Александър Беляев
Амба (3)

ГОВОРЕЩИЯТ МОЗЪК

В това време брезентът, който покриваше вратата, се поотмести и на прага се показа професор Вагнер.

— Здравейте — любезно ме поздрави той. — Защо седите тук? Елате при мене. — И като ме прегърна, ме поведе към палатката си. Решер не ни последва.

Огледах с любопитство походната палатка лаборатория на Вагнер. Беше пълна с апарати и прибори, показващи, че той работи в най-различни области на науката. Радиоапаратурата стоеше до стъклените и фаянсовите съдове за химикали, микроскопите — до спектроскопите и електроскопите. Предназначението на много апарати не ми беше познато.

— Седнете — каза Вагнер. Самият той се настани на походния стол до малка масичка, пъхната между две големи, отрупани с прибори маси, и започна да пише. Едновременно с това ме поглеждаше с едното око и разговаряше с мене. За мое учудване излезе, че той е чувал много повече за моята особа, отколкото аз за него. Изброи научните ми трудове и дори направи няколко забележки, които ме поразиха с точността и задълбочеността си, още повече че специалността на Вагнер беше биология, а не метеорология.

— Кажете, не бихте ли ми помогнали за едно нещо? Струва ми се, че с вас бихме могли по-добре да мелим брашно.

„Отколкото с кого?“ — понечих да попитам, но се сдържах.

— Наистина — продължаваше Вагнер — Хенрих Решер е много симпатичен младеж. Не е бог знае колко талантлив, но ще стане добър систематик. От онези е, които събират в науката трупат суровия материал за бъдещите гении, които с една идея ще осветят изведнъж хиляди неразбираеми дотогава неща, ще съединят ведно частите, ще създадат всеобща система. Решер е общият работник в науката. Но не е там въпросът. Кесаревото кесарю. Той е продукт на средата си. Прилежен син на прилежни родители с всичките им предразсъдъци. В неделните утрини тихо пее псалми, следобед пие кафе, приготвено по рецептата на почтената му родителка, сетне пуши традиционната пура.

Да не мислите, че не забелязах как ме поглеждаше накриво, задето аутопсирах трупа на Ринг. — Вагнер изведнъж се разсмя. — Той само да знаеше какво направих! Не само отворих черепа на Ринг, но извадих мозъка му и реших да го анатомирам. Никога не пропускам такава възможност. Като извадих мозъка на Ринг, бинтовах главата му и двамата с Решер погребахме безмозъчния труп. Решер прочете няколко молитви на гроба и си тръгна надуто. А аз се заех с мозъка на Ринг.

В Адис Абеба няма да се намери лед, за да се запази в него мозъкът. Бих могъл да го спиртосам, но за опитите ми трябваше напълно пресен мозък. И тогава реших: защо пък да не поддържам мозъка в живо състояние, като го подхранвам с изобретения от мене физиологичен разтвор, който заменя напълно кръвта? По такъв начин можех да запазя мозъка жив за неопределено време. Имах намерение да прережа тънките пластове отгоре и да ги подложа на различни изследвания, включително с микроскоп. Най-трудното беше да измисля такава „черепна кутия“ за мозъка, която би го запазила идеално от инфекция. Ще видите, че успях много сполучливо да реша задачата. Поставих мозъка в специален съд и започнах да го подхранвам. Повредената му част дезинфекцирах внимателно и започнах да го лекувам. Ако се съди по заздравяването на мозъчната тъкан, мозъкът продължаваше да живее, както например живее в изкуствени условия пръстът, отрязан от тялото.

Докато работех над мозъка, нито за минута не забравях съдбата на моя приятел професор Турнер. И тръгнах да го търся жив или мъртъв, като взех и мозъка на Ринг заедно с походната си лаборатория. Надявах се, че ще попаднем на следите на Турнер. Той пътешествуваше в доста населени местности. Трябвало е да купува храна в селата по пътя си и по такъв начин можех да науча нещо за него от тамошните жители. Заедно с Решер напреднахме бързо и след няколко дни вече бяхме на височините на Тигре.

