Законите са точно толкова надеждни, колкото и хората, които ги създават, а стабилността никога не трябва да се поверява на човешкия каприз.

„За върховенството“, Глава XVIII

Ксандър се сблъска с море от човешки тела, докато си пробиваше път към главната гара. Ранните вечерни влакове бяха композирани на далечните коловози, в очакване на работници и служители от града; кондуктори си подвикваха един на друг загадъчни имена на населени места, заглушавани от свирките на преминаващи локомотиви. От лявата си страна забеляза гише на „Херц“, в което жена със съответния златен шал работеше нещо на компютъра. Той си проби път през тълпата, стигна до гишето и й връчи яркожълтия плик, който съдържаше цялата необходима за наемането информация. Тя започна да прелиства документите, а Ксандър небрежно оглеждаше гарата, като от време на време се обръщаше към жената, за да й отговори на поредния въпрос.

— Говорите отличен италиански, синьор Джаспърс — каза му тя, докато набираше информацията.

Ксандър прояви достатъчно съобразителност да се усмихне.

— Много сте любезна. Има ли наблизо телефон?

Тя му връчи квитанцията.

— Можете да ползвате този тук, ако се обаждате в града. Иначе ползвайте онзи там — и тя посочи с ръка в другата посока.

Ксандър нямаше намерение да стои до гишето. Искаше да застане някъде, откъдето да вижда по-добре в случай, че непознатите преследвачи не се бяха отказали; телефонната кабина изглеждаше идеалното място. Той кимна и пъхна квитанцията в джоба си, после се насочи към редицата от телефони, като през цялото време държеше под око входните врати. Вмъкна се в една отворена кабина, извади от джоба бележката с номера на хотела и го набра. Сара му бе запазила стая под името Фабрици. Докато чакаше сигнала, Ксандър забеляза млад мъж да се втурва в открития атриум на гарата, очевидно търсейки някого. Не беше труден за забелязване, защото при почти двуметровия си ръст и сто и двадесетте си килограма, главата му беше съвършено плешива. Ксандър пристъпи към дъното на кабината. Мъжът от колата. Той проследи как гигантът се приближи до гишето на „Херц“ и започна да разпитва служителката. Ксандър продължи да се притиска още по-навътре в кабината, докато гледаше краткия разговор. Разнеслият се внезапно в слушалката глас го стресна.

— Здравейте, хотел „Донато“. — Той внимателно окачи слушалката и продължи да следи мъжа до гишето.

Жената не можа да му свърши много работа, а мъжът се придвижи до по-централно място в гарата, където остана може би две минути, като бавно се въртеше в кръг. След като не успя да открие нищо, той се придвижи към един изход, с ръце дълбоко напъхани в джобовете на палтото си. По някакви неосъзнати причини Ксандър го последва. Веднага щом мъжът излезе през изхода и Ксандър забърза през гарата, като блъсна един или двама нетърпеливи пътници, преди внимателно да излезе на студа.

Огледа района на паркинга, като се придържаше към сенките. Фаровете на маневриращите коли пронизваха мрака. В един момент зърна гола глава да се запътва сред хаоса към голяма черна кола близо до изхода. Ксандър го видя да се вмъква вътре, очевидно, за да докладва за неуспеха си. Седалката на шофьора беше заета от мъж с голяма брада; реакцията му обаче не беше такава, каквато бе очаквал Ксандър. Той просто кимна. Нямаше изблик на гняв. Само едно кимване. А в следващия момент последва нещо още по-необяснимо: мъжът се извърна и погледна през задното стъкло. За миг на Ксандър му се стори, че мъжът гледа право към него със стаена сред брадата си усмивка. Това беше достатъчно, за да го накара да отстъпи крачка назад, когато колата потегли по алеята.

— Такси, синьоре? — Ксандър се опита да овладее мислите си… Той гледаше право в мен… — Синьоре? — повтори мъжът. Ксандър тръсна глава и погледна сивокосата фигура до себе си.

— „Донато“ — изрече той, все още замаян, прекрачвайки бордюра. Влезе в таксито и седна, докато през това време дребният човечец постави чантите му в багажника. Половин минута по-късно мъжът се намести зад кормилото, усмихна се на Ксандър и каза:

— Хотел „Донато“, си.

Един пластмасов стол служеше на Сара като последното място за чакане. Сгушен сред множество подобни неудобни седалки, той беше съвършената точка за наблюдение на всяка интересна личност на фона на дълга пътека до главния терминал на летището. През последните шест часа бе направила всичко по силите си, за да сведе до минимум нежеланата публика: влакът от Берн до Цюрих, самолетът от Цюрих до Милано, а сега експресът до Флоренция. Тя бе решила да мине този маршрут на малки отсечки по две причини: първо, щеше да има само един списък на пасажерите, като по този начин името й влизаше в минимален брой подобни списъци; второ, тя искаше да изкара Айзенрайх на открито. Сложната донякъде схема бе оправдала и двете й съображения. Един дребен и изнервен човечец бе присъствал на гарата в Берн, в самолета на „Алиталия“ и без съмнение точно в този момент се луташе нейде из терминала, като трескаво се оглеждаше за Сара Трент — жената с риза на райета, джинси и ботуши, която бе видял да слиза от самолета.

Сега обаче, както седеше сама, тя беше съвършено различна от предишната Сара — жена с коса, издърпана назад, с червеникав оттенък, тщеславен опит на италианските жени да се изявят като представителки на севера. Тъмните очила придаваха на лицето й далеч по-ъгловато изражение. Дрехите също вече не биеха на очи — пола и блуза в убити цветове под тежко черно палто. Вярно, незначителни промени, но направени от веща ръка; нямаше проблеми с разтварянето си в околната среда.

Промяната бе станала преди два часа, пет минути след като бе излязла от митницата. Беше се вмъкнала в дамската тоалетна до главния изход и близо четиридесет минути се преобразяваше — умение, което бе възстановила много бързо. В паметта й изплуваха спомени от началото на службата й в Комитета. През онези първи години, когато само една смяна на дрехите се бе оказвала достатъчна. До момента, в който О’Конъл не бе видял още нещо в нея, нещо, което му беше подсказало, че дарбата й не се състоеше в костюма, а в преобразяването на цялата й личност. Способност да се превръща в нещо съвсем различно от онези, които трябваше да манипулира. Причард също бе съзрял възможностите — съвършеният инфилтратор.

Сара се огледа в огромното огледало и стигна до мисълта, че просто е излишно да си задава повече въпроса защо миналото със своята пронизваща и строго пресметлива сила се бе завърнало с такава яснота. Беше повече от достатъчно да се остави на инстинктите си. Този път обаче тя щеше да поддържа връзка със Сара, да дефинира повторно оперативния работник като нещо повече от трезв калъф за студена бруталност. Отново някой до такава степен в несъгласие с арената налагаше двойнствеността, чувството за отговорност. В края на краищата не беше ли Джаспърс причината, поради която се бе оставила да я въвлекат отново в коварните си мрежи?

Тя се бе появила, без дори да предизвика и най-малкото подозрение у бъдещия си съучастник. Толкова различна от първия си сблъсък с хората на Айзенрайх. Преживеният в уличката ужас сега изглеждаше съвсем избледнял. Дори някаква прилика с нормалността се бе завърнала във Вашингтон — страната, която с прекалено голяма леснина приемаше преживения ужас като изолирано събитие. Сара обаче беше наясно по въпроса. Това беше само първият опит. И въпреки това все още нямаше нищо осезателно, за което да се захване. Прекалено много оставаше обвито в мъгла, забулено в сянката на ръкописа, който трябваше на всяка цена да види.

Това, от което се нуждаеше, бяха факти, навързани един за друг като броеница, за да изчезне всякаква двусмислица, да се проясни схемата на нещата, за да може да предприеме най-точните контриращи действия. Опознай тези мъже. Бъди активната страна в опознаването, не ги оставяй те да те опознаят. Показвай им само техните отражения. Заповеди от далечно минало.

Това беше и причината, поради която се бе свързала с Ферик. Името отговаряше точно на притежателя му — предпазлив, внимателен, носител на любопитното качество разрушителност. Уменията му обаче бяха далеч повече от продължения на желанието му за насилие. Те бяха инструменти, обединени с лоялност, която нямаше нищо общо с парите, с които го снабдяваше Сара. През годините тя го бе укривала от Комитета; той беше неин източник на информация, неизвестен и недосегаем. Рядка комбинация.

Тя бе поместила обява в един от бернските вестници. Както винаги се бяха срещнали в едно малко кафене покрай Аар.

— Бележката ти ми дойде съвсем изневиделица. — Той не откъсваше очите си от авенюто и говореше прямо, с тих глас. — Не мислех, че ще се върнеш.

— Нещата се променят.

— Това е очевидно. В Европа ли си?

— За сега, да.

Той кимна и отпи от бирата си.

— А мястото на среща?

— Следващата седмица. Същата колона.

— Добре.

— Парите са депозирани в банката.

Той си позволи усмивка, като остави няколко монети върху масата, докато ставаше.

— И не забравяй да поздравиш майка си от мен — изрече той вече с по-висок глас. Докосна шапката си и тръгна с небрежно провесени ръце.

Съобщението по уредбата на гарата за влака й я върна към действителността. Тя се изправи и тръгна към ескалатора.

Чикаго, 2 март, 12,15 ч.

— Имаме проблем, Марти — разнесе се гласът от интеркома.

— Проблем. — Мартин Чапман, тридесет и седем годишно гениално дете, който бе избегнал най-лошото през 1987 година и сега работеше като изпълнителен директор на инвестиционната групировка „Хелбърн“, разглеждаше числата върху личния си екран.

— Надхвърлили сме всякакви лимити — отговори анализаторът. — Някои от тези опции… Току-що погледнах търговията със зърно през последните две седмици. Виждал ли си ги? Не съм сигурен, че ще имаме желание да се движим в тази посока. При това темпо…

— Какво казва компютърът?

— Компютърът ли? Компютърът казва, че… всичко ни е наред. Но дори само още два часа като този и пазарът ще го загази здравата. Разпродажбите на запасите от зърнени храни непрекъснато растат…

— Тогава всичко трябва да ни е наред. — Думите носеха някаква окончателност.

