Серия
Наследството (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valentine Legacy, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 60 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“, 1996

Превод: Анжела Лазарова-Петрова, 1996

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 1996


ПЪРВА ГЛАВА

Близо до Балтимор, Мериланд

Март, 1822

 

Финален етап от конните надбягвания на окръга. Събота, последна обиколка, разстояние — половин миля.

Щеше да загуби. А така не му се искаше да губи, по дяволите! Още повече пък от Джеси Уорфийлд, тая противна хлапачка. Усещаше Риалто точно зад гърба си — копитата му биеха решително и отмерено по черната пръст, беше изопнал глава напред, с твърди и издути мускули. Той погледна през лявото си рамо. Риалто се приближаваше по-бързо дори от мъж, който се е втурнал да се измъква от спалнята на любовницата си, преди съпругът й да е успял да отвори вратата. Проклетият петгодишен жребец беше по-издръжлив дори от енергичен съпруг с четири капризни съпруги.

Джеймс се изопна докрай напред и притисна лицето си колкото се можеше по-плътно до ухото на Тинпин. Всеки път той говореше на конете си преди и по време на състезание, за да прецени настроението им. Добродушният Тинпин винаги на драго сърце приемаше Джеймс. Тинпин, както повечето от спортните му коне, беше страстен състезател, а и с благородна душа. Конят искаше да победят точно толкова, колкото и самият Джеймс. Единственият случай, при който отклониха мисълта му от победата, беше един жокей, забол камшика си за езда в хълбока му. Тогава Джеймс насмалко не уби оня проклет тип, а междувременно загуби и състезанието.

Джеймс усещаше под себе си тежкото дишане на Тинпин. Конят беше по-добре трениран за спринтове на четвърт миля, отколкото на половин миля, поради което тук превъзходството беше на страната на Риалто. Тинпин едва за втори път участваше в пробег от половин миля. Джеймс го срита в хълбоците, като непрекъснато му повтаряше, че ще успее, че ще удържи преднината си пред този жалък, кафеникав никаквец, че може да стъпче в прахта Риалто, който при това беше кръстен на някакъв тъп венециански мост. Точно сега беше моментът да напрегне силите си, после щеше да бъде вече твърде късно. Джеймс обеща на Тинпин допълнителна кофа с овес и глътка шампанско във водата му. Конят с последни сили се втурна напред, но това се оказа недостатъчно.

Загуби, и то само с една дължина. Хълбоците на Тинпин се повдигаха учестено, той пъхтеше тежко, а шията му беше цялата в пяна. Джеймс поведе коня встрани, под освиркванията и одобрителните възгласи на тълпата. Потупа успокоително мокрия врат на Тинпин и му каза, че е бил смел боец, че сигурно е щял да спечели, ако не го беше яздил той. И може би победата наистина щеше да бъде тяхна, по дяволите! Джеймс си беше спечелил славата на истински магьосник спрямо конете. Някои твърдяха, че почти сам докарвал конете си до финала. Е, да, но този ден не можа да докара никой кон доникъде.

Всъщност той не финишира дори втори след Риалто. Остана на трето място след един друг дорест чистокръвен жребец от Уорфийлд Стейбълс — четиригодишен, на име Пърл Дайвър[1], който в последния момент се промъкна покрай Тинпин, первайки с опашката си крака на Джеймс.

Тинпин поначало не беше много издръжлив, но пък тук ставаше дума за спринт само от половин миля и издръжливостта не трябваше да има кой знае какво значение. Всъщност в случая решаващо се оказа свръхтеглото на Джеймс. С по-лек ездач на гърба си Тинпин сигурно щеше да победи. Ездачът му ругаеше и удряше ботушите си с камшика за езда.

— Хей, Джеймс, заради тебе загубих десет долара, да те вземат мътните дано!