Една вечер реших да направя първия разрез на мозъка на Ринг. Но щом се приближих до него със скалпел в ръка, нещо ме накара да се спра. Та нали ако мозъкът е жив, той може да изпитва и болка? Не е ли прекалено жестока моята операция? Не обричам ли мозъка на Ринг на съдбата на нещастната крава, която пируващите туземци бавно режат парче по парче, както вие сам видяхте снощи? Започнах да се колебая. В края на краищата научният интерес навярно би надделял над чувството на жалост. Най-сетне в ръцете ми не бе жив човек, а само парче „месо“. Хуманистите са против вивисекцията. Но нима десетина „измъчени“ от учените зайци не спасяват хиляди човешки живота? Ами нашите месни ястия? Какво има да говорим тук! С една дума, отново се надвесих със скалпела над мозъка и отново се спрях. Някаква още неоформена се мисъл ме накара да застана нащрек и да я почакам да се издигне от тъмните бездни над подсъзнанието до повърхността на съзнанието. И ето каква мисъл се появи в главата ми след николко секунди: „Ако мозъкът на Ринг продължава да живее, сигурно е способен не само да чувствува болка. Мисълта е една от функциите на мозъка. Ами ако мозъкът на Ринг продължава да мисли? Върху какво ли разсъждава? Не мога ли да се опитам да разбера, да вляза във връзка с мозъка? Нали Ринг тъй и не можа да ни каже къде е Турнер и какво става с него. Дали ще успея да изтръгна тая тайна от мозъка на Ринг? Ако опитът ми успее, с един куршум ще убия два заека — ще реша интересна научна задача и може би ще спася приятеля си.“

— Амба ли? — подсказах с усмивка аз.

Вагнер се замисли за секунда, усмихна се и отвърна:

— Да, амба, но не абисинската, а от тотото. Две печалби наведнъж. В научно отношение опитът обещаваше много и аз с жар се залових за работа. Имах да преодолявам големи трудности. Трябваше да намеря начин да вляза във връзка с мозъка, който естествено не можеше да вижда и чува, а само да усеща. Това прочее беше не по-лесно, отколкото да разговаряш с марсианец или селенит, без да знаеш езика им. И друго ще ви кажа под секрет — Ринг, дори когато беше „в пълна форма“, не блестеше с дълбок ум. Веднъж Турнер ми разказа как Ринг бил пленен от канибалите, но се върнал жив-живеничък, докато двамата му спътници били изядени. „Това е — шеговито ми обясни Турнер — защото канибалите видели какъв глупак е Ринг и се отказали да го ядат, за да не се заразят от глупостта му. Нали людоедството не е възникнало от глад, а от вярата, че щом излапаш врага си, ще станеш смел като него.“

Така — продължаваше Вагнер — ми се наложи да работя над много труден материал. Но трудностите никога не ме спират. В изследванията се ръководех от следните разсъждения. При работата на мозъка протичат сложни електрохимически процеси, съпровождани от излъчването на къси електровълни. Още преди две години конструирах прибор, с чиято помощ регистрирах електровълните, излъчвани от мислещ мозък. Дори изобретих и апарат, записваш автоматично кривата на тези колебания. Но как да я преведа на човешки език? Тук се сблъсках с изключителни трудности. Убедих се, че една и съща мисъл графично може да изглежда по различен начин — според настроението на човека. Очевидно трябваше да се науча да чета не цели мисли и дори не отделни думи — налагаше се да тръгна по друг път — да се уговоря с мозъка за буквите, да създам специална азбука, ако, разбира се, всяка буква, за която мозъкът си помисли, ще предизвика излъчването на своя, неприличаща на другите електровълна, отразена с видима черта на моя прибор. Общо взето, бях в положението на затворник в единична килия, който, без да знае затворническата азбука, е решил да се свърже със съседа си чрез почукване.