Последва пауза.

— Чакай да хвърля по-отблизо едно око. Само да се уверя.

Нова пауза.

— Добре, Тим. Щом мислиш, че така е най-добре. — Той изключи интеркома и вдигна телефона. Минута по-късно Чапман се свърза с Лорънс Седжуик. — Извинявам се, че ви безпокоя…

— Не ме притеснявате — изрече гласът монотонно. — Какво мога да направя за вас, мистър Чапман?

— Уязвимостта. Започва… да се вижда.

— Малко е рано… Все пак, необходими са ни само още няколко часа. Не виждам проблем.

— Знам, но съм единственият, който контролира…

— Разбирам — произнесе Седжуик. — Някой наясно ли е, че борсовите позиции са генерирани от компютър?

— Не. Вече имаме лоши позиции за около половин милиард. Някой все пак ще реши да провери числата от наша страна.

Последва пауза.

— Това би било грешка.

— Да, аз… аз си давам сметка.

— Тогава ще трябва да се погрижите за това.

Изминаха няколко секунди, преди Чапман да отговори:

— И продължавам да изкупувам тези позиции, докато…

— Това ще стане ясно, когато стигнеш достатъчно далеч.

— Значи наистина се каним да го изпълним докрай?

Последва нова пауза.

— Мислех, че сме го изяснили?

Тишина.

— Разбирам.

— Мислете за него като за експеримент, Мартин. Една контролирана околна среда за изпробване на реакцията. Нека се уверим, че околната среда наистина е контролирана.

След секунда събеседникът му затвори.

Чапман се облегна на стола и се обърна да погледне небето през прозореца на кабинета си на петдесетия етаж. Седжуик винаги му ги сервираше такива — заповедта се изпълнява докрай и толкова. Чапман беше с него от последните дни на корпорацията „Уорън“, част от драстична реорганизация, която бе оставила Седжуик буквално изолиран. Но дори и тогава, мъжът бе проявил пълно равнодушие към загубата на 60 милиона акционерен капитал. Само след три месеца отново бе стъпил на краката си и продължи да напредва. Чапман никога не го бе запитал как бе успял да го направи. Това беше част от аурата. Това беше и причината Марти да остане толкова близо до него. Седжуик бе извоювал доверието му.

Той си пое дълбоко дъх и натисна бутона на интеркома.

— Какво ще кажеш за един малък обяд, Тим? Да ме въведеш, докъде си стигнал.

— Черпите ли?

— Разбира се. — Той направи пауза. — Нали винаги аз черпя?

Той освободи интеркома и протегна отново ръка към телефона.

Хотел „Донато“ очакваше синьор Фабрици и жена му от Неапол за един продължителен уикенд. Италианците никога не оставяха паспортите си на портиера. Сара бе уредила всичко, включително и бутилката шампанско в стаята. Може би бе наясно, че Ксандър щеше да има нужда от нея. Като се вземеше предвид абсурдността от последните няколко часа, той беше на ръба да направи нещо неразумно. Почти не се тревожеше от абсолютното си неблагоразумие, което бе проявил на гарата, като последва преследвача си. Онова обаче, което го бе изкарало окончателно от релсите, беше усмивката на мъжа. Той се опита да прогони тези мисли, докато сядаше на дивана и качваше краката си върху малка масичка.

През прозореца струеше жълто сияние и хвърляше неприятен отблясък в очите му, докато обмисляше дали да не дремне. Знаеше, че има време — Сара трябваше да пристигне след два часа. Докато се опитваше да си намери място така, че уличната светлина да не дразни очите му, той успя да събере енергия, колкото да раздвижи плещите си. Очевидно трябваше да се напрегне доста.

Изправи се с усилие от дивана. Реши да предпочете студения въздух на флорентинската нощ и излезе на балкона с метален парапет, който се издигаше шест етажа над Виа дей Пацани. Резкият повей на вятъра изби от главата му всички помисли за дрямка. Гледката от лявата му страна обаче беше това, което го накара да забрави изцяло умората си.

Дон Кихот и верният му оръженосец Санчо. Дебелият и ниският беше отляво, а високият и слабият — отдясно. Неуважението му към може би най-изумителния архитектурен ансамбъл го накара да се усмихне. Окъпани от ярките светлини, Дуомо и Кампаниле го гледаха — централното око от матирано стъкло на катедралата проникваше в дълбоките сенки, хвърляни от мощните лампи трийсетина метра по-надолу. Очевидно техните създатели са били повече художници, отколкото строители. На Ксандър му се стори, че двамата сякаш бяха заели позиция в очакване на неизвестна атака, спокойни в компанията на другия. Имаше нещо безкрайно успокояващо в тяхното търпение.

Студът започна да пронизва гърба му. Той се вгледа с копнеж в блясъка на градската улица под краката му и се върна обратно в стаята, затваряйки плътно двете френски врати. В зловещ синхрон с изщракването на бравата звукът от вкарването на ключ във вратата на стаята накара кръвта да се оттегли от лицето му. Образите от флорентинската нощ мигновено излетяха от главата му. Мястото им веднага бе заето от една прекалено жива представа — усмивката на брадатия.

Умът му трескаво запрепуска, докато през това време гърбът му замръзваше опрян о ледената врата. Той се почувства напълно изолиран, прикован към стъклото, заловен в капана на гневната светлина от настолната лампа. Дръпни се от светлината, дявол да те вземе! Дръпни се от светлината! Думите, произнесени от неизвестен източник дълбоко в него, го пронизаха, а секундите продължаваха да препускат безмилостно. Той се втурна към лампата, за малко щеше да удари пищяла си в ръба на стъклената масичка, преди да се добере до ключа на лампата. Стаята потъна в полумрак; само мекият отблясък от уличното осветление хвърляше странни очертания върху стените. Той дочу деликатното завъртане на дръжката на вратата и изскърцването на пантите и се хвърли надясно зад детинското прикритие на едно кожено кресло, заемащо съвсем подходящо място в ъгъла. Широка ивица от светлина започна да прониква в стаята, докато през това време той трескаво се озърташе за нещо като оръжие. Окото му се закачи в овалните очертания на бутилката с шампанско; Ксандър я улови за шийката и я дръпна към себе си, готов да я използва всеки момент. Той затаи дъх и се опита да успокои картечния ритъм на сърцето си; беше повече от сигурен, че бумтенето му се чува и до другия край на стаята.

Нечия сянка изпълни пространството между затворената врата и касата, плъзна по тавана и докосна крехкото му укритие. Слушаше напрегнато отмерените стъпки да напредват в стаята, без да мръдне и на милиметър. Внимателни стъпки, пробващи почвата. Думата професионалист в миг изпълни съзнанието му, като още повече напрегна пръстите и дробовете му и той усети как и малкото останала му енергия започна да се изплъзва от мускулите му. Фигурата напредваше сантиметър по сантиметър, като от време на време разсеяната светлина от улицата изваждаше от мрака ту ръка, ту китка. С един отчаян пристъп на енергия Ксандър изскочи от ъгъла и се хвърли върху неясните очертания на ръка в полумрака. Другата му ръка замахна с бутилката върху безплътния контур на фигурата.

Усещането, което изпита в следващия момент, беше съвсем неочаквано. Някакъв остър като игла предмет се заби в меката част на китката му, изтръгвайки импровизираното оръжие от ръката му. Прорязваща болка се стрелна по ръката му, докато в същия миг нещо издърпа пода под краката му. Той се стовари по гръб върху пода с ръка, все още владение на тайнствения нападател, чиято подметка притисна безмилостно шията му; натиск, достатъчен да неутрализира всякакви опити за движение с изключение на задъханото му дишане. Парализиран повече от собствения си страх, отколкото от останалото, Ксандър зачака финалния удар.

Такъв обаче не последва. Желязната хватка около китката му се разхлаби, а в следващия момент и подметката се отмести от шията му. Ксандър остана да лежи на пода свободен, но замаян. Той бавно издърпа ръката си и опита да се изправи на крака, но болката в рамото му не му позволи да се надигне. Сгърчен на пода и стиснал китката си с другата ръка, Ксандър вдигна поглед. Над главата му се бе надвесила Сара.

— Господи! — В гърлото му се надигна буря от емоции — не беше сигурен дали да избухне в гняв, или да се отпусне успокоен. — Какво правиш, по дяволите?

Той отново направи опит да се отлепи от пода, но не успя, разумът му все още беше прикован върху режещата болка в рамото.

— Какво правиш, по дяволите? — повтори той.

Сара се пресегна под мишницата му и опита да му помогне да се изправи на крака. Той почти инстинктивно се дръпна назад. Унижението, което беше изтърпял, прикован на пода, без да може мръдне, не можеше да бъде опростено с просто протягане на ръката. Усети как някаква топла течност се плъзна между пръстите му — беше кръв от раната на китката му. Мъчейки се да прогони бумтенето в главата си, той се изправи до седнало положение на пода, като през цялото време гледаше да се държи по-далеч от протегнатата й ръка.

— Добре съм. — Не направи особен опит да прикрие гнева и безсилието си. — Нуждая се само от превръзка на ръката си.

— Не си добре — отвърна тя в очакване той да се изправи, преди да се отправи към малкото коридорче, където щракна лампата и затвори вратата. Внезапната силна светлина само усили гнева му.

— Трябва да видя китката ти. — Искрената загриженост в гласа й, макар и целенасочена, нямаше голям ефект.

— О, значи сега си и лекар.

— Зная какво направих. Раната не е дълбока, но ще кърви. — Тя направи пауза, за да се извини още веднъж. — Съжалявам. Помислих си, че ти…

— Аз какво? Какво би могла ти да…

— Ти се нахвърли върху мен в мрака, а аз не понасям такива обноски. — Тя тръгна към спалнята.

Сега беше негов ред да направи пауза.

— Добре… — изрече той, а режещият ръб в гласа му бе видимо смекчен. — Мислех си, че ти си… — Той се опита да разбуди позаспалия си гняв. — Не знам. — Той тръгна към дивана и седна внимателно. — Защо се вмъкна по този начин в стаята? Защо не светна лампите? — попита той с глава, обърната към спалнята.

