяко друго отделение Филипс просто щеше да влезе в кабинета за преглед, но тук не можеше да си позволи подобно нещо. Обърна се и тръгна към чакалнята. Имаше чувството, че отново е 12-годишен хлапак, оставен да чака майка си във фризьорския салон. В помещението имаше поне половин дузина млади жени, които любопитно го наблюдаваха, преструвайки се напълно потънали в списанията си.

Седна на стола, който беше в непосредствена близост до бюрото на приемната сестра. Елън Коен затвори книгата с меки корици и побърза да я тикне в едно от чекмеджетата. После изчака да срещне погледа на младия доктор и му отправи една от най-съблазнителните си усмивки.

Филипс неволно се замисли за визитата на Голдблат. Все още беше учуден и ядосан от безпардонния начин, по който този човек се опитваше да се бърка не само в личния му живот, но и в научната му дейност. Ако отделът финансираше тази дейност, това би било донякъде оправдано. Но единственият принос на рентгенологията беше благоволението да му позволява използването на част от работното време за научно-изследователска дейност, финансирането по създаването на новата апаратура и нейното програмиране беше изцяло поето от Департамента за компютърна техника на Майкълс.

Изведнъж дочу нещо познато и извърна глава. Една от пациентките се беше изправила пред сестрата и искаше да разбере значението на израза „атипични лекета на Пап“. Говореше с видимо усилие и леко се подпираше на бюрото.

— Ще попиташ сестра Блекмън, скъпа — отвърна Елън Коен, усети погледа на Мартин и игриво добави: — Аз все пак не съм лекар! Седни, госпожица Блекмън всеки момент ще се появи…

Но Кристин Линдквист явно реши, че униженията и притесненията за днес са й напълно достатъчни.

— Обещаха ми незабавен преглед! — повиши тон тя, след което започна да описва оплакванията си — главоболие, световъртеж и замъгляване на зрението. По тази причина не желаела да чака цял ден, както вчера. — Моля, позвънете на госпожица Блекмън да я уведомите. Тя сама ме потърси и изрично подчерта, че няма да има никакво чакане!

След тези думи младата жена се обърна и тръгна към един от свободните столове срещу Филипс. Походката й беше бавна и несигурна.

Елън Коен извъртя очи по посока на Филипс, но все пак се надигна и тръгна да търси сестрата. А той механично огледа бледото лице на момичето срещу себе си. Можеше да го прави спокойно, тъй като очите й бяха затворени. Изглеждаше на не повече от двадесет години. Забързано разтвори папката в скута си и потърси анамнезата на Катрин Колинс. Да, точно така — оплакванията бяха идентични. Главоболие, световъртеж и проблеми със зрението.

Отново закова поглед в бледото лице на Кристин Линдквист. Нима ще се окаже, че пред него седи още една пациентка с характерните отклонения в рентгена на главата? Изкушението беше огромно, макар че вече разполагаше с достатъчно снимки за общо потвърждение на компютърната диагноза. Изследванията на новопостъпила пациентка означаваха проследяване на състоянието й още от самото начало…

Този ход на мисли прогони и последните съмнения в душата му. Стана, приближи се до Кристин и леко я потупа по рамото. Тя подскочи от изненада и механично отметна кичур светла коса от челото си. Страхът в очите й го накара да потръпне от съчувствие. Но това не му попречи да отбележи, че момичето е много хубаво.

Подбирайки внимателно думите си, той се представи и каза, че случайно е дочул описанието на симптомите й. После поясни, че разполага с рентгенови снимки на четири момичета със същите оплаквания и няма да е зле, ако и на нея бъдат направени такива. Изрично добави, че това е обикновена предохранителна мярка, която не бива да бъде тълкувана като причина за тревога.

Тази болница е пълна с изненади, рече си Кристин. Вчера я накараха да чака цял ден, а днес и изпращат този доктор, чиято задача явно е свързана с успокоение на пациентите.

— Не обичам болниците — промърмори тя, благоразумно преглъщайки допълнението „и докторите“, което й беше на върха на езика.

— Честно казано и аз — усмихна се Филипс и изведнъж му се прииска да вземе под закрилата си тази красива млада жена: — Но една рентгенова снимка ще ви отнеме съвсем малко време…

— Чувствам се зле и бих искала час по-скоро да се прибера у дома — въздъхна с гримаса Кристин.

— Обещавам, че няма да се забавите. Само една снимка, ще ви я направя лично.

Кристин се поколеба. От една страна не понасяше болниците, но от друга наистина се чувстваше зле и искаше да получи някаква непосредствена помощ.

— Какво ще кажете? — настоя Филипс.

— Добре — кимна най-сетне тя.

— Прекрасно. Колко време ще се забавите тук, в клиниката?

— Не знам. Обещаха, че няма да е дълго.

— Ясно. Моля ви, не си тръгвайте без мен.

След няколко минути Кристин беше повикана в един от кабинетите за преглед. Почти едновременно с това се появи и доктор Харпър.

Филипс го беше виждал из болницата. Не го познаваше, но помнеше излъсканата му като билярдна топка глава. Скочи на крака и се представи.

Изведнъж се оказаха в конфузно положение. Като практикант Харпър нямаше право на кабинет, а помещенията за прегледи бяха заети. Стана така, че нямаше къде да разговарят и по тази причина се насочиха към дъното на тесния коридор.

— Какво мога да направя за вас? — попита с подозрение в гласа Харпър. Посещението на заместник-началника на рентгенологията беше доста странно, особено като се вземе предвид липсата на допирни точки с гинекологията.

Филипс започна отдалеч. Прояви интерес към организацията на работата в клиниката, откога Харпър работи тук, доволен ли е от работата си. Отговорите на гинеколога бяха кратки, подозрението в очите му нарасна. Обясни, че тук се работи на ротационен принцип и в продължение на два месеца именно той заема длъжността старши практикант. А след изтичането им се надява да получи покана и за постоянно място. После, след кратка, но изпълнена с напрежение пауза, добави:

— Вижте какво, чакат ме цял куп пациенти…

Мартин разбра, че ефектът от общите приказки се оказа обратен. Вместо да се отпусне, гологлавият доктор насреща му изглеждаше още по-притеснен.