С приведена глава Джеймс поведе Тинпин обратно към момчето, което се грижеше за него в конюшнята. Той се отърси от мрачното си настроение и се усмихна на своя зет, Джифорд Попълтън, който крачеше към него като цивилизован бик — нисък, як, но без грам тлъстина по тялото си. Харесваше Джиф и предната година беше одобрил неговото желание да се ожени за сестра му, Ърсюла.

— Ти поне можеш да си го позволиш, Джиф — извика той в отговор.

— Мога, но не е там работата. — Джиф закрачи до него с широки, мързеливи крачки. — Ти се постара, Джеймс, обаче си адски едър за жокей. Другите жокей са с по двайсет и пет килограма по-леки от тебе. А двайсетина и повечко килца отгоре вече доста променят нещата.

— Брей да му се не види, Джиф, ама ти си бил направо страхотен! — възкликна Джеймс и се престори на истински възхитен. — А пък аз да не знам. Все си въобразявах, че само един специалист може да се досети за това.

— Е, аз поназнайвам доста нещица. — Джиф му се ухили насреща. — По дяволите, изобщо нямаше да заложа на тебе, ако Ърсюла не ми беше надула главата да го направя.

— Оная хлапачка е по-лека даже и от останалите — каза Джеймс.

— Оная хлапачка ли? А, Джеси Уорфийлд. Да, вярно. Много лошо, че горкичкият Редкоут си счупи крака при второто състезание. Това се казва истински жокей. Доста добре си го обучил. Колко тежи? Четирийсет и пет кила?

— Четиридесет, с мокри дрехи. Знаеш ли как си счупи крака? Един друг жокей го блъсна в дърво.

— Мъчно ми стана, като го видях. Знаеш ли, Джеймс, трябва да се въведат някакви правила в надбягванията. Всички тия осакатявания са направо абсурдни. Четох за някакво надбягване във Вирджиния, където конят фаворит бил отровен предната нощ.

— Може и да е абсурдно — каза Джеймс, — понякога може да е дори опасно, но е забавно, Джиф. Не ги мисли тия работи. По-добре внимавай на кого залагаш.

— Чунким пък тебе много ти пука на кого залагам. Хей, Ослоу, как я караш?

Ослоу Пени беше началникът в конефермата на Джеймс. В състезателни дни обаче се превръщаше в главен конегледач и следеше как се грижат за всички коне, които щяха да участват в надбягванията за деня.

Той беше „говореща история на два крака“, или поне така го наричаше Джеймс. Всъщност и Мериландският жокейски клуб вече започваше да се съгласява с него. Ослоу знаеше цялото родословие или поне бащата на всеки кон, който препускаше между Южна Каролина и Ню Йорк. Знаеше също и всички разплодни жребци в момента, всички кобили-майки, както и потомството на всеки състезателен кон в Америка и Британия.

Мърморейки нещо под носа си, Ослоу се приближи към тях и внимателно измъкна поводите на Тинпин от ръката на Джеймс. Той беше кривокрак, кокалест и имаше най-яките ръце, които Джеймс някога беше виждал. Лицето му беше сурово, потъмняло, набръчкано, а от кафявите му очи се излъчваше толкова много ум, колкото от ръцете му — сила.

С примижали очи срещу яркото следобедно слънце той погледна Джифорд в лицето.

— Добър ден, сър. Карам я така добре, както Лили Лу миналата седмица на състезанията за майсторски клас във Вирджиния. Във всеки случай, по-добре от господин Джеймс. Ей, юнак, ами ти как си? Запъхтян си, нали? Е, направи, каквото можа. Справи се доста по-добре от Дуър Кег, онова кривокрако животинче, което старият Уигинс все още тормози да се състезава. По дяволите, толкова е зле горкото, че дори не помня кой беше баща му.

— Ти за господин Джеймс ли заложи, Ослоу?

— Как ли пък не — каза Ослоу, като галеше врата на Тинпин с жилестата си ръка. — Щях да заложа на Тинпин, ако го яздеше Редкоут, горкото момче, а не господин Джеймс. Той е наедрял прекалено много, също като Малката Нел, която преди четири години толкова се беше надула от преяждане, че едва се дотътри до финиша на надбягванията „Дики Рейсиз“ в Северна Каролина.