— Защото чух как някой изгаси лампата — обясни спокойно Сара, връщайки се с малка леко намокрена кърпа. Седна до него и го зачака да протегне ръката си. — Защо изключи лампата?

— Мислех си, че ти… че може да са двамата мъже, от които успях да се отскубна по-рано тази вечер. — Той й подаде ръката си. — А и не те очаквах толкова рано. — Остра болка прониза ръката му, когато тя започна да попива кръвта от раната. — А и защо го нямаше пиколото с теб?

— Не съм предполагала, че ноктите ми могат да бъдат толкова ефективни.

— Такива са. — Пореден спазъм на болка сгърчи лицето му.

— Защото италианския ми не е много добър, забрави ли? Нямам желание да афиширам факта, синьор Фабрици. — Тя започна да увива кърпата около китката му плътно, за да спре кръвоизлива. — Какви двама мъже?

— Точно преди града. Поиграхме си малко на Луна парк. — Сара продължаваше да притяга импровизираната превръзка. — Не се тревожи, отървах се от тях на гарата.

— Добре. — Тя се изправи и отиде до сака си, който бе оставила в дъното на коридорчето. — Ще се изкъпя. И тогава вече ще ме въведеш в подробностите.

Ксандър я загледа смаян.

— И това ли е всичко?

— Така мисля. — Тя беше заета с търсене на нещо.

— Току-що ти съобщих, че малко остана да ме прегазят, че те взех за някакъв убиец, че мога да изгубя кръвта си…

— Няма да изгубиш кръвта си.

— А ти отиваш да вземеш душ, така ли?

— Да. — Тя го загледа за момент, може би с по-голямо облекчение, отколкото искаше да демонстрира. Извади козметичния си комплект и няколко дрехи от сака, преди да тръгне отново към банята. — Притискай превръзката в продължение на пет минути. Излизам след четвърт час.

Ксандър я проследи как влиза в спалнята. Момент по-късно шумът от шуртяща вода му донесе странно успокоение. Явното й безразличие го накара да се замисли над последните няколко минути, над лекотата, с която се бе справила с деветдесеткилограмов мъж, висок сто осемдесет и шест сантиметра само за няколко секунди. А дори и да се опиташе да се самозалъже, че е бил всичко друго, освен лесна плячка, нестихващата остра болка в рамото и пулсиращата болка в китката му бяха достатъчно доказателство, че той не бе представлявал никакъв проблем за нея. В паметта му изплуваха двамата мъже, които тя бе споменала, че се опитали да я посплашат в онази пуста уличка в Ню Йорк. Не беше трудно да се досети колко лесно трябва да се е справила и с тях.

След като изчака четири минути, преди да спре притискането на превръзката си, Ксандър реши да хвърли няколко шепи вода върху лицето си и да смени ризата си. Издърпа я внимателно над главата си, пусна я на пода и се запъти към умивалника в коридорчето. Водата оказа наистина освежаващо въздействие, особено върху врата му. Дори и рамото му приветства няколкото случайни пръски.

Дръпна една кърпа за ръце и се подсуши, като без да иска ритна сака на Сара на връщане в стаята. Неловкостта му го накара да изпита известно терзание на съвестта, докато приклякаше да я намести и да пъхне вътре няколкото изпаднали вещи. Докато ги напъхваше, видя вътре пет кафяви папки, плътно притиснати открая от другия багаж. За миг осъзна, че втори такъв шанс няма да му се отдаде. Хвърли бърз поглед към банята — водата шуртеше с пълна сила. И с някаква детска възбуда полека издърпа изтърканите папки от чантата.

От кориците им го загледаха двете имена, които той бе проучвал през последните две години, плюс тази на Вотапек. Папката на Тайг беше определено най-дебелата, но представляваше най-малък интерес за него. В края на краищата Сара бе използвала неговите статии, за да събере информацията. Макар и не толкова впечатляваща от пръв поглед, папката за Седжуик изглеждаше най-подходяща за начало. Той я положи на пода и я разгърна.

Лорънс Карил Седжуик, години — петдесет и седем, роден — в квартал Парк Авеню, Ню Йорк. Богатство — от недвижимо имущество и дребни проценти в различни издателски къщи. Родителите — и двамата загиват при самолетна катастрофа през 1961 година. Ранните му години — основно под надзора на икономки и серия наставници. Преди пет години изоставя поста си на председател на корпорация „Уорън“, голяма ангажираност със силно диверсифициран акционерен капитал. Надеждни източници на информация потвърждават, че това не е била дружеска раздяла, въпреки написаното в пресата. Носи се слух, че е манипулирал няколко търговски къщи, някои от които са причинили големи проблеми на високопрофилирани банкови къщи. Съветът на директорите на корпорация „Уорън“ разкрива навреме измамата, за да предотврати по-големи загуби и тогава бързо иска оставката му.

Ксандър прехвърли по-надолу страницата; бяха основно факти, които или бяха несъществени, или бяха публично достояние. Училища „Диърфийлд“, Принстън; два брака, завършили с развод; една дъщеря в частна академия нейде в Швейцария. Нищо особено, ако изключеше една много тревожна информация: две години в Итън, ангажиран в нещо под името „независимо изследване“, преди постъпването му в „Диърфийлд“. Годините — 1954 и 1953. Ксандър се вгледа в числата. Тайг, помисли той. Същият период от време. Сара явно също бе видяла връзката. Отстрани на полето имаше малка червена отметка. Ксандър прелисти страницата и продължи да чете.

След „Уорън“ създава нещо като клика около себе си; смесица от някои от по-могъщите фигури от света на финансите. Някои по-известни имена: Саймън Максуел от „Леман“, Диана Кокс от „Морган“ и Мартин Чапман с групировката „Хелпърн“. Какво възнамерява да прави съвместно с тях, остава загадка за читателя.

Ксандър се зачуди защо не се споменаваше последната компютърна авантюра; това изглеждаше като очевиден отговор на въпроса.

На това място докладът правеше необясним скок. Беше очевидно, че няколко параграфа са били отстранени и е бил направен доста неумел опит за съшиване на изрязаното. Потокът на доклада се бе накъсал, препратките към изчезналите части от него — изтрити, за да се поддържа номера. Очевидно през последните няколко месеца се бе случило нещо, което съставителят на досието бе решил да не включва. Непоследователността беше повече от очевидна. Свързано е с компютрите, помисли той. Но защо са премахнали този раздел? Та това е явната връзка към Тайг.

Шуртенето на водата от банята изведнъж го стресна. Ксандър проумя, че има на разположение не повече от три минути да прехвърли набързо папката с Вотапек и да се върне на дивана, преди Сара да излезе от банята. Бързо отвори папката с материалите за Вотапек. Не бяха много, но във всички случаи съдържаха повече, отколкото му бе известно на самия него. Той зачете.

Антон Вотапек. Роден през 1934 година? Има съмнение по отношение на автентичността на ранното му детство — родители, дата на раждане и др. Информация, достоверна за периода — едва след седемгодишна възраст. С нищо незабележимо израстване, последвано от три години в Чикагския университет като дипломант, една година като кандидат на науките в образованието. Докторска степен от Колумбийския университет по социология, последвана от няколко години работа извън граница по различни стипендии. Завръща се в САЩ през 1963 година, като заема пост в групата „Кахил“ — авангарден образователен форум, имащ за цел да съживи системата на образование в основното училище. Възниква въпрос за взаимоотношенията му с Артър Кахил. Има признаци, че при борба за контрол в правителствения съвет на директорите, Вотапек е бил изритан. Подава оставка през 1965 година. Плановете за „Център по обучение“ (по-късно известен като проект „Темпстън“) — започват в края на 1966 година.

Ксандър прехвърли набързо следващите няколко параграфа и научи още малко подробности за трагедията, разиграла се през август 1969 година, но тя не успя да задържи особено вниманието му. И въпреки това, по някакви причини, той отново бе изпитал онова чувство за непълнота на информацията, че някаква припряна работа на рязане и слепване е била извършена и при Вотапек, която премълчаваше много неща, но която ясно загатваше, че има още много. Не се споменаваше за никакви имена, свързани с „Центъра по обучение“ — деца, учителска колегия, спонсори. Нищо. В действителност информацията, като се изключеше много загадъчното първо изречение за първите години на Вотапек, можеше да бъде намерена от всеки що-годе опитен изследовател. Не, ставаше ясно, че докладът сочи нанякъде, но нечия ръка бе изтръгнала пътепоказателя от мястото му, сякаш само за да раздразни любопитството на изследователя или на читателя. И никаква следа от Седжуик или Тайг. Нищо след 1969 година. Никакви направени връзки, нищо.

Много му се искаше да разлисти и последните страници, но неохотно се насили да пъхне обратно папките в сака. Изправи се с усилие на крака — този път рамото му вече не беше така сковано, както преди четвърт час. Наметна хавлията около врата си и след като видя, че няма да има време да стигне до дивана, се обърна към умивалника, тъй като през това време Сара излизаше от спалнята.

— Радвам се да те видя здрав и читав. Не ти ли изтече кръвта, докато бях в банята?

Беше облякла панталон и пуловер с висока яка. Косата й беше опъната назад в кок; червеният цвят на косата й сега още повече биеше на очи. Това беше първият път, когато Ксандър забеляза промяната.

— Различна е, нали?

— Кое?

— Косата ти.

— Ти не си единственият, който днес е имал неканени гости. — Сара седна на дивана и започна да разлиства едно от списанията върху масичката за кафе. — Надявам, че са ти били интересни — каза тя, без да вдига поглед от списанието.

Ксандър трепна за момент, после продължи да подсушава врата си. Запъти се към нея с възможно най-небрежната походка.

— Да намеря кое за интересно?

— Папките. В чантата ми. — Тя вдигна глава, без следа от обвинение по лицето си. — Запълниха ли някои празнини в знанията ти?

— Някои. — Той проумя, че беше безсмислено да се прави на глупак. — Как разбра…

— Много просто. Оставих чантата закопчана.

Ксандър се извърна рязко към багажа й. Беше я забравил отворена. Наистина не ме бива за тия игри, помисли си той.

— Как е ръката ти? — продължи тя.

— По-добре, благодаря.