Но за това още беше рано. Първо трябваше да разбера дали мозъкът на Ринг излъчва някакви електровълни, с други думи, дали работи „умствено“, или животът му се състои само във физическо съществуване на клетките. Теоретично мозъкът би трябвало да мисли. Измайсторих много чувствителен приемник и го съединих с мозъка. Работата е там, че мозъкът излъчва много слаба електровълна. И за да не отслабне още повече, като се разсее в пространството, реших по възможност да събера цялата излъчвана електоренергия. За тая цел сложих мозъка на Ринг във фина метална мрежа, свързана чрез проводник с моя приемник. Сандъкът с мозъка беше изолиран от земята. Електровълните, уловени от приемника, трябваше да се предават на прецизен пишещ прибор. Тънка игла ги записваше на движеща се лента, покрита със специален лак. Избрах кинолентата просто като подходящ материал за запис.

О, ако ме беше видял Решер! Би изкрещял от възмущение пред такова кощунство.

Вагнер замълча, а аз го гледах с нетърпение, без да смея да прекъсна с въпрос мислите му.

— Да — продължи той — приемникът улови излъчването на електровълни; иглата изрисува неведоми писмена върху лентата, също като сеизмограф, отбелязващ колебанията ла земната кора. Мозъкът на Ринг мислеше. Но за какво, за мене си оставаше тайна, заключена със седем ключа. Всичко, отбелязвано на лентата, влизаше завинаги в мозъка ми. На лявата му, по-добрата половина възложих разшифровката на тайнствените знаци.

„Когато е пристъпвал към разчитането на египетските йероглифи, Шамполион не е знаел повече от мене и все пак е успял. Защо и аз да не разшифровам йероглифите на мозъка на Ринг?“ — мислех си аз. Но те дълго време не се предаваха. Преди още да мога да ги чета, аз все пак бях открил, че някои знаци се повтарят. Най-често се повтаряше тоя знак:

Какво означава това, още не знаех. Но повторението на едни и същи знаци вече ми даваше известни опорни пунктове за по-нататъшна работа. Разглеждах зигзагообразните линии върху лентата и се чудех какво ли означават. Нито едно впечатление от външния свят не стигаше до мозъка на Ринг. Той беше потънал във вечна тъмнина и тишина — също като глухоням и сляп човек. Но можеше да живее със спомените си. Може би ей тоя зигзаг е спомен на мозъка за любимото момиче… Да речем, че успея да разшифровам тия йероглифи. Пред мене ще се отвори вътрешният свят на мозъка — последното пристанище на „душата“. Това е много интересно в научно отношение. Но аз преследвах сега не само научна, но и практическа цел — трябваше да попитам мозъка на Ринг къде е Турнер и какво става с него. Значи първо трябваше да постигна мозъкът на Ринг да се научи да ме разбира, но как? Реших, че най-простият път е граничното дразнене на мозъка. Отворих „черепната му кутия“ и започнах да натискам с пръст в стерилизирано гумено чорапче по повърхността на мозъка — отначало кратко, сетне по-продължително. Това трябваше да съответствува на точка и тире, тоест на буквата „а“ от телеграфната азбука на Морз. Ринг можеше и да не знае цялата азбука на Морз. Но за „точка-тире“ сигурно беше чувал. Направих тая манипулация на няколко пъти с паузи, сетне у имах на следващата буква от немската азбука. За първи урок: беше достатъчно, ако мозъкът можеше да запомни четири букви: a, b, c, d.

В същото време наблюдавах лентата. През този своеобразен урок върху лентата се появиха някакви нови линии и щрихи с много по-голяма амплитуда на колебанията от нормалната. Реших, че сигналите ми поне са стигнали до мозъка на Ринг. Може би се е поуплашил от натиска, а може и да му причинявам болка. Така или иначе мозъкът реагира. Сега ми оставаше само да повтарям уроците, докато мозъкът осъзнае, че тези сигнали не са случайни. Само да можеше да разбере, какво се иска от него! За съжаление необикновеният ми ученик излезе доста несхватлив. Турнер беше прав. Искаше ми се да постигна едно — на моя сигнал „точка-тире“ мозъкът да отговори с електровълна — знак върху лентата, който да съответствува на това сетивно впечатление. По-нататък, като си представя една или друга буква или възпроизвежда съответното усещане при сигнализираната от мене буква, мозъкът би получавал възможността по свое желание да ми дава знак за буква подир буква и по такъв начин да влезе в разговор с мене.