Джифорд се разсмя:

— Мислиш ли, че аз щях да се справя по-добре от господин Джеймс?

Ослоу се изплю точно зад лявата плешка на Тинпин:

— Не и с тия две непохватни ръце, дето ги имате, господин Попълтън. Съжалявам, сър, но от господин Джеймс, от върховете на неговите пръсти направо се прелива някаква магия в конете.

— Благодаря ти за хубавите думи, Ослоу — каза Джеймс. — Е, Джифорд, хайде сега да идем да видим Ърсюла. Предполагам, не си довел и майка ни, нали? — Той потупа Тинпин по врата и тръгна.

— Слава Богу, не. Тя се опита да разубеди Ърсюла да не идва в това място на безбожници.

Джеймс се засмя, Той все още беше ухилен, когато видя, че насреща му крачи хлапачката на Уорфийлд. Тя изглеждаше точно като момче — все още носеше шапката за езда, натъпкала буйната си коса под нея. Лицето й беше зачервено от горещото слънце, а над носа й светеше низ от лунички.

Не му се искаше да се спира, но въпреки това го направи. Беше му страшно трудно. Спокойно можеше да не й обръща никакво внимание до края на живота си, но нали все пак беше… джентълмен, по дяволите!

— Моите поздравления — произнесе той зад стиснатите си зъби. Тя често го беше побеждавала, още от времето, когато беше четиринадесетгодишно хлапе, но той все още не можеше да понася това. Така и не успя да свикне.

Джеси Уорфийлд отмина без капка внимание Джифорд Попълтън, президента на Юниън Банк в Балтимор, и се изпъчи пред Джеймс, като директно му заяви.

— Опита се, значи, при втората обиколка да ме блъснеш в оня ров.

Тъмнорусата му вежда се повдигна нагоре:

— Ами, така ли?

Тя леко се надигна на пръсти и носът й застана на сантиметър от неговия.

— Знаеш, че се опита. Хич и не мисли да лъжеш, Джеймс! Насмалко не успя. Ако не бях такава супер ездачка, щях направо да се прекатуря през ръба. Но не го направих. Измъкнах се и те бих… Бих те, и то така добре.

— Да-а-а, няма спор — провлече той спокойно, макар че му се прииска да й зашлеви един шамар. Някакво спортсменство беше нужно все пак, но тя беше жена. Ако беше мъж, щеше да знае, че не е честно така да натриваш носа на загубилия и да му се присмиваш. О, мислеше той, следващия път, когато я победи, щеше да натрие цялата й муцуна направо в калта.

— Знаеш ли, че устните ти са напукани? Знаеш ли, че дори от това разстояние мога да преброя луничките ти? — небрежно подхвърли той. — Една, две, три… Божичко, толкова са много, че ще ми трябва цяла седмица.

Съперницата му веднага се хвана на предизвикателството:

— Не започвай пак, или ще те фрасна с камшика си. — Тя облиза напуканите си устни, размаха камшичето под носа му, кимна на Джиф и се отдалечи, крачейки гневно.

Джифорд отбеляза:

— Джеймс, стори ми се, че ти наистина сбута Тинпин в нейния кон.

— Е, не чак толкова силно. Исках само да отвлека вниманието й. Беше нищо в сравнение с онова, което тя ми стори миналата година на юнските надбягвания в Хакълсфорд.

— Ами, и какво точно ти направи това войнствено момиченце?

— Бях я попритиснал малко, само за да й дам урок. Тя знае всички мръсни номера, които съществуват. Както й да е, тогава отдръпна коня си встрани точно толкова, че да може да ми хвърли един къч. Улучи ме в крака и ме просна на земята.