Той бе застанал до вратата на спалнята, готов да поднесе обяснение. Вместо това се усмихна, влезе в стаята и започна да разопакова багажа си. След като разрови слоевете дрехи, той откри, че му е трудно да прогони от мислите си жената, която си седеше спокойно в другата стая, и която съвсем спокойно бе разобличила нахалството му, без дори да повиши тон. Дали това беше същата личност, с която само преди няколко дни се бе срещнал на чаша чай? Не. Това поне беше ясно. Косата, откровеният й тон, очите. Имаше самоувереност, която определено бе присъствала и преди, но която сега я характеризираше специално. Може би най-добре беше да не задава въпроси. И въпреки това удивлението му не намаляваше.

След като откри една немного смачкана риза, той се върна във всекидневната, като през това време се опита да я облече, без да повдига дясната си ръка.

— Искаш ли да ти помогна? — попита Сара и захвърли списанието върху масата.

— Благодаря ти. — Този път щеше да приеме помощта й.

Той й подаде ризата, обърна се с гръб към нея и отпусна ръце до тялото си. Тя бавно намести ръкавите по протегнатите му пръсти и бавно издърпа яката по врата му, като спусна ризата върху раменете му. Докато я пускаше, тя докосна с пръсти раненото му рамо, сякаш за да се извини. За някой, който се бе опитал да го накълца само преди двадесетина минути, внезапната й нежност беше приятна изненада.

— Имаш хубав гръб, доктор Джаспърс.

Коментарът и го свари съвсем неподготвен. След дълга пауза той успя да заекне:

— Аз… аз греба.

— Това обяснява раменните мускули.

Силна топлина внезапно обля цялото му тяло. Той продължи, без да се обръща към нея, като се опита да се закопчее по възможно най-бързия начин:

— Имам една от онези машини… в апартамента ми… имитатор на лодка с гребла. — Той затъкна ризата в панталоните си с изненадваща бързина и заобиколи дивана на път за умивалника. — Опитвам се да тренирам всеки ден… с имитатора…

— Виждам. — Тя отново бе седнала с усмивка на лицето. Ксандър откри, че му е трудно да посрещне погледа й.

Без да има някаква причина, той пусна чешмата и започна да си мие ръцете.

— Да, добре е… рамото ми вече е по-добре. — Той изплакна ръцете си, подсуши ги леко с кърпата до огледалото и се обърна към Сара. Опита се да изтръгне най-добрата си усмивка. — Какво ще кажеш за една вечеря?

— Да. — Тя го погледна и се пресегна към менюто по средата на стъклената масичка. — Изглежда имат богат избор.

— О. — Ксандър се смути още повече. — Аз си мислех, че…

— Като имаме предвид какво се е случило и на двама ни днес, мисля, че ще е по-добре да вечеряме в стаята. Просто за безопасност.

Той кимна неловко.

— Добре. Изглежда… правилно.

— Плюс това ще имаш възможността да ми разкажеш какво мислиш за онези папки, преди да се срещнем утре с Пескаторе. — Тя се съсредоточи върху менюто, макар че думите й сякаш изведоха Ксандър от моментния му ступор.

— Карло — промърмори той. — Знаеш ли, Карло го нямаше в Милано.

Сара вдигна рязко глава; всички следи от усмивка бяха изчезнали от лицето й.

— Това необичайно ли е за него?

— Не. — Ксандър седна редом с нея.

— Но сега ти се струва необичайно.

— Да. — Той кимна, повече на себе си, отколкото на нея. — Струва ми се необичайно.

Чикаго, 2 март, 12,47 ч.

Тълпите от служители, излезли в обедна почивка, изпълниха улиците. Мартин Чапман бе потънал в дълбок разговор с младия си адвокат — обсъждаха зърнената криза между залъците от сандвич с чили. Том Гилеспи изтри устата си със салфетка, докато крачеха.

— Тогава компютрите са се прецакали, Марти. Казвам ти, този рязък скок за последните две седмици може да се основава на множество сделки с висок риск, например, фермери продават от зърнените си резерви на инфлационни цени… Виж, не мисля, че трябва да ти обяснявам основите на финансовото дело. Ако зърното не върви по този начин…

— Мислиш, че ще избухне голяма паника сред хората ни. О, хайде, Тим.

— Ами тогава можеш да ми се присмееш, Марти. Нека само да проследя тези числа, да видим откъде идват позициите. При най-лошия сценарий губя един следобед.

— Наистина ли мислиш, че…

— Вече съм задал на компютъра да извърши началното проучване. Максимум два часа…

Някаква жена се размина с двамата мъже, като без да иска одраска ръката на младия анализатор с гривната си. Гилеспи почти не обърна внимание на драскотината; жената се обърна и се извини. Едва доловим знак на разпознаване премина по лицето на Чапман. Жената продължи по улицата.

— О, нищо, хайде пак — пошегува се Гилеспи. — Винаги бих могъл да прекарам два часа с нея.

Той се разсмя и се обърна към Чапман, за да продължат пътя си. Не бяха изминали и десетина крачки, когато младежът внезапно спря. Чапман видя как усмивката изчезна от лицето му. Гилеспи загуби ориентация и за момент примига няколко пъти, сякаш да прогони залепналата за очите мрежа, но не успя. Сграбчи рамото на Чапман, който наблюдаваше как лицето на младия анализатор се изкриви от спазъм. Няколко секунди по-късно тялото му се сгърчи на земята. Чапман се развика за помощ, докато приклякаше до приятеля си.

Той беше наясно, че и да дойде лекар нямаше да има никакво значение. Аневризмът на главния мозък беше смъртоносен — внезапен, необясним, макар и напълно правдоподобна причина за смъртта му.

Ранното следобедно слънце се отразяваше върху полюшващите се вълни и придаваше странно затоплен блясък на студения въздух по брега на Кейп Код. Пясъкът, примесен с падналия сняг, послушно потъваше под обувките на Антон Вотапек, чието жилесто тяло беше загърнато в дълго кожено палто. Той бе сплел пръсти на гърба си, а раменете му бяха леко провиснали напред, докато крачеше само на една ръка разстояние от вълните. Походката му беше бавна, не само поради пясъка или снега, но и заради фигурата до него, която правеше всичко възможно да се придвижва по несигурния терен. По-възрастният мъж крачеше по-надолу по склона, с което и двамата изглеждаха на един ръст; придружаваха ги двама млади мъже, с плътно прилепнали по тялото дрехи, с руски ушанки и високи ботуши, бяха напълно изолирани от дългата ивица на брега. Трима други мъже седяха в кола на около половин миля на един паркинг, отдавна забравен от летовниците. Двигателят на колата работеше.

— Както винаги, на тях не им е казано, че се срещам с теб — изръмжа по-възрастният мъж, с учестено от разходката дишане.

— Вероятно така е най-добре — кимна Вотапек. — Джонас и Лари са напълно ангажирани с първия опит. Икономическата фаза трябва да започне…

— Не си блъскай главата с такива неща, Антоне. — В тона на възрастния мъж се промъкна укор. — Войниците трябва да изпълняват заповедите и толкова. — Фраза, която бе чувал толкова често. — Твоята задача са децата. Не го забравяй. — Той се усмихна. Урокът бе приключил. — И все пак имаш право. Вашингтон беше чудесно изпълнена задача. Подреди идеално сцената.

Акцентът, макар и вече почти американизиран, се усети в последните му думи и напомни на Вотапек за първите му дни с този мъж. Дни, прекарани в прогонването на всякаква следа от акцент от собствения си глас, така че да може да заеме мястото си в един нов свят, едно ново общество, свободно от петното на миналото му. Америка. Тогава бе прегърнал идеята и не бе изгубил нищо от плама си през последвалите години.

Само че проблемът беше там, че нещата бяха тръгнали ужасно зле. Да, войната беше спечелена, усещането от очакването — на истинското обещание — дълбоко. „Но страхът беше поразил активността, самодоволството беше заменило посоката, а съпреживяването беше разводнило всичко“ — още думи от книга, която бе виждал само веднъж. На млади години Вотапек бе наблюдавал как ограниченията на Студената война бяха изцедили самия дух на Америка. Резултатът беше вманиаченост. Никакви програми, никакви призиви към бъдещето, защото никой не искаше да си цапа ръцете, да се подлага на риска от използването на властта за разпалването на истинска страст, отсъствие на самоотверженост. Всяко нещо си струваше да се преследва и по този начин нищо не бе достигнато. Прекрасният нов свят, обществото, което им бе отправило такова предложение, се бе превърнало в нищо повече от подхранваща почва за всяко еклектично хленчене, което хората можеха да си измислят. Така власт не се използваше. Това беше оскърбление към нея. А Антон Вотапек беше възпитан да се отнася към властта с по-голямо уважение. Хората имаха нужда да бъдат поучавани, напътствани. Те се нуждаеха от морална визия. Това му бе внушавал през всичките тези години мъжът, който крачеше редом с него в момента.

— От Монтана съобщават, че при децата всичко се е нормализирало — добави Вотапек.

— Както и знаехме, че ще се случи. Тридесет години, а само шест такива случая. Имали сме голям късмет. Това е изпитание за водачеството ти.

Вотапек кимна и заговори:

— И все пак… бях длъжен да предугадя проблема. — В гласа му се бе промъкнала известна нервност. — Имахме подобни вълнения и в седем или осем от другите ни бази, но успяхме да намерим начини да избегнем… Такива екстремни мерки…

— Ти поставяш под въпрос метода ли? — попита старецът.

— Не. Разбира се, че не. Просто… трябваше да съм подготвен по-добре…

— Боиш се да не повториш грешките си.

По-младият мъж кимна.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че това не е само твоя грешка. — Старецът изгледа някогашния си ученик; в очите му имаше топлина. — Това беше неизбежно. Онези деца не бяха правилно възпитавани, нашата програма не беше най-подходящата за култивиране на правилния вид устрем, без да насърчаваме определен елемент на насилие. Ненавистта е могъщо оръжие, Антоне. По-могъщо, отколкото който и да е от нас може да си представи. Ние се нуждаехме от време, за да разберем как да я контролираме. Не можеш да обвиняваш себе си за едно определено ниво… от наивност преди толкова много години.

Вотапек остана мълчалив.