Няма да изброявам всички етапи на тая трудна и къртовска работа. Само ще кажа, че упоритостта и изобретателността ми бяха подложени на огромно изпитание. Но с търпение и труд всичко се постига. В края на краищата мозъкът на Ринг проговори. След няколко дни Ринг започна да повтаря след мене буквите, тоест щом си помислеше за тях, излъчваше определена електровълна, която се отбелязваше на лентата с отделен знак. Започнах да „диктувам“ разбъркано; буквите и мозъкът ги възпроизвеждаше вярно. Целта ми беше постигната. Но дали мозъкът разбира значението на натиска, дали го свързва с буквените значения? Продиктувах думата „Ринг“ в очакване мозъкът да я повтори буква по буква. Но за мое учудване на лентата се изписа: „Аз“. Явно Ринг ми отговори: „Да, Ринг — това съм аз“. Отговорът така ме зарадва, че в тоя миг бях готов да допусна, че канибалите са се измамили, като са се отказали от мозъка на Ринг. Той излезе по-съобразителен, отколкото предполагах. Нататък нещата тръгнаха по-леко. Още няколко опита и щях да мога да пристъпя към разговор. Вече не завиждах на лаврите на Шамполион, макар че никой не знаеше за моя успех. Едновременно ми се искаше да разбера къде се намира Турнер и какво си мисли и чувствува мозъкът на Ринг. Но интересите на живата човешка личност трябваше да стоят на първо място. Попитах мозъка за Турнер. Иглата върху лентата се раздвижи. Мозъкът ми изпрати телеграма: „Турнер е жив. В долината бяхме настигнати от проливен тропически дъжд.“ „Къде?“ — телеграфирах на мозъка, като натисках с пръст точки и тирета.

Мозъкът доста точно ми посочи маршрута и по тези указания стигнахме дотук, на тоя бивак. „Вървете на север към Адуа, седем километра преди Адуа завийте на изток…“ — такова беше главното направление. Но оттук нататък… Уви, ако Ринг беше читав, сигурно щеше да ни заведе на мястото. Но едва ли би могъл да ни обясни как да намерим Турнер — така, както не можа да ни обясни сега. Висока амба. Отвесни скатове. Дълбока клисура… Хиляди амби и клисури приличаха на това описание. Направих невъзможното — накарах мозъка на Ринг да говори седмица след фактическата му смърт — и въпреки това не можах да получа нужните ми сведения. Цели часове се мъчих с мозъка. Изглежда, той се умори, защото известно време не отговаряше на въпросите ми, а сетне сам ме попита нещо, което ме смути: „Ами аз къде съм и какво става с мене? Защо е тъмно?…“

Какво можех да му отговоря? Частицата от тялото на Ринг явно продължаваше да смята, че той е цял и невредим. Да кажа на останките на Ринг, че той фактически отдавна е умрял, а е оцелял само мозъкът му, не смеех. Не е изключено такъв отговор да порази съзнанието на Ринг, мозъкът му просто да не побере такава мисъл ида полудее. Реших да изхитрувам — да отговоря на въпроса с въпрос. „А вие какво чувствате?“ — попитах като лекар мозъка. И мозъкът започна да ми „говори“ за впечатленията си. Не вижда, не чува. Липсват му и обонянието и слухът. Усеща промяната на температурата. От време на време му е студено на главата. (Знаете, че в Абисиния нощите стават доста студени, разликата в дневните и нощните температури стига до трийсет и повече градуса. Макар че предпазих мозъка от външните влияния на температурата чрез изкуствения „череп“, все пак мозъкът чувствуваше температурните колебания.) Мозъкът чувствуваше и когато го натиснем по „темето“. Така ми и каза: „Някой ме натиска по темето.“ „Боли ли ви?“ — попитах аз. „Малко. Като че ли ми отмаляват краката.“

Можете ли да си представите колко интересно е това. Нали точно в горните дялове на мозъчната кора са нерви, които управляват движенията и съобщават за усещания в долната част на тялото чак до пръстите на краката. По такъв начин получих възможността да проверя всички мозъчни участъци от гледна точка на локализирането на едни или други усещания.