Джифорд се засмя, като си помисли, че Джеймс действително беше накарал момичето на Уорфийлд да му го върне доста гадничко. И докато наблюдаваше как Джеси Уорфийлд се отдалечава с широки крачки от тях, а камшичето й нервно подскача нагоре-надолу, той попита:

— Тя ли спечели състезанието тогава?

— Не, класира се последна. Загуби собственото си равновесие, когато ме изрита, и залитна в друг кон. Двамата се претърколиха и се оплетоха като кълбо от кълчища. Щеше да ми бъде смешно, ако в този момент не се свивах на топка по земята, за да предпазя главата си от бягащите коне. Само я погледни, Джиф. Не познавам друга толкова висока жена — нейният поглед е на едно ниво с очите на мъжете. А и не бих се сетил, че е жена, ако трябваше да съдя за това само по походката й.

Джиф не беше съвсем убеден в последното, но напълно разбираше гнева на Джеймс. Той каза с мек глас:

— Тя язди много добре.

— Ако трябва да бъда честен спрямо тая гадна хлапачка, така е, дявол да го вземе!

— Коя е тази с Ърсюла?

— Още една от дъщерите на Уорфийлд. Те са всичко три на брой. Най-голямата и най-малката обаче нямат нищо общо с хлапачката. И двете са красиви, елегантни, изобщо — истински дами, е, може би не съвсем, но достатъчно, за да има какво да кажеш за тях. Тази е Нелда, най-голямата. Омъжена е за Бреймън Карлайл, параходния магнат. Ела, ще те запозная с нея. Предполагам, че не я познаваш, защото само допреди два месеца и двете дъщери бяха при някаква тяхна леля във Филаделфия. Ти пък беше в Бостън до миналата есен, всъщност до края на януари.

— Бреймън Карлайл? Боже мили, Джеймс! Та Карлайл е по-стар и от Форт Макхенри. Сражавал се е по време на Революцията. Присъствал е на капитулацията на Корнуолис при Йорктаун. Стар и престар е. На колко години е тази Нелда?

— Може би на двадесет и две-три.

Джифорд само изсумтя.

Ърсюла не изглеждаше да е много доволна. Тя хвърли към мъжа си жален поглед, който обещаваше солидно съпружеско възнаграждение, ако успее да я отърве от Нелда Карлайл.

С цялата самоувереност на богат банкер, какъвто всъщност си беше, Джифорд галантно свали шапката от главата си:

— Госпожо Карлайл, удоволствие е за мен най-сетне да се запозная с вас.

— И аз с вас, господин Попълтън. А, Джеймс. Съжалявам за това състезание. Джеси победи, но не го заслужаваше — всички дами около мен бяха единодушни по този въпрос. Тя е направо нещо отвратително! Сигурна съм, че татко ще си поговори с нея за това. Толкова непристойно за една дама, такъв срам за останалите от нас…

— Убеден съм, че баща ти ще говори с нея, Нелда. По всяка вероятност ще вдигне тост с най-хубавото си шампанско. О, не се притеснявай, сестра ти е адски добра състезателка. Би трябвало да я величаете. Боже, какво смахнато хлапе беше само.

Нелда въздъхна и наведе поглед към връхчетата на обувките си.

— Не е редно да бъде добра в едно толкова мъжко занимание. Жокейка! — Тя направо потрепери. — Кълна се, че не мога да отида на чай с приятелки, без да…

Джеймс, който мислено си казваше, че Джеси трябва да бъде наложена с камшик, продължи с още по-нагъл тон:

— Тя е отлична ездачка. Мисля, че бихте могли да бъдете и малко по-толерантни, Нелда. Тя просто е по-различна, това е всичко.

— Може би — отвърна Нелда, като лекичко докосна китката му с облечените си в ръкавица пръсти. — Ти се представи добре на състезанието.

— Не чак толкова добре, колкото двата състезателни коня на баща ти.

— Това е само защото си голям мъж, Джеймс… Отдавна не си ми идвал на гости. Сега, като стара омъжена жена, аз като че ли съм много по-свободна, отколкото, когато бях момиче.