— Имам един професионален въпрос — смени темата той. — Какви са процедурите при установена атипичност на „лекето на Пап“?

— Зависи — уморено въздъхна Харпър. — Има две категории атипични клетки. При едните отклоненията са доброкачествени, а при другите се допуска образуването на тумор.

— Но и в двата случая се правят някакви процедури, нали? С оглед категоричното им поставяне в една от двете категории, за които споменахте…

— Така е — кимна Харпър и заби очи в лицето на рентгенолога: — Защо ми задавате тези въпроси?

— От професионален интерес — отвърна Мартин и разклати папката на Колинс в ръцете си. — Имам няколко пациентки, на които вашата клиника е поставила диагноза „атипичен Пап“. Очаквах да открия резултатите от по-нататъшните изследвания — тестът на Шилер, биопсия или колпоскопия, но в картоните подобни резултати липсват. Това не е ли малко необичайно? — Забеляза безпокойството в очите на Харпър и побърза да добави: — Вижте, не съм тук, за да ви обвинявам в каквото и да било. Интересът ми е чисто професионален.

— Не мога да кажа нищо, без да видя съответния картон — отсече Харпър с очевидното намерение да прекрати разговора.

— Моля, заповядайте — рече Филипс и му подаде папката.

Гинекологът прочете името на корицата, чертите на лицето му видимо се изпънаха. После започна да прелиства страниците, но с такава бързина, която едва ли му позволяваше да прочете нещо. Стигна до края, затвори папката и му я подаде обратно.

— Не знам какво да ви кажа…

— Има нещо нередовно, нали?

— Да кажем че аз не бих работил по този начин — отвърна Харпър, после решително добави: — А сега моля да ме извините, но трябва да се връщам при пациентите си.

Филипс беше принуден да се залепи за стената, за да му направи място да мине. Беше дълбоко озадачен от начина, по който приключи разговорът. Очите му с недоумение проследиха лъскавата глава на гинеколога, която изчезна зад вратата на един от кабинетите. Не беше имал намерение да засяга чувствата на когото и да било, но този човек явно се беше обидил от въпросите му. Най-странна обаче беше реакцията му към болничния картон на Катрин Колинс…

Убеден, че няма да измъкне нито дума повече от устата на доктор Харпър, Мартин се върна в чакалнята да потърси Кристин Линдквист. В първия момент Елън Коен се направи, че не чува въпроса му, а после рязко отвърна, че госпожица Линдквист е при старшата сестра и всеки момент ще се появи. Инстинктивната й неприязън към младото момиче се превърна в омраза в мига, в който този млад и красив лекар прояви интерес към нея. А Мартин, който изобщо не подозираше какво се върти в главата на приемната сестра, озадачено се запита за порядките в клиниката по гинекология.

Няколко минути по-късно Кристин излезе от кабинета за преглед, подкрепяна от сестра с гъста черна коса, стегната на кок. Мартин я беше виждал, но не помнеше точно къде. Най-вероятно в болничното барче…

Сестрата се наведе към колежката си и я помоли да запише час за преглед на момичето след четири дни. Кристин изглеждаше бледа като платно.

— Свършихте ли, госпожице Линдквист? — изправи се до нея Мартин.

— Мисля, че да — кимна тя.

— Нали няма да откажете рентгена, за който говорихме?

Чернокосата сестра рязко се обърна.

— Извинете за въпроса, но какъв рентген имате предвид?

— Обща снимка на черепа — отвърна Мартин.

— Питам, защото Пап-тестът на Кристин показва известни отклонения и бихме искали да избягва всякакво облъчване в коремната област до нормализирането на показателите…

— Няма проблем — сви рамене Мартин. — В моето отделение се интересуваме единствено от главата.

За пръв път чуваше, че обикновената рентгенова снимка може да повлияе върху резултатите от Пап-теста, но премълча.

Сестрата кимна и се отдалечи. Елън Коен грубо натика картончето за прегледа в ръката на Кристин и се направи на много заета с пишещата си машина.

— Калифорнийска кучка! — промърмори под нос тя.

Вместо да се блъска в претъпканата чакалня, Мартин насочи момичето към една от страничните врати, на която пишеше „авариен изход“. За огромна изненада и облекчение на Кристин се оказа, че от нея се влиза директно в болничното крило. Коридорът беше покрит с дебела пътека, по стените висяха картини.

— Тук са частните кабинети на някои хирурзи — забеляза изненадата й той. — А платната по стените са оригинали…

— Мислех, че в цялата болница цари пълна разруха — призна с поклащане на глава момичето.

— Не е съвсем така — отвърна Филипс. В съзнанието му неволно изплува моргата в мрачното приземие, която не беше много по-зле от това, което видя в клиниката по гинекология. — Как намирате университетската клиника, Кристин? Искам мнението ви като пациентка…

— Труден въпрос — поклати глава момичето. — По принцип мразя гинекологичните прегледи и едва ли ще мога да ви дам безпристрастен отговор…

— Направете сравнение с предишния си опит…

— Преди всичко атмосферата е ужасна. Това с особена сила си пролича вчера, докато чаках за преглед. Днес беше по-добре, може би защото разговарях само със старшата сестра. Чаках по-малко, освен това не бях подложена на преглед. Провериха ми зрението и ми взеха кръв за анализ…

Спряха пред редицата асансьори и Филипс натисна бутона за повикване.

— Госпожица Блекмън беше любезна да ми обясни какво означава това „леке на Пап“ — добави с леко притеснение Кристин. — Според нея то е тип II, който бил сравнително безопасен и в повечето случаи отшумява без нужда от специално лечение. Вероятно е било причинено от леко възпаление на матката. Препоръча ми вагинални душове и временно въздържане от секс…

Мартин изпита леко притеснение от директността на момичето. И той, по подобие на болшинството от колегите си, трудно свикваше с мисълта, че хората проявяват изненадваща готовност да споделят с лекаря дори най-съкровените си проблеми.