Вагнер свали една книга от лавицата, отвори я и ми го каза една рисунка.

— Виждате ли как са изобразени тук нервните центрове. Натисках различни гънки и бразди и питах мозъка какво чувствува. „Виждам смътна светлина“ — отговори ми той, когато натиснах зрителния център. „Чувам шум“ — отвърна на дразненето на слуховия нерв. Нали знаете, че на различните дразнители всеки нерв отговаря само с една реакция: зрителният нерв предава на мозъка усещане за светлина, независимо с какво възбуждате нерва — със светлина, натиск, електрически ток. Така действуват и останалите нерви. Не е чудно, че моят натиск предизвикваше в мозъка представа ту за светлина, ту за шум — в зависимост от това какъв център засягах. Пред мене се откриваше огромно поле за наблюдения.

Но за какво си мислеше мозъкът през цялото това време? Ето какво исках да науча. Попитах мозъка и за мое удоволствие той ми отговори с доста голямо желание. „Ринг“ помни всичко, което му се е случило (през цялото време мозъкът на Ринг/ беше убеден, че Ринг е жив и здрав). Разказа ми как тримата — Турнер, Ринг и водачът, са навлезли в Тигре, как решили да се спуснат в дълбок каньон, където били изненадани от неочакван проливен дъжд. Бушуващите потоци вода ги понесли по каньона. На няколко пъти на острите завои се блъскали силно в скалите, докато най-сетне били изхвърлени в голямо езеро, образувало се сред широка долина. Тръстиката, растяща на дъното, задържала носените от потока клонаци, треволяк, дори цели дървета, и образувала огромен бент. Пътниците потънали в тоя потоп. Трябвало да се измъкнат на всяка цена от него преди водата да пробие бента и да се понесе нататък с още по-голяма ярост. Невъзможно било да се доберат до брега. Водата кипяла и се пенела; клони и вършини се оплитали в краката им. А водата непрекъснато прииждала и вече преливала над бента. Тогава Турнер извикал на другарите си, че единственото спасение е да се прехвърлят през бента и да се спуснат надолу, след което да се спасят на някое високо място, преди водата да залее пространството под бента. Така и направили. С големи мъки се покатерили на бента и се хвърлили надолу от десетметрова височина. Паднали върху остри камъни. Водачът им си строшил главата и бил отнесен от течението. Турнер си счупил крака и едва-едва изпълзял на брега, само Ринг останал невредим. Двамата успели да се домъкнат до бедно селце, разположено на широка тераса на амбата. Турнер легнал болен, а Ринг се отправил към Адис Абеба за помощ. Благополучно изминал целия път и когато бил само на десет километра от града, някакви разбойници разбили главата му с камък. След като дошъл в съзнание, Ринг все пак успял да намери сили да стигне до Решер. Там отново паднал и загубил съзнание. Като дошъл на себе си, видял Решер и мене, казал няколко думи и пак потънал в мрак.

„А после какво?“ — попитах с интерес. „После — отвърна мозъкът — пак се свестих. Но нищо не виждах и не чувах. Струваше ми се, че са ме хвърлили в тъмен карцер с вързани ръце и крака. Нищо друго не ми оставаше, освен да си спомням целия живот. Така в спомени минаваше времето…“

Няколко пъти молих мозъка на Ринг да ми опише точно пътя до каньона, където ги заварил проливният дъжд, но Ринг продължаваше да ми обяснява толкова несвързано, че загубих надежда да намеря приятеля си. „Ако можех да виждам, щях да ви заведа на мястото“ — казваше ми мозъкът. Да, ако можеше да вижда и чува, нещата биха се оправили. Дали няма да мога да реша тази задача? При натискане на очния нерв мозъкът може да възприема само неопределено усещане за светлина — както ние виждаме червени петна и кръгове, когато натиснем очната ябълка през затворен клепач. Но това не е зрение. Как да снабдя мозъка с истинско зрение?