— Антоне, това чувство за неадекватност, това е резултат от последния случай… — Той направи пауза, преди да продължи: — … или защото той ти напомня за момичето?

Вотапек не му отговори веднага.

— Имаш предвид Алисън.

Старецът спря.

— Да, Алисън. — Топлината се бе стопила в очите му. — Толкова пъти сме го предъвквали, че вече ми е омръзнало дори само да го слушам. Онова беше преди тридесет години, за да се безпокоиш повече за нея. Ти направи за нея всичко, което е по силите ти. — Той потупа Вотапек по гърба. — Трябва да се връщаме. Студът вече става непоносим за мен. — Децата, Антоне. Мисли само за децата.

Сара издърпа завесите и моментално беше заслепена от слънцето. Все още с натежали от сън клепачи, тя притисна буза към ледената повърхност на стъклото, за да се разсъни докрай. До този момент само веднъж бе посещавала Флоренция — като студентка, и се бе интересувала далеч повече от младите италианци, които я бяха накарали да се почувства толкова добре дошла, отколкото от великолепието на града. А в момента, като гледаше вляво от себе си, тя видя как слънцето къпеше в лъчите си ръбестото кубе на катедралата, с вече гъста тълпа туристи в подножието й.

Тя се дръпна от прозореца и се запъти към спалнята. Почука на вратата да види дали Джаспърс вече е станал. Като имаше предвид нараняванията му, заслужаваше да си поспи още малко. Предната нощ бе положила големи усилия, за да го убеди — някъде към два през нощта, — че тя ще се чувства далеч по-удобно на дивана, отколкото на леглото. Ксандър накрая бе склонил, забравяйки етикета, на който го бе учил наставникът му, частично заради умората, но най-вече заради споменаването й за възможни нежелани гости през нощта. Кой би се справил по-добре от двамата в подобна ситуация? Разбира се, тя се бе пошегувала, но предложението й за малко не го разубеди. Усмивката на лицето й сега й припомни моментното изражение на паника, което го бе обзело.

Тя отново почука, изненадана от липсата на отговор.

— Търсиш ли ме? — разнесе се гласът му зад гърба й. Тя мигновено се обърна и го видя да влиза през вратата на стаята с поднос в ръка. Тя придърпа по-здраво одеялото около кръста си.

— Нося кафе и кроасани.

— Не те чух да ставаш.

— Изумен съм. — По лицето му плъзна широка усмивка, докато полагаше подноса върху масичката. — Когато станах сутринта и те видях как сладко спиш, реших, че е най-добре да не те будя.

— Сигурно ми е било необходимо. — Тя дръпна тежкото кресло до масата, докато Ксандър разливаше кафето в две чаши. Окото й се закачи в дебелата превръзка около китката му. — Съжалявам за това.

— Не се притеснявай. Портиерът имаше пълен комплект аптечка за оказване на първа помощ и беше повече от щастлив да я използва. Даже си мисля, че направо беше възбуден. Нищо не усещам.

— Радвам се да го чуя.

— Аз също. — Ксандър примига от горещината на първата глътка кафе. — Отново се опитах да се свържа с Карло от един автомат във фоайето. За нещастие, пак нищо.

— Може би още не е стигнал до кабинета си — предположи тя, докато си мажеше кроасана с дебел слой сладко.

— Не. Той е работохолик. Обикновено към седем часа сутринта вече е в кабинета си, най-късно в седем и половина. Просто не е обичайно за него.

Сара се изправи, като взе чашата си с кафе; от устата й стърчеше голямо парче кроасан. Тя извади няколко неща от чантата си до леглото.

— Ще трябва да проверим какво става. Само да си направя тоалета и можем да потегляме.

Двадесет минути по-късно Ксандър я следваше по Виа дей Панцани — широко авеню по флорентинските стандарти. Дебели, грубо одялани камъни в кафяво и сиво служеха като броня за някои от по-доминиращите сгради, груби втори братовчеди на гладко измазаните полирани магазини, сбутани между тях. Най-старият сред тях сякаш не можеше да се държи в изправено положение и като че ли се бе отпуснал върху съседните сгради. Фамилиарността придаваше на сбития ред странен вид на другарско отношение — дърво, цимент и камък, споени в едно цяло срещу времето и стихиите. Ксандър приближи Сара и тя плъзна ръката си под неговата; той не успя да прикрие изненадата си.

— Не се тревожи, докторе. В семейство Фабрици това е прието.

Ксандър кимна, макар че тя долови лекото му колебание. Продължиха по посока към катедралата. Чувството му на известно неудобство с нея като жена — очевидно нещо, което той бе установил едва предната нощ — я порази по някаква странна причина очарователно. Мислейки в момента за това, тя не можеше да не си спомни с удоволствие епизода с обличането на ризата. Стисна го леко за ръката и усети как рамото му се напряга.

— Да не ти причинявам болка? Да не е болното от снощи рамо? — попита го тя, макар и да знаеше, че не е нараненото.

— Не. Не, всичко е наред. Другото рамо беше — отвърна той. — То… май бързо се оправи. — И той разлюля като махало куфарчето, за да й покаже. — Ето, виждаш ли.

— Добре. — Тя започна леко да ускорява ход. — Тогава ми кажи какво виждаме пред нас.

Мигновеното му чувство на облекчение беше болезнено очевидно. Това беше може би най-добрият вариант, реши тя. Да скрепи чувството на съгласие с една импровизирана беседа върху историята на Ренесанса и архитектурата. В края на краищата на плещите му се бе стоварил солиден товар през последните няколко дни и тя знаеше, че едно минутно отклонение в неговия свят щеше да го отпусне. Това можеше също така да преодолее чувството му на смущение, че върви с такава красива жена. Като го слушаше само с едно ухо и от време на време кимаше или казваше „разбирам“, тя оглеждаше цялото пространство около тях за всяко подозрително или внезапно движение във все по-сгъстяващата се тълпа. Когато достигнаха Пиаца Сан Джовани, сградите постепенно изостанаха назад и туристите, които до този момент бяха крачили бавно, изведнъж рукнаха напред като пролетен поток.

Дуомо хармонично се вписваше в околната среда със своето величие, с матовите си стъкла и мраморни фасади, отразяващи ослепителното слънце. Малцина бяха обезкуражени от ослепителното слънце, фотоапарати щракаха в синкопен ритъм с нарастващото ехо от стъпките на хората. Може би по инстинкт Сара попита дали има по-спокоен маршрут до Университета. Ксандър спря и кимна наляво към една малка уличка, отделяща се от площада.

— Това е най-краткият път, но ще пропуснем двореца на Медичите и голям брой други прекрасни…

— Мисля, че засега можем да пропуснем гледките. — Сара се усмихна на младия учен и видя проблясъка от разбиране в очите му.

— Правилно. — Той кимна. — Ще минем по по-слабо натоварения маршрут.

Нежелаещ обаче да пропуснат Баптистерията — голямата издадена сграда пред катедралата, — той поведе Сара покрай стените й и спря пред най-източната врата. Вратите на Рая на Джиберти ги гледаха отвисоко, сцени от Библията се издигаха от бронза в богати лъкатушещи линии: „Прогонването от Рая“, „Жертвоприношението на Исак“, „Мойсей на планината Синай“. Ксандър гледаше в захлас. По някакъв начин скулпторът бе уловил мъката, възторга, непосредствеността в тези сцени. Сара също откри, че й е много трудно да не гледа, да не изпадне под въздействието на смайващата красота, изписана по вратите. Но един вътрешен глас й казваше, че не трябва да спират. Твърде много хора се тълпяха около тях. Тя го дръпна за ръката и го поведе към по-тесния път и сравнителното му спокойствие. Тесните очертания на почти безлюдната улица й вдъхнаха повече увереност. Дори и слънцето сякаш беше склонно да не им пречи, като се криеше зад високите стени, издигащи се от двете страни на тясната уличка.

След няколко минути пред тях се появиха първите признаци за близостта на учебното заведение — студенти, щъкащи насам-насам, неколцина от тях стиснали униформените кожени чанти, преждевременно износени от годините злоупотреба с тях. Пътят им излезе на Пиаца дел Марко — голям площад, който служеше като преден план за една красива църква и един доста внушителен манастир. Ксандър посочи към един плакат отстрани върху арка без прозорци, която беше входа на Университета. Неколцина студенти се стрелнаха забързани покрай тях.

— Сигурно е време за лекции — усмихна се той. — Иначе едва ли ще си счупят краката от бързане.

Преминаха през серия дълги арковидни проходи от червени тухли и излязоха в открит вътрешен двор с няколко дървета без листа и дървени пейки, всичките обградени от може би седем или осем тумбести малки сгради, като всяка представляваше амалгама от пестеливостта на късното средновековие и седем столетия непрекъснати промени. Ксандър се опита да си припомни в коя от сградите беше кабинетът на Пескаторе.

— Мисля, че е тази — посочи той. — Да, тя е. Със странното приведено дърво отпред. Той е някъде на първия етаж.

Двамата поеха по една от безбройните кръстосващи се пътеки, прорязващи отворения двор — паяжина от павирани ленти, свързващи всяка сграда с останалите.

Без да намалява ход, Ксандър преодоля няколкото неравни каменни стъпала в подножието на сградата, в която се помещаваше Пескаторе, отвори една грапава дъбова врата, като разсеяно я придържа, за да мине Сара. Тя разбираше, че съзнанието му е обсебено вече единствено от ръкописа, който бе прогонил почти изцяло школовката на Лундсдорф от ума му. Без да погледне дали тя го следва, той се втурна през още няколко стълбища и забърза по безлюден коридор от лявата му страна. Сара изоставаше на няколко крачки след него. Пространството около тях потъна в полумрак с тръшването на вратата зад тях, само тук-там се промъкваха самотни слънчеви лъчи. Стори й се, че дългият просторен коридор, пронизван тук-там от лъчите на слънцето, сякаш изчезваше в стена от някаква тъмна мъгла, обгърнала Ксандър в мрачното си сияние. Единствено ехото на забързаните му крачки изпълваше коридора. Тя ускори крачка, за да влезе в ритъма му. Настигна го точно в момента, когато очите му блеснаха при вида на кабинета на Пескаторе.

