Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olivia Joules and the Overactive Imagination, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2009)

Издание:

ИК „Колибри“, 2004

Редактор: Жечка Георгиева

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN 954-529-323-3

История

  1. — Добавяне

16.

Пиер Ферамо носеше зелена барета и говореше по Ал Джазира: „Тя е свиня и неверница. Шкембето й е прекалено тлъсто за скара. Трябва да се опържи.“

Някъде далече звънеше телефон. Кимбърли Алфорд извади лукова глава от бюстието си и започна да я кълца, като се усмихваше към камерата, а измежду зъбите й бликаше кръв. Телефонът продължаваше да звъни. Оливия заопипва около себе си в мрака.

— Здрасти, Оливия. Обажда се Имоджен от „Елан“. Редакторката ще разговаря с теб.

Запали лампата и седна в леглото, придърпа нощничката си надолу, прокара пръсти през косата си и диво заоглежда стаята. Сали Хокинс. Главната редакторка на „Елан“. Обажда й се още с влизането в кабинета си. И то след цяла вечер с Кимбърли и приятелките й, тъй да се каже. Ужас. Ужас.

— Сега те свързвам.

В гласа на Имоджен звучеше секретарската нотка „Вече-няма-защо-да-съм-любезна-с-теб-защото-си-в-не-милост.“

— Оливия? — Отчетливият „аз-съм-заета-и-важна“ тон на Сали Хокинс. — Извинявай, че ти звъня толкова рано. Опасявам се, че имахме оплакване.

— Оплакване?

— Да. Разбрах, че си се обаждала във ФБР и си им предложила да проверят Пиер Ферамо.

— Какво? Кой ви каза?

— Не знам точния източник, но от рекламата на „Сенчърис“ са бесни, и то с пълно право, ако наистина си звъняла във ФБР. Уверих Мелиса, че съм сигурна в теб и че ако се притесняваш от някой от нейните хора, щеше най-напред да се обадиш на нас.

Оливия изпадна в луда паника. Не беше се обаждала във ФБР, нали така? Или по-точно беше, но не беше успяла да се свърже, а още по-точно, беше успяла да се свърже, но беше ги оставила да чакат и не беше казала нищо.

— Оливия?

Студен, гаден тон.

— Аз… аз…

— Работим в тясно сътрудничество със „Сенчъри“ за множество интервюта и снимки на знаменитости. Наближава сезонът на наградите, през който силно ще зависим от тях и, и честна дума…

— Не съм се обаждала във ФБР.

— Не си ли?

— Е, обадих се, но не съм разговаряла с никого. Не мога да разбера защо…

— Съжалявам — отсече Сали Хокинс. — Това наистина е лишено от всякакъв смисъл. Обади ли им се, или не?

— Ами, започнах да им се обаждам, но…

Оливия се взираше в информацията за пресата за филма на Ферамо. Там пишеше Пиер Ферамо, Ферамо — с едно „р“. Нищо чудно, че не намираше нищо в Интернет. Беше писала името му грешно. О, Боже. Без паника.

— Оливия, зле ли ти е?

— Не… не… просто… аз…

Като прикрепи телефона между ухото и рамото си, отиде до писалището и въведе в „Гугъл“ Пиер Ферамо с едно „р“. Имаше хиляда петстотин шейсет и седем сайта. Боже мой.

— Добре. Ясно. — Редакторката започна да й говори, сякаш беше бавноразвиваща се петгодишна. — Добре. Имала си ужасяващо преживяване в Маями. Разбирам го. Мисля, че най-доброто за теб е да си починеш добре няколко часа и да се прибереш у дома. Събра ли някакъв материал за статията?

Оливия преглеждаше първата страница на хиляда петстотин шейсет и седемте сайта в „Гугъл“: продуцент на късометражен френски филм, спечелил „Златна палма“, сниман с манекенка на „Оскарите на парфюмерийната промишленост“, цитиран в „Маями Хералд“ след промоцията на „Creme de Phylgie“.

— Да. Не, наистина, добре съм. Искам да довърша материала.