Един план ме занимаваше в продължение на няколко часа. Мислех си дали няма да мога да присадя мозъка на Ринг на мястото на мозъка на някое животно. Сложността на операцията не ме смущаваше. Вярвах, че ще успея да зашия всички нерви, кръвоносни съдове и прочее, стига само да намеря подходящо по размер вместилище за мозъка на Ринг. Това беше трудното. Прехвърлих в паметта си обема и теглото на мозъка на различни животни, като ги сравнявах с мозъка на Ринг. Той тежеше хиляда и четиристотин грама. Мозъкът на слона тежи пет хиляди грама. Уви, черепът на слона с прекалено голям съд за човешкия мозък. Мозъкът на кита тежи две хиляди и петдесет грама. Това е по-близо до желаното. Но нямах подръка кит. Пък и какво щеше да прави китът сред амбите на Абисиния. А всички останали животни имат прекалено малък мозък в сравнение с човешкия: конят и лъвът — по шестстотин грама, кравата и горилата — по четиристотин и петдесет, другите маймуни — още по-малко, тигърът — всичко на всичко двеста и деветдесет, овцата — сто и тридесет, кучето сто и пет грама. Би било много забавно да си имаш слон или кон с мозъка на Ринг. Тогава той сигурно би намерил пътя за долината. За съжаление малко вероятно е това да бъде изпълнено. Задачата е много интересна и може би все някога ще направя такава операция. „Но сега — мислех си аз — трябва да стигна до целта по възможно най-краткия път.“ И ето какво измислих…

Вагнер стана, отиде до завесата, отделяща ъгъла на палатката, отметна краищата й и рече:

— Ще заповядате ли в това отделение на лабораторията ми?

В ъгъла светлината проникваше само през плътния брезент на палатката и затова тук цареше полумрак. Видях поставения върху сандъка мозък, обвит в някаква прозрачна жълтеникава ципа и покрит отгоре със стъклен похлупак. Върху втори сандък лежеше голям съд, пълен с някаква течност, а на дъното му имаше две големи очи. От очните ябълки излизаха някакви нишки.

— Не ги ли познахте? — усмихна се Вагнер. — Това са очите на вчерашната крава. Няма нищо сложно! Вземам края на този нерв и го пришивам към очния нерв в мозъка на Ринг. Когато нервите на кравата и на Ринг се сраснат, мозъкът на Ринг отново ще види светлината през окото на кравата.

— Защо окото? — попитах аз. — Нима ще дадете на мозъка на Ринг само едно око?

— Да, и ето защо. Нашето зрение е устроено по-сложно, отколкото изглежда, си представяте вие. Очният нерв не само предава зрителната представа на мозъка. Тоя нерв засяга цяла редица други нерви, например онези, които управляват очните мускули и движението на гласните струни. При това положение настройката на зрение чрез две очи е много трудна задача. Нали мозъкът на Ринг няма да може да движи окото в различни посоки и да фокусира двете си очи. Достатъчно е той да овладее тоя орган, да фокусира окото. Разбира се, това ще бъде несъвършено зрение. Ще ми се наложи да държа окото и да го насочвам като фенерче към околните места, а мозъкът ще познава околността и ще ме упътва по също така несъвършения начин с азбуката на Морз. Всичко това изисква много грижи и Решер само ще ни пречи. Дори може и да направи някоя беля Помислете си само, той е човек, вярващ в безсмъртието на душата — и изведнъж душата на приятеля му в такъв затвор! Реших как да постъпя с Решер. Ще му кажа, че съм сметнал по-нататъшното търсене на Турнер за безполезно и затова му предлагам да се върне в родината си или да върви, където пожелае. Сигурен съм, че Решер с удоволствие ще ме напусне и ще замине. Тогава ръцете ми ще бъдат развързани, стига само вие да се съгласите да ми помогнете.

Съгласих се с готовност.

— Е, това е отлично — каза Вагнер. — Надявам се, че до сутринта мозъкът на Ринг ще прогледне. Изобретих средство за по-бързо срастване на тъканите. Дотогава Решер сигурно ще си обере крушите и ние с вас ще се отправим да търсим моя приятел. Моля ви да бъдете готов да тръгнем на поход рано сутринта.