Изгарящ от нетърпение, Ксандър почука деликатно по дървената врата и зачака, като се облегна на нея, сякаш в очакване да долови приглушените стъпки от другата страна. Изминаха няколко секунди; отговор нямаше. Той отново почука, но този път прилепи ухо до дебелата дървена плоскост. Нищо. Той се извърна към Сара с тревога в погледа си.

— Това е съвсем необичайно за него — прошепна той. — Направо не мога да повярвам.

Сара го дръпна за рамото, миг преди той да блъсне силно вратата. Тя беше наясно, че не е необходимо да привличат излишно внимание към себе си, особено след като не знаеха какви хора имаше в другите кабинети наоколо. Измъкна две тънки метални пластини от чантата си и се огледа в коридора, след което внимателно ги пъхна в ключалката на вратата. Ксандър гледаше напълно зашеметен. Ключалката изщрака леко с превъртането на резето и Сара внимателно бутна вратата. Поведе Ксандър към вътрешността на стаята, поставила предпазливо другата си ръка отзад на кръста.

Стаята беше в пълен хаос от разхвърляни навсякъде книги и документи. Чекмеджетата от стоманените шкафове висяха от ръбовете на металните парапети, готови да рухнат с цялото си съдържание от метър и половина височина върху пода. От тавана заплашително висеше отпраният почти до края дървен корниз, заплашващ всяка минута да се стовари върху пода. Точно пред вратата бяха нахвърляни един върху друг няколко стола, със стърчащи във всички страни крака. Малкото светлина, която пестеливо проникваше през дръпнатите набързо завеси, прибавяше своя дял към хаоса в стаята. Ксандър се приближи като омагьосан до бюрото и повдигна капака откъм областта с най-малко разхвърляни книжа.

— Не пипай нищо — предупреди го шепнешком Сара, готова всеки миг да го дръпне за ръката при първото неблагоразумно движение от негова страна.

Капакът се върна обратно към него, когато той се обърна.

— Погледни това — каза той. — Какво се е случило тук?

Той се нуждаеше от отговор, нещо, което да обясни донякъде хаоса около тях. Сара ясно виждаше, че той не беше в състояние да приеме очевидната причина.

— Имаше право да се тревожиш. — Тя се обърна и затвори вратата. Стаята потъна в почти пълен мрак.

— По дяволите! — изръмжа Ксандър, продължавайки да се оглежда из стаята. — Това нямаше да се случи, ако…

— Ако ти не беше дошъл във Флоренция ли? — Тя поклати глава, докато го заобикаляше, насочена към прозореца, сякаш жадуваща да надзърне през тънката ивица светлина. От малкото, което можеше да види зад стъклото, ставаше ясно, че това беше втори вътрешен двор точно зад сградата. Беше безлюден. И въпреки всичко трябваше да бъдат крайно внимателно, като се имаше предвид състоянието на кабинета. И бързи. Тя се обърна към него.

— Това едва ли би променило нещата. Те са знаели, че ръкописът е у него, и са искали да го получат. Най-вероятният вариант, който би обяснил какво са имали наум след пробния полет във Вашингтон. Както каза, това би го направило наистина могъщ документ. — Тя започна да се оглежда из стаята. — Въпросът е дали са го намерили?

— Не зная. — Гласът му прозвуча някак си зашеметено. — Аз… не мога да си представя, че биха стигнали чак до това, ако са знаели какво търсят.

Ксандър видя как Сара прикляка зад бюрото. Огледа отново стаята, опитвайки се да навърже логически нещата.

— Според статията на Карло, той е дълъг седем инча — добави той — и около инч дебел, подвързан в стара кожа, с печата на Медичите — шест сфери върху щит.

— Явно не е бил толкова лесен за откриване. Иначе защо ще оставят такава бъркотия след себе си?

— И аз се чудя. — Той поклати объркано глава. — Карло може да е вироглав, но не е глупав. Ако някой е търсел толкова отчаяно нещо…

— Той би им го дал — чу се гласът й иззад бюрото.

— Точно така — кимна той. — Какво правиш там долу?

Измина дълга пауза, преди да му отговори.

— Може и да не е имал този шанс. — Тя се изправи и изтупа праха от коленете си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Долу на пода има следи от кръв, също и по крака на бюрото. Килимът е разкъсан, — Тя го погледна в очите. — Имало е борба.

— Почакай. — Той заклати глава, вече на ръба на паниката. — Какво искаш да кажеш? Но това е невъзможно. Защо ще му е на някого…

— Защото са искали да се доберат до ръкописа.

Погледите им дълго време не искаха да се разделят.

— Това не е възможно — изрече той, опитвайки се отчаяно да намери довод, с който да я убеди, да убеди и себе си, че предположението й беше нелепо. — Та това би било повторение на историята на Айзенрайх след четиристотин години. Убиват го, без да му дадат шанс да обясни? — Шокът от думата сякаш прониза цялото му съзнание. В продължение на половин минута той не каза нищо. — Той е мъртъв, нали? — прошепна накрая той. — Думите сякаш се изтърколиха от устата без негово желание. — Нали?

— Не знам.

— Заради няколко страници от някаква си теория. — Той огледа разхвърляните по пода книги. Ксандър внезапно изпита истинско сътресение. Гласът му сякаш се прекърши. — Той не би направил нищо, не би проронил и дума. Аз поне не мисля…

Някаква празнота изпълни цялото му тяло. Пренебрегвайки предупреждението на Сара, той приседна на подвижната дъска на бюрото, премести малкото куфарче до краката си и със скръстени на гърдите си ръце започна да се люлее напред-назад. Сара го наблюдаваше как се унася все повече и повече, хипнотизиран от движенията на тялото си. Тя пристъпи сред книжата и го дръпна. Хвана го за ръцете, стисна го здраво и го принуди да я погледне в очите.

— Но ти не ги познаваш. Тя виждаше как той започва да задави въпроси за собствените си мотиви и чувството си за собствена вина. Беше ставала свидетел на това явление толкова често, че нямаше как да сбърка изражението върху лицето му — размекване, което не можеше да позволи. На него или на себе си.

— Да ти кажа, не те разбирам. Изобщо не мога да те разбера. — В думите й нямаше никакъв укор, просто констатиране на съвсем обикновен факт. — Ти си способен да погледнеш на всичко това с… не знам… с такава всеотдайност… — Тя поклати глава. — Иска ми се и аз да бях способна на това. — Тя се вгледа отблизо в очите му. Още един невинен. Още един избор. — Не мисля, че можеш да обвиняваш себе си за това. — Тя задържа известно време погледа му с очите си, преди да добави: — Ръкописът. Възможно ли е да има място, където Карло да го е укрил?

— Просто така.

— Просто като какво? — отвърна тя.

— Пак на лов.

Тя не каза нищо и пусна ръцете му. Ксандър разтърка лицето си в опит да раздвижи мозъка си.

— Правилно. — Ксандър започна да се оглежда из стаята. Движението сякаш го пробуди от моментите на самообвинение. — Ръкописът. — Той кимна и се плъзна покрай нея.

— Сложи си ръкавиците — изрече настойчиво тя.

Той изпълни нареждането й, без да спира, вече съсредоточен върху една голяма купчина книги в основата на лавиците.

— А сега мисли — каза той. — Ако той е толкова умен, доколкото го познаваш, тогава къде го е скрил? — Ксандър коленичи и пъхна пръсти между голям брой гръбчета на книги със заглавия, които извикваха само някакви мъждиви спомени за съдържането им, докато изведнъж не се изправи рязко на крака. — Но, разбира се. В друга книга. — Сара го загледа, докато той, в миг забравил паниката, проверяваше останалите лавици с книги, а след това и пода. — Къде си го пъхнал, Карло? — Очите му се стрелкаха из стаята. — И къде биха го захвърлили те? — Сара вече нямаше търпение. Следотърсачът в нея се бе пробудил.

— Да пъхне кое? — запита го нетърпеливо тя.

Той сякаш за пръв път от няколко минути си даде сметка за присъствието й в стаята.

— Може да ти прозвучи странно, но според мен някъде сред тази бъркотия трябва да се намира едно доста старо издание на „Признанията на свети Августин“.

— „Свети Августин“?

— Книга дванадесета, раздел двадесет и четвърти, поне така мисля. — Той се бе отърсил от моментната си слабост и сега беше като пружина. — Това е главата, в която обяснява виталността на интерпретацията. Това всъщност е доста налудничав и доста авангарден начин на писане върху свободата на мисълта. — Той не спираше да се оглежда из стаята, докато говореше. — Отнася се за Мойсей и как никой наистина не разбира думите на Бог, и как не ни се разрешава да го четем поради невежеството ни и така нататък. — Сара го гледаше как крачи напред-назад покрай стената с наклонена настрани глава, за да може да чете заглавията върху гръбчетата на книгите. — Доста иронично за човек, наложил всички онези строги правила на католическата догма. — Ксандър сякаш изнасяше лекция по история на теологията, но очите и пръстите му бяха ангажирани с лавиците до вратата. — Основно, това е изобличителна реч срещу догматизма. „Не ми нареждайте в какво да вярвам“ — мисли от тоя сорт. Карло винаги е мислил, че това е едно от най-важните твърдения на Августин. Говореше за него през цялото време. Това беше точно едно от онези неща, с които се сблъскваше всеки ден — борбата с тесногръдието. Всички отхвърляха онова, което той правеше с Айзенрайх. Е, явно са сгрешили — добави той, вдигайки поглед към Сара. После отново насочи вниманието си върху книгите. — Моето предположение е, че той би скрил копието на ръкописа в екземпляра си на „Признанията“. Мястото, където интерпретацията му би получила полагащото й се уважение. — Приключил с книгите до вратата, Ксандър се придвижи до средата на стаята. — Търси нещо наистина голямо и плътно. Дълго поне четиринадесет или петнадесет инча и може би два или три инча дебело със заглавието „Признания“ на латински на гърба.

Сара приклекна до него на пода и се зарови сред купищата книжа в нейния край. След около половин минута погледът й се закачи в една избледняла златна инкрустация върху гръб на книга, като голямото „С“ почти се бе изтрило. Тя вдигна книгата.