— Е. Ние пък смятаме, че ще е далеч по-добре да си се прибереш. От рекламата на „Сенчъри“ не са никак щастливи, че ще продължаваш да работиш с техните хора. Така че може би ще е най-добре да напишеш бележките си и да ги пуснеш по електронната поща на Имоджен, а аз ще я накарам да ти уреди полет за днес следобед.

— Ама, слушай, не съм казвала нищо на ФБР…

— Опасявам се, че трябва да свършваме, Оливия. Чака ме конферентен разговор. Ще кажа на Имоджен да ти се обади да ти съобщи подробностите за полета. Да не забравиш да изпратиш материалите.

Оливия невярващо огледа стаята. Не беше се обаждала на ФБР, нали така? Само беше репетирала обаждане във ФБР. Дали се бяха усъвършенствали дотолкова, че да четат хорските мисли по телефона? Едва ли. ЦРУ може би, но не и ФБР. Седна на леглото. Твърдо не. Единственият човек, който знаеше за намерението й да им се обади, беше Кейт.

 

 

Оливия яростно тракаше по клавишите, записваше толкова от историята за кандидат-звездите, колкото можеше да скалъпи за краткото време, преди да я уволнят с ритник. На всеки няколко минути влизаше в документ, наречен: Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА и изливаше гнева си.

„Не мога да повярвам, че ме прекара така. Мислех, че приятелството ни се гради върху доверие и лоялност и…“

Още три абзаца от историята за кандидат-звездите. И пак в Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА:

„Кейт, надявам се, че не правя несправедливи умозаключения, но не разбирам…“

Пак материала за кандидат-звездите. Кейт: ЯРОСТ: ОТНОСНО ИЗЛИВАНЕ НА ГНЕВА, този път по-умерено: „Слушай, шибана кучко, как, по дяволите, се осмеляваш да ме закопаваш, като им донасяш, че съм се обаждала на шибаното ФБР, когато изобщо не съм, ти, шибана…“

Обратно към статията. Натрака последния абзац и я прочете от начало до край. Нанесе някои поправки, пусна проверката на правописа, натисна „изпращане“ и ритна крака на писалището.

Не беше справедливо. Не беше справедливо. В момент на сляпа ярост вдигна телефона и набра домашния номер на Кейт. Беше на телефонен секретар, но тя реши да си излее душата.

— Здрасти, аз съм. Слушай, „Елан“ току-що се обади да ме уволни, задето съм се обаждала на ФБР за Ферамо. Не съм се обаждала на ФБР. Единственият човек, който знаеше, че изобщо съм мислила за обаждане във ФБР, си ти. Не мога да повярвам, че просто си искала да ми издърпаш историята от ръцете, затова можеше, можеше…

Гласът на Оливия секна. Беше дълбоко, дълбоко наранена. Затвори телефона и седна на възглавницата на пода, замига и изтри една сълза с юмрука си. Дълго гледа пред себе си с трепереща долна устна, после отиде до бежово-зеления си сак, извади старо измачкано парче хартия, разгърна го внимателно и седна на възглавницата с него.

Житейски правила на Оливия Джаулс

1. Никога не се паникьосвай. Спри, дишай дълбоко, мисли.

2. Никой не мисли за теб. Всички мислят за себе си, също като теб.

3. Никога не променяй цвета на косата и прическата си преди важно събитие.

4. Нищо не е нито толкова добро, нито толкова лошо, колкото изглежда.

5. Постъпвай така, както искаш да постъпват с теб, напр. „Не убивай“.

6. По-добре да купиш едно скъпо нещо, което харесваш истински, отколкото няколко евтини, които харесваш горе-долу.

7. Нищо на света не е важно. Ако се разстроиш, задай си въпроса: „Има ли това някакво значение?“

8. Ключът към успеха се крие в начина на съвземането ти след провал.

9. Бъди честна и мила.

10. Купувай само дрехи, които те карат да затанцуваш с тях.

11. Доверявай се на инстинктите си, а не на свръхактивното си въображение.

12. Когато си съсипана от някаква катастрофа, провери дали наистина е катастрофа по следния начин: а) мисли да върви по дяволите; б) погледни откъм добрата й страна, а ако това не свърши работа, погледни откъм смешната й страна.

Ако нищо от гореспоменатото не свърши работа, може наистина да е катастрофа, тъй че вж. точки 1 и 5.