Пристигнаха в рентгенологията и Филипс потърси Кенет Робинс, който трябваше да подготви Кристин за общи снимки на черепа. Минаваше четири следобед, в отделението беше относително спокойно. Единият от рентгеновите кабинети беше празен. Робинс направи снимките и хлътна в тъмната стаичка, където се съхраняваше машината за автоматично проявяване. Мартин настани момичето в чакалнята и се изправи пред процепа в стената на общото помещение, откъдето излизаха готовите снимки.

— Приличаш на котарак, който дебне пред миша дупка — подхвърли зад гърба му Дениз.

Той изненадано се обърна, на лицето му се появи усмивка.

— Така и се чувствам. В гинекологията попаднах на пациентка със същите оплаквания като на Марино и останалите. Сега очаквам да видя какво ще покаже рентгенът… А ти как се оправи с ангиограмите?

— Много добре, благодаря. Оценявам жеста да ме оставиш сама да се оправям с тях.

— Няма за какво да ми благодариш, защото си го заслужила.

В този момент снимката на Кристин изскочи от процепа и бавно се плъзна в подноса, прикрепен за стената. Мартин я грабна и побърза да я окачи на осветената рамка. Пръстите му очертаха невидима окръжност около областта над ухото.

— Чиста е, мамка му — изруга секунда по-късно той.

— О, я се стегни! — погледна го строго Дениз. — Нима наистина искаш момичето да се окаже болно?

— Не, разбира се — овладя се Филипс. — Подобно нещо не желая на никого. Но много искам да имам пациент, когото да изследвам по най-добрия начин.

— Искате ли още снимки, доктор Филипс? — надникна от тъмната стаичка Робинс.

Мартин поклати глава, свали снимката и тръгна към чакалнята, следван от Дениз.

— Добри новини — размаха снимката той. — Рентгенът не показва никакви отклонения.

После поясни на Кристин, че ако оплакванията продължат, ще се наложи втора снимка през следващата седмица. Взе й телефона, продиктува директния си номер, просто ако има някакви допълнителни въпроси.

Кристин благодари и понечи да стане, но изведнъж се олюля и ръцете й потърсиха опората на масата. Стаята се завъртя пред очите й.

— Добре ли сте? — хвана я за ръката Мартин.

— Да — примигна момичето и тръсна глава. — За момент ми се зави свят, но вече премина… — Пропусна да спомене за неприятната миризма, която се появи в ноздрите й. Струваше й се, че това е твърде незначителен симптом, за да занимава лекарите с него. На лицето й се появи бледа усмивка: — Ще се оправя. Мисля, че е най-добре да се прибера у дома…

Филипс предложи да й повика такси, но тя отказа.

Влезе в асансьора, махна с ръка и вратите се затвориха след нея.

— Много добре се справи — закачливо го погледна Дениз. — Не съм виждала по-добър начин да се сдобиеш с телефона на красива непозната…

Изправиха се на прага на кабинета му и младата жена смаяно тръсна глава:

— Какво е станало тук, за Бога?

— Не питай — отвърна с гримаса Мартин и започна да си пробива път към бюрото. — Животът ми е пред разпадане, никакви умни съвети няма да ми помогнат…

Вдигна купчината послания, оставени от Хелън. Сред тях, точно според очакванията му, имаше обаждания от Голдблат и Дрейк. Погледа ги известно време, после разпери пръсти и листчетата полетяха към широкия отвор на кошчето за боклук. Включи компютъра и го захрани с новополучената черепна снимка на Кристин.

— Здрасти, как е работата?

На прага се беше изправил Майкълс. Един поглед му беше достатъчен да разбере, че от сутринта насам нещата не бяха претърпели кой знае каква промяна.

— Зависи за коя работа питаш — отвърна Филипс. — Ако е за програмата, всичко върви много добре. Захранил съм я с ограничено количество снимки, но въпреки това точността й е сто и десет процента!

— Отлично! — потърка ръце Майкълс.

— Не отлично, а фантастично! — поправи го Филипс. — За съжаление, тя е единственото нещо в тая къща, което работи, както трябва. Съжалявам, че нямам достатъчно време, за да й обърна вниманието, което заслужава. Бях доста изостанал с ежедневните задачи, но тази вечер ще остана до късно и ще вкарам в нея толкова снимки, колкото мога… — С периферното си зрение видя как Дениз изненадано го поглежда, но в същия момент се включи принтерът и той побърза да се насочи към него. Майкълс се изправи зад рамото му. Приличат на двойка родители, които са много горди с отрочето си, помисли си Дениз, наблюдавайки ги от средата на стаята.

— Разчита черепната снимка на едно момиче, което прегледах преди малко — поясни Филипс. — Казва се Кристин Линдквист. Подозирах, че има отклоненията, за които вече ти споменах. Но снимката й се оказа чиста…

— Защо си се хванал толкова яростно за тези отклонения? — попита Майкълс. — Лично аз бих предпочел да те видя ангажиран със самата програма. По-късно ще имаш достатъчно време да се правиш на откривател…

— Не познаваш докторите — въздъхна Мартин. — В момента, в който решим да представим тази малка машинка пред нищо неподозиращата медицинска общност, ще се окажем в ситуацията на Коперник, изправен срещу могъщата католическа църква на Средните векове. Строгите ни съдници могат да бъдат омилостивени единствено от нещо наистина значимо, от някакъв ясен рентгенологичен сигнал, създаден специално от програмата…

Печатащото устройство замлъкна и той откъсна листа. Очите му пробягаха по написаното и се заковаха на началния параграф.

— Не мога да повярвам! — прошепна смаяно той, после грабна снимката и трескаво я окачи на осветената рамка. Дланите му покриха основната част, пропускайки единствено една малка област в задната част на черепа. — Господи, ето го! Знаех си аз! Пациентката имаше прекалено характерни оплаквания! Програмата е направила сравнение с предишните случаи и благодарение на това е съумяла да открие това миниатюрно отклонение!