Ърсюла се прокашля:

— Виж, Нелда, предай нашите поздрави на Бреймън. Но сега ние трябва да се връщаме у дома. Майка ми е при нас и ще ни гостува до понеделник.

Значи тъщата. Джифорд би предпочел да не се прибира поне до полунощ. Неговата тъща, Уилхелмина, нямаше равна на себе си. Преди около две години Джеймс, в желанието си да съхрани поне собствения си здрав разум беше преместил майка си от дома си в имението „Маратон“ в симпатична тухлена къщичка на Джърман Скуеър, близо до центъра на Балтимор. Тя често посещаваше Ърсюла и Джифорд в техния дом, който се намираше на миля от нейния, в красива четириетажна сграда на Сейнт Пол Стрийт, като им обясняваше, че нейното „мъничко жилище“ от време на време я карало да се чувства потисната.

Нелда обаче така и не показа никакви признаци, че си тръгва. Тя се примъкна още по-близо до Джеймс:

— Е, скъпата Уилхелмина спокойно може да почака още мъничко. Джеймс, моят мил съпруг ми каза, че си решил да останеш завинаги в Балтимор.

— Нямам планове да се връщам в Англия, поне не тази година — отвърна Джеймс. — „Кандълторп“, конефермата ми в Йоркшир, е в добри ръце. Докато пък „Маратон“ тук се нуждае от много работа и грижи.

— „Маратон“ ли?

— Кръстих така конефермата си в чест на оня древен грък, който си изкарал душата от бягане, за да стигне по-бързо до Атина и да съобщи за победата на своите над персийците при „Маратон“. Ако той беше разполагал поне с един от моите коне, нямаше да издъхне, след като предал новината.

— Така ли? — каза Нелда. — Трябваше все пак да избереш друго име, Джеймс, може би нещо по-внушително, по-известно. „Маратон“ звучи доста чуждо.

— То си е чуждо — обади се Ърсюла. — И сякаш дори противно.

— О! — възкликна внезапно Нелда и помаха с ръка.

— Ето ги Алис и Алън Белмонд. Насам, Алис!

Джеймс настръхна. Той погледна към Джиф, който бързо му намигна, а после каза:

— Добър ден, Алис. Изглеждаш прекрасно Белмонд — той кимна за поздрав към мъжа, който се беше оженил за Алис заради парите й и сега се опитваше да изхарчи всичко, което отпускаше баща й, а то, слава Богу, не беше кой знае колко за цяла година. Той искаше да накара парите да се въртят с пълна скорост, а Джеймс знаеше, че това беше почти толкова трудно, колкото и да се ожениш за богато момиче. Е, Белмонд все пак го беше постигнал. Един от неговите коне беше участвал в днешните надбягвания. Чистокръвният жребец беше пристигнал шести от общо десет участници.

В следващия миг Алън Белмонд му предложи:

— Искам Соубър Джон[2] да оплоди една от моите кобили, Суийт Сузи[3]. Цената ти е доста солена, Уиндам, но пък може и да си заслужава.

— Твоя работа — отвърна спокойно Джеймс, а после се обърна към Алис. — Харесва ми шапчицата ти. Розовото ти отива.

Тя се изчерви — нещо, което умееше да прави съвършено. Това доста го удивляваше, но му се искаше да й каже, че нямаше кой знае какво въздействие върху него. Все пак харесваше Алис, която познаваше още от раждането й. Ето защо само се усмихна, когато тя му призна:

— Ти си толкова мил с мене, Джеймс. Съжалявам, че загуби, но пък се радвам, че Джеси спечели. Нали е прекрасна? Тъкмо казвах на Нелда колко се възхищавам от нея. Тя прави това, което си поиска, без да се съобразява с безбройните установени норми на поведение.

— Тези норми са най-вече в закрила на жените — натърти Алън Белмонд, потупвайки съпругата си по рамото. Не беше обаче от най-нежните потупвания и Джеймс забеляза как Алис потрепна от болка. — Жените не бива да се оплакват от установените правила.