13. Не очаквай светът да е сигурно място, а животът — справедлив.

14. Понякога просто се пусни по течението.

Най-отдолу следваше съветът на Елси:

15. Не съжалявай за нищо. Помни, че като се вземе предвид коя си и състоянието на света в момента, не би могло да ти се случи нищо друго. Единственото, което можеш да промениш, е настоящето, затова се учи от миналото.

И практическото приложение на Оливия на това правило:

16. Ако започнеш да съжаляваш за нещо и да мислиш: „Трябваше да направя…“, винаги добавяй: …само че в такъв случай можеше да ме прегази камион или да ме взриви японско торпедо.

Нищо не е толкова добро или толкова лошо, колкото изглежда. Винаги имаше по едно-две, които се набиваха в очите. Доверявай се на инстинктите си, а не на свръхактивното си въображение. Наистина ли дълбоко в душата си вярваше, че е Кейт?

Не. Не вярваше. А информацията не беше дошла и от ФБР, защото всъщност не беше говорила с тях. Единственото място, откъдето беше възможно да е изтекла информацията, беше тук, в стаята. Започна щателно да проверява лампите, телефона, под писалището, в чекмеджетата. Как ли изглеждаха бръмбарите? Нямаше представа. Дали приличаше на микрофон? Дали имаше батерии? Закикоти се. Или малки крачета?

Помисли още малко, после пак посегна към телефона и набра информацията:

— Шпионският магазин на булевард „Сънсет“, моля. Шпионски магазин. Ш.П.И.О.Н.С.К.И. Нали сте чували за шпиони? За Джеймс Бонд? За Кийфър Съдърланд? За английските възпитаници на частни училища с обратни наклонности?

 

 

Половин час по-късно се взираше в голяма цепнатина на пода, която се подаваше изпод леглото й.

— Добрееее. Ето те. Тук е проблемът.

Оливия отстъпи няколко крачки, когато цепнатината запълзя към нея. Конър, специалистът по обезопасяване срещу подслушване, тромаво се отпусна на колене и весело размаха квадратната кутийка на телефонния извод със същото усмихнато изражение, което отличаваше техничарите по цял свят — компютърни маниаци, инструктори по подводно плуване, ски-учители, пилоти, когато открият нещо, което само друг техничар би разбрал, но трябва да бъде обяснено на лаик.

— Това е микрофонче две и половина със закопчаване. Вероятно поставянето му би отнело десет секунди, ако е имало ДСР.

— Прекрасно. — Опита се сърцато да му окаже някакъв вид емоционална подкрепа. — Великолепно. Ъъъ… значи това всъщност е подслушвало телефона ми?

— О, не. О, не. Не. Това е прост микрофон. Най-обикновен ХТС четири на две.

— Ясно. Значи просто е улавяло казаното от мен? Подслушвачите не биха могли да знаят дали съм на телефона, или не?

— Точно така. Биха могли да уловят звуците от набирането на телефона, но… — Всмукна въздух между зъбите си, втренчи се в кутийката на телефонния извод и поклати глава. — Няма начин. Не и през кабела. Вероятно са чували само вашите думи. Искате ли още нещо?

— Ще намина по-късно и ще взема останалите неща.

Беше поръчала индикатор на бръмбари, прикрит като калкулатор, химикалка със симпатично мастило, качулка за предпазване от химическа атака, възхитително тесен и малък дигитален фотоапарат и, детинско, но крайно вълнуващо — шпионски пръстен с огледалце, което се изправя, за да гледаш зад гърба си. Прекрасно допълнение към несесера за оцеляване.

 

 

След като техникът си тръгна, веднага се обади на Кейт и й остави съобщение. „Аз съм. Извинявай. Настина съжалявам. Оказа се, че в стаята ми е имало бръмбар. Дължа ти голяма «маргарита», като се върна. Обади се.“

После започна да крачи из стаята, опитвайки се да не се паникьоса. Вече не беше игра, не беше и свръхактивното й въображение. Ставаше нещо наистина лошо и някой беше по петите й. Погледна отново Житейските правила, дълбоко вдиша и издиша, помисли: „Да вървят по дяволите“ и се постара да си представи цялата работа като весел анекдот, който ще разкаже на Кейт.