— Което ние самите не забелязахме — добави Дениз, пристъпила незабелязано зад гърба му. — Обхваща само връхчето на окципиталния лоб, без да засяга тилната част на двете полукълба.

— С това вероятно се характеризира началната фаза на заболяването — кимна Филипс.

— За какво заболяване става въпрос? — попита Майкълс.

— Още не знаем — отвърна приятелят му. — Но няколко пациенти имат едно особено отклонение в плътността на мозъчната тъкан, което е характерно за множествената склероза…

— Нищо не виждам — призна с въздишка Майкълс и се отдръпна от екрана.

— Става въпрос за тъканни изменения. Можеш да ги забележиш само в случай, че имаш ясна представа как изглежда нормалната тъкан. Но те са там, повярвай ми. Машината не си ги измисля. Утре ще повикам пациентката за допълнителни снимки на въпросната област. Ако се получат добре, може би и ти ще успееш да хванеш разликата…

Майкълс благоразумно посочи, че в случая неговото мнение е без никакво значение, после отклони поканата да хапнат нещо в болничната кафетерия и тръгна към вратата. На прага се спря и отново напомни на приятеля си да захрани компютъра с максимално количество стари снимки — единствен начин за елиминиране на евентуалните грешки в програмата. Вдигна ръка за сбогом и изчезна.

— Нетърпелив е, нали? — подхвърли Дениз.

— Има пълно основание за това — кимна Мартин. — Днес ми съобщи, че вече са разработили нов процесор за обработка на данните, далеч по-мощен от сегашния. Скоро ще бъдат готови да го монтират, а аз ги бавя…

— Затова ли планираш да работиш през цялата нощ?

— Разбира се — кимна Мартин. Очите му се плъзнаха по лицето й. Едва сега забеляза колко е уморена. Беше работила през целия ден след нощното дежурство, без никаква почивка.

— Надявах се, че ще се отбиеш у дома за една лека вечеря, след която може би ще довършим онова, което започнахме снощи — подхвърли тя. В гласа й се долови онзи еротичен оттенък, пред който Мартин беше абсолютно безпомощен. Какво по-добро средство за освобождаване от напрежението от един пълноценен сексуален контакт? Спираха го две неща: натрупването на прекалено много работа и фактът, че Дениз не е комин за освобождаване от напрежението като онези сестри, които му помагаха да се облекчи по време на безкрайните стажантски дежурства преди време…

— Трябва да понаваксам — промърмори най-сетне той. — Предлагам ти да се прибереш у дома, а аз ще ти се обадя по-късно.

Но Дениз настоя да го изчака. Предстоеше му да прегледа всички направени през деня ангиограми и мозъчни скенери, въпреки че колегите в отдела вече бяха продиктували своите заключения. Той контролираше всичко, въпреки че подписът му го нямаше под повечето завършени рапорти.

В седем без четвърт отместиха столовете си назад и станаха да се протегнат. Дениз упорито криеше лицето си.

— Какво ти става? — озадачено я попита Мартин.

— Не искам да ме гледаш когато съм уморена — отвърна с въздишка тя. — Сигурно изглеждам ужасно!

Той поклати глава, хвана я за брадичката и направи опит да я извърне към себе си. Но тя отмести ръката му. Беше странно как в момента, в който изключиха екрана, тя отново се превърна в чувствена жена, а ролята на вглъбен в работата учен неусетно изчезна. Мартин си даваше сметка за умората й, но това изобщо не се отразяваше на нейната привлекателност. Опита се да й го каже, но тя само поклати глава. Целуна го и стана на крака. Възнамеряваше да вземе една дълга вана, след което щеше да го чака. В следващия миг вече я нямаше. Отлетя като птичка, поклати глава той.

Трябваше му известно време, за да се овладее. Дениз винаги му действаше като късо съединение, след нейното присъствие мозъчните му клетки имаха нужда от време, за да се адаптират. Беше дълбоко влюбен и си даваше ясна сметка за това. Извади листчето с телефонния номер на Кристин и вдигна слушалката. Насреща никой не вдигна. Реши да отскочи да кафетерията и да хапне нещо, като през това време прегледа и папката с изходяща кореспонденция.

В девет и четвърт приключи с диктовките. За това време беше успял да вкара в компютъра двадесет и пет комплекта черепни снимки, които той обработи без никакви проблеми. Ранди Джейкъбс имаше грижата да го снабдява с нови снимки от архивата. Ефикасен както обикновено, той достави няколкостотин комплекта, в резултат кабинетът на Филипс изглеждаше още по-претъпкан отпреди.

Използвайки апарата на бюрото, Филипс отново набра номера на Кристин. Този път момичето вдигна още на втория сигнал.

— Съжалявам, че ви безпокоя, но след внимателен анализ на снимката ви от днес, открих някои дребни изменения — рече в слушалката той. — Много бих желал да ви направя допълнителни анализи. Какво ще кажете за утре сутринта?

— Не мога — отвърна Кристин. — Пропуснала съм доста лекции и искам да наваксам.

Разбраха се за три и половина следобед. Мартин я увери, че няма да има никакво чакане и каза да дойде направо в кабинета му.

Остави слушалката и се замисли. Проблемите през отминалия ден бяха като лавина, която заплашваше да го погълне. Кратките разговори с Манърхайм и Дрейк събудиха неприятно чувство в душата му. Но в тях нямаше нищо необичайно, за разлика от срещата с Голдблат. Беше принуден да признае, че нападките на шефа го хванаха неподготвен, защото бяха като гръм от ясно небе. Отлично помнеше, че беше получил поста заместник-началник на отделението именно защото Голдблат подкрепи кандидатурата му. В това имаше нещо гнило. Ако се окаже, че шефът е против разработката на идеята за компютърна обработка на рентгеновите снимки, двамата с Майкълс ще бъдат изправени пред огромни трудности. Тази мисъл го накара да изправи гръб и да потърси списъка на пациентите с доказани отклонения в плътността на мозъчната тъкан. Най-отдолу прибави името на Кристин Линдквист.