— Това ли е?

Той надзърна през рамото й и веднага скочи на крака; грабна я от ръцете й се върна до бюрото.

— Браво. А сега да видим дали го познавам така добре, както си мисля.

Ксандър разчисти място върху бюрото и положи книгата върху него, като бавно отгърна корицата му. На първата страница имаше някакво дълго посвещение до някой си Тегерман с почти неразбираем почерк. Ксандър отгърна дебелата пожълтяла страница, очаквайки да види малкия ръкопис. Пред погледа му се откри само съдържанието на книгата.

— Задънена улица? — попита Сара, като гледаше приведена отстрани.

Ксандър прелисти около три-четвърти, от книгата, без да си дава труд да й обяснява. Само оглеждаше горната част на всяка страница и продължаваше да прелиства. На около четиридесет страници преди края спря.

Сара погледна и видя малкия подвързан в кожа ръкопис, положен в центъра на изрязаните страници.

— Книга дванадесета, раздел двадесет и пети. Сбъркал съм номера е единица. — Той не можеше да скрие радостта си. Изражението му на триумф обаче мигновено бе сменено от това на пълно объркване; предната и задната корица се притиснаха една в друга с изваждането на ръкописа. Между тях нямаше нищо. Той рязко ги разтвори. Имаше само останки от изрязани с бръснач страници.

— Господи! Не им ли е стигало онова, което са направили, ами е трябвало и да го унищожат?

— Съмнявам се, че са го унищожили — каза Сара. Разочарованието й не беше толкова явно изразено като при Ксандър. — Вероятно не са искали някои хора от митницата да им задават въпроси за книга с такава подвързия. Затова и са я оставили тук.

— Но защо им е било да връщат обратно кориците вътре в „Свети Августин“?

— За да не привличат вниманието. Не знам.

Ксандър захвърли кожения калъф върху бюрото.

— И какво ще правим сега? — Тя видя как решимостта започна да изчезва от погледа му, замествайки се от спомена за смъртта на Пескаторе.

— Ами досиетата? Все трябва да има нещо, което да ни даде представа за съдържанието на книгата. — Тя се опитваше да задържи възбудата му.

— Досиета… правилно. — Нова задача. Ново препятствие към разгадаването му. — Както познавам Карло, той би бил много предпазлив. — Ксандър отново огледа стаята, като погледът му падна върху част от пода зад бюрото. — Трябва да са тук — каза той, сочейки към голям компютър в ъгъла на стаята, прикован с дебела верига към една стоманена стърчаща от стената в ъгъла греда. — Проблемът е как да се вмъкнем в него? — добави той, коленичил пред клавиатурата. Сара се пресегна през рамото му и щракна един ключ върху пулта. Екранът светна, хвърляйки синкаво сияние в стаята.

— Какво ще кажеш за това?

Ксандър дори и не се обърна към нея.

— Да, благодаря ти. Знаеш, че не това имах предвид. Той по-скоро би кодирал достъпа до тях. — Малък пулсиращ курсор се появи в горния ляв ъгъл на монитора.

— Ако е като онези в Щатите, вероятно е нищо повече от проста софтуерна защита — предположи Сара. — Имаш право на три опита с паролата, преди цялата система да блокира.

— Или в по-лошия случай да изпрати сигнал до главния компютър в мрежата и да вдигне по тревога охраната. На моя компютър имам същата защита.

— И твоят приятел Пескаторе случайно не ти е споменал паролата по някакъв повод, нали?

— Карло да направи подобно нещо? Ти се шегуваш. Да ти кажа право, изумен съм, че са успели да открият „Свети Августин“. Това си е било чиста проба късмет. Не че това ни отвежда някъде, разбира се. — Двамата мълчаливо се взираха в екрана в продължение на цяла минута.

— Каква ти е паролата? — попита го тя.

— Николо. Защо?

— Защо Николо?

— Макиавели. Нещо имаш предвид ли?

— Е, а кой е бил любимецът на Пескаторе? Августин.

Ксандър извърна глава през рамото си и се втренчи в нея със скептично изражение.

— Не е ли прекалено очевидно?

— Да имаш някаква по-добра идея?

Той се извърна към екрана и въведе думата Августин, след което натисна бутона „ентър“. На следващия ред се появи малко „х“, последвано от пулсиращия курсор.

— Единият куршум изгърмя. Остават още два. Да имаш някакви други предположения?

Сара се замисли за момент.

— Какво ще кажеш за първото му име? Как е първото име на Авугстин?

— Свети. — Ксандър отново я стрелна с поглед, този път още по-недоверчив от предишния. — Не мисля, че е имал първо име.

— Не ми помагаш особено.

— Извинявай. Аз просто… — Очите му внезапно застинаха — изражение, което Сара беше виждала и по-рано — миг на проумяване в опит да намери словесно изражение. Тя видя как страните му бавно порозовяват от широка усмивка.

— Какво? Какво се сети?

— Нищо. Трябва да е пълна лудост. — Той направи пауза. — Какво пък, по дяволите. — Той се извърна към компютъра и въведе няколко букви, натисна бутона „ентър“ и видя как системата се задейства. Програмата започна да се зарежда. От гърлото му се надигна дрезгав смях, а захиленото му лице цъфна в широка усмивка.

— Какво, какво направи?

Ксандър се захили още по-широко, без да откъсва очи от оживелия екран.

— Моника. Майката на Августин. Чичко Фройд направо вие от наслада в гроба си.

По екрана бързо прелетяха няколко пъти безсмислени инструкции и предупреждения срещу нарушаване на авторското право, преди един малък курсор да стартира началото на нова поредица от символи. Ксандър въведе още няколко команди и по екрана тръгна голяма поредица от имена на файлове.

— Програмата я познавам достатъчно добре. Надявам се само италианският ми да не ме подведе.

Сара се загледа как новият й партньор въвежда бясно необходимите команди, като от време на време прави малки паузи, за да прочете изписаните по екрана съобщения, преди да продължи. Той се опита да й обясни какво прави, без да спира да чука по клавиатурата.

— По всяка вероятност е поместил файловете дълбоко в системата и бих се учудил много, ако ги е кръстил с имена като „Айзенрайх 01“, „Айзенрайх 02“ и т. н. Тук пак ще го е измислил по най-добрия начин. — Ксандър се раздвижи малко; напрежението върху коленете му започна да дава отражението си.

Три минути по-късно очите му светнаха с появата на нова група файлове. Списък с около двадесет имена се изписаха прилежно едно под друго в горната част на екрана и по някаква причина привлякоха вниманието му.

— Точно онзи обем и в точния интервал от време, в който са създадени — каза той и отдръпна ръце от клавиатурата. — Въпросът е: кои са важните между тях? След като познавам Карло, почти всички, ако не и всички, могат да се окажат безсмислени. Или още по-лошо, той може да е настроил някои от тях като капани, които да блокират системата и да вдигнат по тревога охраната, ако бъдат извикани. Карло е широко известен с тези си способности.

— Това е чудесно. — Сара кимна, замислена за мъжа, който вземаше такива изключителни мерки за сигурност по отношение на файловете си.

Ксандър гледаше напрегнато екрана с ръце в скута си; момент по-късно главата му рязко кимна и очите му плътно се затвориха. Той започна да свива и разпуска юмруци на бавни интервали.

— Какво правиш…

— Шшшш… тихо.

Странният ритуал продължи още половин минута, преди бавно да отвори очи. Сара се бе преместила до прозореца и напрегнато оглеждаше двора; беше все така безлюден.

— Залагам на тези двата — продължи Ксандър. Пръстът му проследи имената Тернистато А и Тернистато Б.

Загадъчният му мисловен процес отново остави Сара безмълвна. Тя беше наясно обаче, че колкото и да беше сложен процесът в тези съдбоносни мигове, той все трябваше да си има някаква логическа обосновка. Която вече й беше напълно непозната. Той беше в стихията си, а тя — в нейната. И всеки от двамата със собствени правила на поведение. При враждебно обкръжение — опознай местността. Очаквай всевъзможни усложнения.

— Ако си спомняш — започна обяснението си той, — името Айзенрайх може да се преведе като „желязна държава“. Ако съм прав, Карло е бил наясно със значението. — Той посочи към първата част на една от думите върху екрана, но Сара беше по-заинтригувана от появилата се от най-източния арковиден изход на площада фигура. Тя само кимна с отсъстващ поглед. — Терни е един от малкото останали центрове на италианската стоманодобивна промишленост. И като си помисля, макар че мога и да греша, той беше бомбардиран особено интензивно по време на Втората световна война от Съюзниците по същата тази причина. — Съзнанието й долови последното изречение и се зачуди дали всички учени знаеха тази толкова тривиална информация. — Знаеш ли… Лорънс Оливие на „Пъблик Бродкастинг Сървис“… „Светът във война“! „Пещите на Терни?“ — Той отново бе потънал в своя си свят. Тя пак кимна. — Стато просто означава „държава“. Тернистато — „желязна държава“. „Айзенрайх“.

— Това е с нищо неоправдана екстраполация — обърна се тя към него.

— Знам, но това е точно начинът, по който действа умът на Карло. Освен това в никакъв случай не мога да си представя, че онова, върху което е работил, може да има нещо общо с града Терни. Искам да кажа, че е повече от тъпо.

— И въпреки всичко на теб ти звучи познато.

— Вярно. Но само защото и аз съм превъртял като Карло.

След тия думи Ксандър отвори първия файл. Сара очакваше екрана да потъмнее или някаква сирена да завие, или пък от компютъра да почне да бълва някакъв отровен газ. Вместо това текст на италиански изпълни екрана, прилежно изписани бележки върху нещо, което очевидно беше текстът на ръкописа. Усмивката върху лицето на Ксандър, блесналите му прелитащи със шеметна скорост очи по редовете й казваха, че логиката му, основана на някакво телевизионно шоу, бе успяла да го преведе през целия лабиринт на защитата на Пескаторе. Очевидно това беше някакво академично проникновение. Не чак толкова Божествено, колкото би изглеждало на пръв поглед.