— Е, да, но Джеси ще си прави, каквото поиска — отсече Ърсюла. — Хайде, Джеймс, ние наистина вече трябва да тръгваме. Нелда, предай нашите поздрави на съпруга си. А на вас, Алис и Алън, пожелаваме приятен ден. Ще се видим утре в църквата.

Джеймс се ухили на Нелда, която се беше приближила с още една стъпка към него:

— Мириша на коне, затова е най-добре да стоиш по-настрана от мен. Ако видиш баща ти, кажи му, че довечера ще дойда в неговите конюшни с бутилка от любимото му бордо. Впрочем сигурен съм, че той вече го очаква. А иначе може да си злорадства, колкото поиска.

— Вие с баща ми още ли си пиете заедно?

— Когато аз го побеждавам, той винаги идва в „Маратон“ да ми донесе бутилка шампанско.

— Ами тогава — вметна Алис — би трябвало да занесеш бордото на Джеси. Тя е тази, която те победи, не баща й.

— Конете обаче са негови — отвърна Джеймс, макар да му се щеше хлапачката да бъде там, за да може отново на глас да преброи луничките й. Това доста бързичко затваряше устата й.

— Ще предам на мама — каза Нелда. — Напоследък не се виждам често с татко. Що се отнася до Джеси… всъщност, защо ми е да я виждам? Нали разбирате, тя е толкова странна. Изобщо не съм съгласна с Алис. За жените са необходими правила на поведение. Това прави отношенията в обществото, как да кажа, по-изтънчени. Ние действително имаме нужда от такива очарователни господа като вас, които да ни закрилят, да ни напътстват, да ни казват как да постъпваме, да…

— Добре, добре, и този списък е достатъчен — спря я Ърсюла и нетърпеливо стисна съпруга си за ръката.

Джеймс, който смяташе Джеси за най-невъзможното същество, бързо апострофира Нелда:

— Тя изобщо не е странна. А освен това ти е сестра. — После се обърна към Джиф. — С вас двамата ще се видя утре.

— Ще видиш също и мама — допълни Ърсюла с мрачния тон на отшелничка и лукавия поглед на малка калпазанка.

— Е, добре де — каза Джеймс, усмихна се наперено и с широки крачки се отдалечи от компанията.

— Ами — обади се Нелда Карлайл, грейнала цялата като следобедното слънце над главата й, — аз също ще тръгвам тогава. Ърсюла, надявам се, че скоро пак ще се видим. Нали и двете вече сме омъжени жени. Бих могла, да речем, да ти дойда на гости в града? Най-накрая успях да убедя господин Карлайл, че една хубава градска къща на Джордж Стрийт ще ни бъде страшно удобна. Това е съвсем близо до вас, нали?

— Да, съвсем близо — отвърна Ърсюла и настръхнала, си помисли: „Аз ще се преместя във Фелс Пойнт, ако ти довтасаш в града, Нелда. Освен това можеш да бъдеш малко по-дискретна в набезите си към горкия ми брат. О, Боже, ще стане наистина голяма каша, ако успееше да хване Джеймс на своята въдица. Но не, моят брат никога не би пристъпил границите на чужда съпружеска територия“.

Ърсюла и Джиф видяха как Нелда се привежда, за да каже нещо на Алис, която беше съвсем дребничка. След това вдигна поглед към Алън Белмонд и му се усмихна мило, макар че, доколкото Ърсюла знаеше, тя не можеше да го понася.

— За какво мислиш, Ърс?

— Какво? А, нищо, помислих си само, че Фелс Пойнт е приятно местенце.

— Била ли си скоро там?

— Не, но това няма значение. Просто ми повярвай.

Бележки

[1] Ловец на бисери (англ.) — Б.пр.

[2] Сдържания Джон (англ.) — Б.пр.

[3] Сладката Сузи (англ.) — Б.пр.