Но поведението на Голдблат оставаше странно, дори и при отчитане на евентуалната му неприязън към новия компютър. По всичко личеше, че той заема страната на Манърхайм и Дрейк — което, познавайки характера на шефа си, Мартин считаше за почти изключено. Значи има нещо друго. Нещо, благодарение на което Голдблат е притиснат до стената…

Сведе очи към списъка. Марино, Лукас, Колинс, Макарти и Линдквист. Срещу името на Макарти стоеше забележката „лабораторията по неврохирургия“. Много добре, кимна той. Аз също мога да въртя номера, при това не по-зле от Манърхайм. Стана и излезе в яркоосветения коридор. Пред кабинета по флуороскопия видя това, което търсеше: количките за почистване на санитарите от нощната смяна.

Дългите часове извънредна работа го бяха сближили с тези хора, които често почистваха кабинета в негово присъствие и непрекъснато го поднасяха. Бяха един доста живописен екип, състоящ се от двама мъже под тридесетте — единият черен, другият бял, и две възрастни жени — пуерториканка и ирландка. Целта на Филипс в момента беше именно ирландката, която работеше в Центъра от четиринадесет години и беше нещо като старша на групата.

Откри ги в кабинета по флуороскопия, бяха насядали около масичката в приемната и пиеха кафе от картонени чаши.

— Здрасти, Скъпа — подвикна към ирландката той. Всички в болницата я наричаха „Скъпа“, просто защото това беше обичайното обръщение, което самата тя използваше. — Можеш ли да влезеш в научно-изследователската лаборатория на неврохирургията?

— Мога да вляза навсякъде в тази болница, с изключение на кабинетите за лечение на наркомани — гордо отвърна Скъпата.

— В такъв случай ще ти направя една оферта, на която няма как да откажеш — усмихна се Филипс и обясни за какво става въпрос. Скъпата ще му заеме ключа за споменатата лаборатория, от която иска да вземе една проба за кратко изследване, а в замяна ще получи безплатен мозъчен скенер! Цялата работа нямало да отнеме повече от петнадесет минути…

Скъпата се смя в продължение на една цяла минута.

— О’кей, докторе — рече най-сетне тя. — Вероятно си превъртял, за да искаш подобно нещо, но става… Обаче ще ми върнеш ключа преди да свършим с рентгеновото отделение, което означава след двадесетина минути…

Филипс използва подземния тунел, който беше най-краткият път до сградата на научно-изследователския институт „Уотсън“. Асансьорът чакаше на партера с отворени врати, той влезе в кабината и натисна бутона за етажа, който му трябваше. Обзе го чувство на самота, въпреки че се намираше на територия, в която животът никога не замираше. Това обаче не се отнасяше до сградата на института, в който се работеше между девет и пет. Кабината се носеше нагоре с тихо свистене.

Минута по-късно вратата се отвори и той се озова в тихо, зле осветено фоайе. От единия му край започваше дълъг коридор, който стигаше чак до края на сградата. Почти всички лампи по него бяха изключени. Скъпата му беше дала цялата си тежка връзка с ключове, които тихо подрънкваха в ръката му.

Неврологичната лаборатория се намираше зад третата врата вляво. Мартин се насочи натам, усещайки как го обзема напрежение. Вратата беше метална, с малко прозорче от матирано стъкло. Преди да пъхне ключа в ключалката, той внимателно се огледа. Влезе без проблеми и побърза да затвори след себе си. Направи опит да се изсмее на страховете си, но просто не се получи. Явно не го биваше за крадец.

Ключът за осветлението изщрака прекалено силно и го накара да подскочи. Просторната зала бе окъпана от ярката светлина на многобройни луминесцентни тела. В средата й бяха разположени две дълги лабораторни маси, отрупани със стъкленици, спиртници, ванички и купища друго лабораторно оборудване. В дъното се виждаше малка зала за дисекция на опитни животни, която по нищо не се отличаваше от миниатюрна операционна. Над металната маса висяха обичайните прожектори с насочена светлина, имаше дори апаратура за анестезия. Преграда между операционната и лабораторията липсваше, само подовата настилка беше различна — операционната беше покрита с теракотени плочки. Общото впечатление вдъхваше респект. Нищо чудно, че Манърхайм се радва на щедро финансиране за своите научни изследвания.

Нямаше представа къде може да се съхранява един мозъчен спесимен, но съобрази, че бройката на подобни проби ще е повече от една и започна с по-големите шкафове. Оказа се обаче, че предположението му няма нищо общо с истината. Приключил с шкафовете, той изправи гръб и се огледа. Едва сега забеляза вратата в дъното на операционната и тръгна натам. Надникна през прозорчето, чието стъкло беше прозрачно, нашарено от тънки метални нишки. Само на метър от вратата се издигаха метални лавици, върху които бяха подредени множество стъклени буркани. Голяма част от тях съдържаха мозъчни проби, потопени във формалин.

Напрежението му се усилваше с всяка секунда. Обзе го желание да открие мозъка на Макарти и веднага да се махне оттук. Бутна вратата, пристъпи към лавиците и започна да преглежда етикетите. В ноздрите му нахлу остра животинска миризма. Оказа се, че в дъното на помещението бяха подредени около дузина клетки. Но вниманието му си остана приковано в бурканите. Всеки от тях беше акуратно надписан с име, входящ номер и дата. Филипс тръгна покрай дългата редица, очите му опипваха единствено датите, които би трябвало да отговарят на датата на смъртта на всеки пациент. Светлината от стъкленото прозорче беше слаба и това го принуждаваше да се навежда към всеки етикет поотделно. Мозъкът на Макарти се оказа чак в дъното, само на крачка от аварийния изход.

В момента, в който протегна ръка към буркана, въздухът се разцепи от смразяващ кръвта писък, последван от острото дрънчене на метал в метал. Краката му се подгънаха, тялото му рязко отскочи встрани и се блъсна в стената. Разнесе се нов писък, но нападение не последва. Мартин си пое дъх и напрегна взор. От клетката до стената го гледаха фосфоресциращите очи на малка маймуна. Животното беше бясно, с разтеглени устни, под които се виждаха остри зъби. Два от тях бяха счупени при опита му да захапе металните пръчки на клетката. От темето му стърчаха електроди, които приличаха на някакви странни, разноцветни спагети.

Филипс бавно осъзна, че пред него е едно от опитните животинчета, което Манърхайм и колегите му бяха превърнали в обезумяло чудовище. Много хора в Медицинския център бяха запознати с основната задача на неговите изследвания — да локализира онзи мозъчен център, който контролира гневните реакции, фактът, че повечето изследователи в тази област поддържаха становището за наличие на няколко такива центъра в мозъка, изобщо не влияеше на мнението на Манърхайм, което беше обратното…

Очите на Филипс се адаптираха към полумрака. Клетките в помещението бяха много. Във всяка от тях имаше по една маймунка с различни отвори в черепа. Тилната част на някои от тях липсваше изцяло, заместена от плексигласово капаче, под което се виждаха разноцветни електроди. Няколко животни лежаха абсолютно неподвижно, очевидно претърпели цялостна лоботомия.

Филипс се отблъсна от стената, за миг отмести очи от вбесеното животинче, което продължаваше да разтърсва металните пръчки, ръцете му внимателно вдигнаха буркана, съдържащ част от мозъка на Макарти.

В същия миг дочу как вратата на лабораторията се отваря и се закова на място. В душата му нахлу паника. Тикна под мишницата си буркана и дебелата връзка ключове, ръката му рязко дръпна вратата на аварийния изход. Пред погледа му зейна дълбока пропаст, в която изчезваха тесни метални стъпала. Колебанието му продължи само миг, после благоразумието надделя. Това решително не беше пътят, по който би желал да си тръгне. Внимателно затвори вратата и се върна в лабораторията.

— Господи, доктор Филипс! — стресна се мъжът в униформа, пред когото се озова. Това беше Питър Чобаниън от охраната на Центъра, с когото играеха баскетбол по време на почивките и се познаваха добре. — Какво правите тук?!

— Огладнях и дойдох да си потърся нещо за ядене — промърмори Филипс и вдигна буркана пред очите му.

— Уф! — отмести очи Чобаниън. — Преди да постъпя на работа тук бях твърдо убеден, че само психиатрите са луди!

— Шегувам се — пристъпи крачка напред Филипс и изпита странното усещане, че краката му изведнъж са станали гумени. — Трябваше да направя спешни снимки на тази проба, но през деня се отнесох и… — Замълча и леко кимна с глава на втория охранител, който се изправи зад Питър.

— Трябваше да ни предупредите, че влизате тук — поклати глава Чобаниън. — Напоследък изчезнаха няколко микроскопа и това ни принуди да вземем сериозни мерки за охраната на всички лаборатории в сградата.

Филипс се принуди да потърси мнението на един от рентгеновите техници, които дежуреха в спешното отделение. Това стана след няколко безуспешни опита да направи снимки на дисекцираната част от мозъка на Макарти, която беше поставил в плитка картонена чиния. Това, което получаваше, беше една безформена сива маса, в която не личаха никакви вътрешни структури. Опита дори промяна на волтажа, но и от това не излезе нищо. Техникът погледна мозъка и побърза да се извърне встрани с позеленяло лице. Принуден да се лиши от услугите му, Мартин потъна в размисъл. В крайна сметка стигна до заключението, че въпреки формалиновия разтвор, мозъчната тъкан е достигнала онази фаза на разложение, която прави рентгеновите снимки невъзможни. Върна пробата обратно в буркана, взе придружаващите я тъканни проби и се качи в патологията.

Залата за аутопсии беше отключена, но празна. Ако някой е намислил да краде микроскопи, мястото му е тук, помисли си Филипс. Отвори вратата на спомагателната зала, но и тук нямаше никого. Пристъпи към дългата маса, върху която бяха прикрепени микроскопи, свързани с автоматични диктофони. Неволно си спомни какво беше изпитал преди да изследва за пръв път собствената си кръв. Беше убеден, че ще се окаже болен от някоя тежка болест, най-вероятно левкемия. По онова време в Медицинския факултет обръщаха особено внимание на въображаемите и неизвестни заболявания, а Мартин беше пръв сред хипохондриците в тяхната група…

Забеляза един включен спиртник в дъното на помещението и тръгна натам. Остави буркана на металната маса и зачака. Не след дълго в стаята се появи един от практикант-патолозите — дебел и бузест мъжага, който бавно вдигаше ципа на панталоните си и очевидно не очакваше компания. Името му беше Бенджамин Барне.

Филипс любезно се представи и го попита дали ще му направи една услуга.

— Каква по-точно? — присви очи дебелият. — Искам да приключа с една аутопсия и да си вдигам задника…

— Разполагам с няколко тъканни проби, които бих искал да погледнете…

— Тук е пълно с микроскопи — махна по посока на дългата маса Барне. — Защо не се оправите сам?

Типично поведение на патолог към представители на другите болнични отделения, рече си наум Мартин и направи усилие да не показва раздразнението си.

— От доста години не съм се занимавал с това — призна с въздишка той. — Освен това хич ме няма по мозъците…

— Най-добре почакайте до сутринта, тогава тук ще има специалист-невропатолог — предложи с мрачно изражение Барне.

— Предстои ми спешно заключение и бих искал да получа някаква информация, съвсем обща…

Всички дебелаци са лениви и това им пречи да бъдат услужливи, рече си с въздишка Филипс.

Барне все пак пое стъкълцата с пробите и пъхна едно от тях под микроскопа. Хвърли му бегъл поглед и го смени със следващото. За цялата процедура му бяха необходими около десет минути.

— Интересно — промърмори той и сложи под окуляра една от вече прегледаните проби. — Елате да хвърлите едно око…

Филипс се наведе на микроскопа.

— Виждате ли една открита зона?

— Да.

— Там би трябвало да се намира нервна клетка…

Филипс вдигна глава и хвърли учуден поглед към Барне.

— Всички маркирани с червено плочки съдържат зони, в които невроните или липсват, или са в много лошо състояние — поясни патологът. — Същевременно характерните за подобни случаи възпаления изцяло липсват. Нямам представа какво означава това. Ако трябва да правя заключение, бих го дефинирал като „мултифокална и дискретна невронна смърт“, причинена от неизвестен фактор.

— И нямате дори предположения? — вдигна вежди Филипс.

— Нямам.

— А какво ще кажете за множествена склероза?

По челото на практиканта се появиха странни наклонени бръчици.

— Възможно е — промърмори той. — В някои случаи на множествена склероза се наблюдават сивкави образувания, макар че характерните симптоми се изразяват предимно с бели… Но те изглеждат по друг начин, тъй като са придружени от ясно изразено възпаление. Мога да бъда абсолютно сигурен само ако прибягна до миелинов тест…

— А калций?

Филипс знаеше, че малко неща променят плътността на рентгеговите лъчи и калцият е едно от тях.

— Не видях нищо, което предполага калциране — поклати глава Барне. — Пак повтарям, трябва ми миелинов тест…

— Бих искал да имам и срезове от окципиталния лоб — рече Филипс и потупа капачето на стъкления буркан.

— Нали бяха уж само тези стъкълца? — намръщи се дебелият.

— Точно така. Не искам да изследвате мозъка, а само да го резнете мъничко.

Мартин усети как умората от тежкия ден се превръща в раздразнение. Никак не му се щеше да спори с този мързелив патолог.

Барне усети настроението му и мълчаливо отнесе буркана в залата за аутопсии. Там извади мозъка с помощта на инструмент, наподобяващ дълга пинцета, и го пусна на една правоъгълна никелирана маса, оборудвана с мивка. После взе дългия патологически скалпел и позволи на Филипс да му покаже точно от коя част иска пробите. След няколко минути всичко беше готово. Няколко ивици мозъчна тъкан с дебелина около сантиметър потънаха в стъкленица с течен парафин.

— Утре сутринта ще бъдат обработени — промърмори той. — Какви тестове желаете?

— Всички, за които се сетите — отвърна Филипс. — О, и още нещо… Познавате ли човека, който отговаря за моргата?

— Имате предвид Върнър?

— Да.

— Слабо — сви рамене Барне. — Имам чувството, че е особняк, но добре си гледа работата. От години е там…

— Според вас склонен ли е да попипва това-онова?

— Нямам представа. Пък и какво може да вземе?

— Каквото и да е. Хипофизи, от които се извличат хормони, златни коронки… Такива неща.

— Не знам. Но не бих се изненадал, ако има нещо такова.

След премеждията в неврохирургичната лаборатория Филипс нямаше никакво желание да слиза в подземието, за да проследи червените линии, които водеха към моргата. Мрачната пещера с пламтящата пещ на крематориума приличаше на зловещ декор от някакъв филм на ужасите. Огнеупорното прозорче на металната врата светеше като окото на разгневен циклоп.

— За Бога, Мартин! — промърмори на глас той. — Какво не ти е в ред?

Моргата изглеждаше точно както предната вечер. Висящите от тавана жици с голи фасунги придаваха на помещението вид на някакъв извънземен кошмар. Във въздуха се носеше едва доловимата миризма на плесен. Вратата на хладилната камера беше открехната и през процепа се виждаше жълтеникава светлина.

— Върнър! — извика Филипс. Гласът му отекна под ниския таван, но отговор нямаше. Вратата зад гърба му се захлопна и той стреснато извърна глава. Тишината се нарушаваше единствено от капките на разваления кран. Пристъпи към хладилника и надникна през процепа на открехнатата врата. Върнър се бореше с някакъв труп, който очевидно беше паднал от носилката на пода и той се мъчеше да го вдигне на един от металните нарове. Явно му трябваше помощ, но Филипс остана до вратата. Влезе вътре едва след като онзи с мъка успя да качи вкочаненото голо тяло на мястото му.

— Върнър!

Кльощавият стреснато се обърна. В леко приведената му поза имаше нещо заплашително, като на див звяр, който се готви да нападне.

— Искам за поговорим! — подвикна Филипс. В гласа му се долови несигурност, въпреки усилията да демонстрира авторитет. Тези замръзнали трупове наоколо неволно го караха да премине в защита. — Разбирам отлично в какво положение си изпаднал и няма да ти причинявам никакви затруднения. Но имам нужда от определена информация…

Върнър го позна, мускулите му бавно се отпуснаха. Тялото му остана неподвижно, от устата му излитаха облачета пара.

— Трябва да открия мозъка на Лайза Марино — продължи Филипс. — Не ме интересува кой и защо го е извадил, но ми трябва за важни научни изследвания.

Върнър не помръдваше. Единствено парата от устата му го различаваше от вдървените трупове наоколо.

— Ще си платя… — несигурно подхвърли Филипс. Никога през живота си не беше давал подкуп на когото и да било.

— Колко? — изведнъж оживя кльощавият.

— Стотачка — рече Филипс.

— Не знам нищо за мозъка на Марино — отсече гробарят.

Филипс хвърли един изненадан поглед към каменните черти на лицето му и безсилно въздъхна. Не знаеше как трябва да постъпи, поколеба се за миг и се обърна към вратата.

— Звънни ми в рентгенологията, ако случайно си спомниш — подхвърли от прага той и побърза да напусне моргата. Едва изчакал летящите врати да се затворят зад гърба му, той хукна да бяга по мрачния коридор и спря едва пред асансьорите.

Пристъпи под навеса на входа и започна да оглежда табелките с имената на обитателите. Имаше приблизителна представа къде се намира апартаментът на Дениз, но блокът беше толкова огромен, че допълнителната проверка беше неизбежна. Натисна копчето и сложи ръка на топката, в очакване да чуе жуженето на електрическата брава.

Във входния вестибюл вонеше така, сякаш всички обитатели бяха решили да вечерят нещо с лучена запръжка. Пое нагоре по стълбите. Сградата имаше и асансьор, но трябваше да го чака прекалено дълго. Освен това Дениз живееше едва на третия етаж, само за минута щеше да бъде горе. Едва на площадката пред апартамента й си даде сметка колко е уморен.

Дениз отново беше претърпяла пълна метаморфоза. Лицето й беше свежо и жизнено, без следа от умора. Обяснението й беше, че след продължителния душ бе успяла дори да подремне. Косата й се спускаше към раменете на блестящи вълни. Беше облечена в блузка от розова коприна и шорти в същия цвят, които предлагаха достатъчно свобода за въображението на всеки, който би могъл да я зърне. Мартин усети как част от умората му се изпарява. Способността на тази жена да обръща гръб на болничната деловитост беше наистина смайваща. Даваше си сметка, че на подобно нещо са способни само жени, които притежават изключителен интелект и чувство за собствено достойнство. Никак не е лесно да прогониш като с магическа пръчка умората и напрежението от един тежък работен ден и да се превърнеш в съблазнителна жена…

Прегърнаха се на прага, хванаха се за ръце и тръгнаха към спалнята. Мартин внимателно я положи на леглото. Отначало тя остана неподвижна, наслаждавайки се на нетърпението му. После нежно започна да отвръща на ласките му. Страстта ги връхлетя като ураган, светът се стопи и изчезна…

После останаха да лежат един до друг, наслаждавайки се на близостта помежду си, изпълнени със задоволство от великолепния синхрон на телата си. Най-сетне Мартин се надигна на лакът и плъзна показалеца си по деликатните черти на лицето й, започвайки от челото и спирайки върху устните.

— Мисля, че нашата връзка излиза от всякакъв контрол — прошепна с усмивка той.

— Съгласна съм — кимна тя.

— От две седмици насам забелязвам характерните симптоми, но едва преди ден-два се уверих в точността на диагнозата — продължи все така тихо той. — Аз те обичам, Дениз…

Сърцето на младата жена пропусна един такт. Мартин многократно беше казвал, че я харесва, но за пръв път споменаваше думата любов. Надигна се и мълчаливо го целуна. Тук думи не бяха нужни. Близостта им неусетно придоби нови, още по-плътни измерения.

— Но обичта ме плаши — прошепна след дълга пауза той. — Предишната ми връзка беше унищожена от медицината, страхувам се това да не се повтори…

— Мисля, че няма такава опасност — промълви тя.

— Аз пък мисля, че има. Нашата професия е такава, че ни държи във вечен плен, а изискванията й непрекъснато растат…

— Но аз разбирам тези изисквания.

— Не съм убеден в това — поклати глава Мартин. Даваше си сметка, че тези думи съдържат известна доза обидно за Дениз снизхождение, но на този етап от кариерата си тя все още не можеше да бъде убедена, че работата в едно болнично отделение може да бъде тежка, еднообразна и досадна като работата на всеки чиновник. В същото време не беше забравил и безпардонния начин, по който Голдблат се намеси в личния му живот.

— Разбирам нещата по-добре, отколкото допускаш — тихо рече Дениз. — Разводът те е променил. Преди него си бил обзет от мъжкарската самоувереност, че професията е тази, която ще носи основното удовлетворение в живота ти. Но сега вече не мислиш така. Сега вече си убеден, че споменатото удовлетворение трябва да идва от личния ти живот.

Мартин объркано замълча. Не беше очаквал подобна прозорливост от страна на Дениз, още по-малко пък кратките и точни изрази, с които беше описала състоянието му.

Тя изчака малко, после продължи:

— Само едно не мога да разбера… Защо не намалиш темпото на работа, след като вече си убеден, че трябва да имаш и личен живот? Имам предвид твоите научни изследвания…

— Защото вярвам, че именно те са ключът към свободата — отвърна той и я притисна до себе си. — Само след като ги завърша изцяло, аз ще бъда доволен от професионалното си развитие, а едновременно с това ще разполагам с достатъчно време и за личен живот, ще бъда с теб…

Целувката им беше нежна и продължителна. В стаята се възцари тишина. Умората постепенно каза тежката си дума, трябваше да поспят.

Дениз отскочи до банята да си измие зъбите, а Мартин отново се замисли за загадъчното изчезване на Лин Ан. Хвърли кос поглед към вратата на банята и реши, че може да звънне в болницата. Искаше да се свърже с дежурната сестра в спешното и да й напомни, че момичето е било прието по време на дежурството й предната вечер, а след това незабавно преместено. Сестрата наистина си спомни за случая, главно защото трансферът станал веднага след попълване на документите по приемането. Но не можа да каже къде е била откарана пациентката. Филипс благодари и затвори.

Притисна се към топлия гръб на Дениз, но сънят отказа да го поеме в прегръдките си. Разказа й за маймуните с надупчени от електроди глави, после попита дали тези инквизиции оправдават придобитата научна информация. Полузаспалата Дениз само изсумтя, но Мартин окончателно се разсъни.

— Хей, била ли си някога в клиниката по гинекология? — попита той и безцеремонно я обърна по гръб.

— Не съм — изпъшка младата жена.

— Днес бях там и останах с доста противоречиви впечатления — поясни той.

— Какво означава това?

— Не знам. Може би просто не познавам достатъчно обстановката в този вид болнични заведения…

— Уверявам те, че е страшно увлекателна — промърмори Дениз и демонстративно му обърна гръб.

— Ще ми свършиш ли една услуга?

— В качеството на пациентка ли?

— Няма значение. Искам да разбера какво мислиш за хората, които работят там.

— Става — кимна Дениз. — И без това съм закъсняла с периодичните прегледи, спокойно бих могла да ги направя и там… Още утре ще звънна да им поискам час.

— Благодаря — усмихна се Мартин и най-сетне започна да се отпуска.

Към следващата част или към съдържанието

Робин Кук Мозъци (9)

Метаданни

Данни

Мозъци

Информация

История

Сваляне / Връзки

Девета глава

Робин Кук
Мозъци (9)