Докато той четеше файла, тя отново надзърна през цепнатините на завесите, за да огледа по-добре задния двор. Самотната фигура на нейния човек сега бе седнала на една от няколкото пейки на може би двайсетина метра от прозореца на кабинета на Пескаторе. Облеченият в дебело тъмно палто мъж явно не изпитваше студ, ръкавиците му разгръщаха страниците на някакъв вестник, а под ниско прихлупената му шапка периодично се издигаше димът от цигарата му. Сара не откъсваше погледа си от него, като гледаше да стои, колкото бе възможно по-далеч от прозореца, без да го губи от погледа си; не искаше в никакъв случай да я мерне зад завесите. От това разстояние не можеше да различи добре чертите му, освен ако не се броеше брадата му. Тя мръдна няколко сантиметра напред. Ксандър бе споменал за човек с брада.

Минута по-късно се появи нов мъж. Беше изключително висок, с широки рамене и дебели ръце, които безмилостно опъваха по шевовете палтото му. Беше без шапка и слънцето се отразяваше от бръснатия му скалп; яките му ръце застрашително се люшкаха напред-назад, докато се приближаваше до мъжа на пейката. След половин минута първият мъж стана от пейката и бавно се насочи към един от страничните входове на сградата. Вторият остана до пейката и за пръв път Сара проумя, че погледът му се впиваше в прозореца на кабинета на Пескаторе. Сара се дръпна назад.

— Всичко ли откри? — попита тя. Ксандър сякаш не чу въпроса и в първия момент.

— Това е направо невероятно. — Той бе приковал погледа си в екрана. — Направо невероятно.

— Трябва да тръгваме.

— Защо? Ние…

— Достатъчно време прекарахме в кабинета. Няма нужда да насилваме късмета си.

Той беше потънал прекалено дълбоко в бележките на Пескаторе, за да й възразява.

— Добре, но първо трябва да копирам това. Ще ми отнеме минута, най-много две.

— Добре, направи го. — Сара се придвижи до вратата, докато през това време Ксандър се пресегна за куфарчето и извади дискета. Тя го видя как я пъха в дискетното устройство на компютъра на Пескаторе и въвежда необходимите команди. Компютърът замърка и защрака, а той зачака отпуснат назад.

— Какво му е толкова невероятното? — попита го тя, облегната на вратата и заслушана за най-малкия шум от другата страна на коридора.

— Това може да ти върже мозъка на фльонга. — Очите му оставаха все така приковани върху екрана. — Спомняш ли си, когато ти споменах, че има два оригинала на ръкописа? Единият Айзенрайх е изпратил на папа Климент, а другият е запазил за себе си. Е, когато открихме останките от орязаните страници под кориците, си помислих, че това е краят. — Той спря и я изгледа. — Според бележките на Карло обаче оригиналите са били три. Три. Един на латински, един на италиански и трети на немски. По различни причини. — Той изведнъж забеляза странната й поза до вратата. — Какво има?

Сара му махна да си затваря устата. В тишината се разнесоха стъпки в коридора. И двамата изпитаха напрегнати тридесет секунди, докато заглъхнат в дъното му. Все още затаил дъх, Ксандър се обърна към компютъра, който издаде последните звуци при копирането върху дискетата. Две секунди по-късно той измъкна дискетата от флопито и я пъхна в куфарчето си.

— Изтрий файловете. — Нова заповед от висшестоящия началник.

— Това вече със сигурност ще докара охраната — каза той, изправяйки се на крака.

— Което може да се окаже не чак дотам лоша идея. — Тя отново се приближи до завесите и му махна да дойде при нея. Тя му посочи през прозореца към двора.

— Познаваш ли го? — Очите му в миг се разшириха. Той понечи да се приближи още повече до прозореца, но тя го спря с жест. — Приемам това като утвърдителен отговор. Затова и може да се наложи да повикаме охраната.

— Това е мъжът от гарата.

— Ще се измъкнем след по-малко от минута. Никоя охрана не е толкова бърза. Може обаче да се окаже достатъчно, за да пипнат за врата нашите двама приятелчета.

Пет секунди по-късно Ксандър въведе командата за изтриване и проследи появата на малка червена точка в горния десен ъгъл на екрана. Той изключи компютъра и грабна куфарчето си. Сара вече го чакаше в коридора.

Чикаго, 3 март, 2,14 ч.

Чапман наблюдаваше как пространството извън обградения му със стъклена стена кабинет продължава да кипи оживено, а светлините върху телефона му мигаха в маниакален равен ритъм. За последните единадесет часа не бе спряло и за миг; бе започнало предния ден в 15,07 часа следобед, когато компютрите бяха достигнали до числото 2,5 милиарда, като гамбитът беше разигран в още три инвестиционни банки по време на операцията. В 15,14 часа бяха започнали да се проявяват признаци, че нещо не е наред; бяха се разнесли първите телефонни обаждания от другите банки. „Какво става, по дяволите? Няма никакви признаци пазарът да…“. И когато компютрите на „Хелпърн“ бяха блокирали две минути по-късно, разкривайки същината на стратегията по сделките като нищо повече от огромен блъф в софтуера, адът се бе отприщил. Естествено, че „Хелпърн“ бяха загинали напълно; необходимостта да разпродадат стойността от лошите си търговски позиции за последните две седмици щеше да ги довърши окончателно.

Това обаче беше нищо в сравнение със самия пазар на зърно. Свръхинфлацията го беше подлудила. Цените варираха, след което почнаха рязко да падат. До сутринта на следващия ден фермерите щяха да посегнат и на последните си запаси от зърно, което бяха задържали, малкото резерви, все още не станали жертва на алчността им. И с това щеше да възникне и въпросът за разпределението. Линиите за доставки извън САЩ щяха да бъдат прекъснати. „Каргил“ и „КонАгре“ щяха да бъдат разтърсени жестоко. Трусовете щяха да се усетят на всяко ниво.

Точно както го бе предвидил Седжуик. Седмица по-късно на света щеше да му се наложи да направи преоценка на стабилността на главния американски пазар.

И всичко това причинено от един експеримент.

Чапман продължаваше да се взира през стъклото. И да се чуди. Дали наистина бе разбрал какво се бе случило?

Сара издърпа Ксандър в коридора, затвори вратата и още веднъж превъртя ключалката с металните пластини. Както и преди, в коридора цареше полумрак. Прещракването на резето съвпадна със стъпките, разнесли се някъде откъм лявата им страна; главният вход вече беше недостъпен. Сара го поведе в другата посока. Ксандър хвърляше тръпнещи погледи през рамото си на всеки няколко крачки в очакване да зърне огромната разгневена фигура, връхлитаща отгоре им: На около петнадесет метра от кабинета на Пескаторе коридорът правеше остър завой надясно, като ги отдалечаваше от централния вътрешен двор, през който бяха влезли в зданието. Зад тях се разнесоха крясъци на хора, скупчени до вратата, която Сара току-що бе заключила. Нечия ръка задумка по вратата, в противофаза с техните забързани стъпки по каменния под. Последва нов завой и те се втурнаха през дебела въртяща се врата, чиито метални панти издадоха отвратителен стържещ звук. След няколко секунди крясъците стихнаха; в следващия момент тропотът от бягащи стъпки се насочи в тяхната посока.

Видимо разтърсен, Ксандър погледна към Сара, която оглеждаше малката ниша, в която се бяха озовали. От лявата им страна се намираше широка вита стълба, чиито дъбови стъпала бяха заградени от орнаментиран парапет. Гласовете бързо приближаваха. Сара рязко се насочи към голяма завеса, която висеше под издигащите се стъпала. Тя я издърпа със замах и откри ново стълбище, което водеше надолу. То беше мрачно, с тесни каменни стъпала, излъскани и неравни от петте столетия използване, само с едно въже покрай стената за опора. Сара мигновено го дръпна след себе си, секунди преди преследвачите им да връхлетят. Тежката драпирана материя провисна зад тях, забулвайки в почти пълна тъмнина стъпалата.

Последните няколко стъпала бяха относително осветени и водеха към серия подземни тунели. Двамата застанаха на някакво открито пространство, с очи все още непривикнали към рязката и неприятна светлина на голите крушки над главите си.

И като в кошмарен сън Ксандър видя как очите на Сара станаха като прозрачни под ярката светлина на крушката, главата й неусетно се изви назад и дишането и се учести. Помисли си, че може всеки момент да й прилошее; лицето й бе придобило пепеляв цвят. Сграбчи я за рамото. Очите му се приковаха върху нейните; погледът й се рееше някъде безволно.

— Джесика?

Името беше изговорено едва чуто. Той осъзна, че голите крушки бяха извикали нещо от паметта й, нещо, което той искаше да разбере, за да може да я откъсне от него.

Нямаше обаче никакво време. Въртящата се врата отново нададе писъка си, на не повече от пет-шест метра от тях се разнесоха гневни гласове в нишата, от която току-що се бяха измъкнали. Ксандър застина. Всичко сякаш замря. Усещаше челото си като изгорено, кръвта биеше с чукове в слепоочията му. Всеки дъх, всяка произнесена дума над тях сякаш беше изречена пред него. А Сара продължаваше да стои неподвижна.

Гласовете започнаха да заглъхват и да се отдалечават. Явно бяха решили да се насочат към втория етаж. Без да се опитва да разсъждава за най-добрия им шанс, Ксандър рязко дръпна Сара към един от тунелите, чийто нисък таван го принуди на наведе глава при втурването им напред. Последваха още няколко резки завои и излязоха на ново открито пространство. Тя го следваше замаяна, но с всяка измината секунда състоянието й видимо се подобряваше. Появиха се нови стълбища и ново дебело въже за осигуряване.

Сега Сара пое контрола. Тя го сграбчи за ръката и го притисна към стената. Преди да има време да реагира, ръката й запуши устата му, а очите й му наредиха да не мърда; Тя се заслуша напрегнато; и последните следи от епизода само преди секунди бяха изчезнали. Отначало слабо, но засилващ се с всяка секунда към тях се носеше звук от стъпки на човек в тунела. Настойчив и под контрол, монотонният звук на стъпките още повече напрегна сетивата на Ксандър. Двамата мълчаливо се гледаха в очите; и двамата бяха наясно кой се приближава към тях. Без значение за начина, по който се бе измъкнал от хаоса на горния етаж, брадатият мъж бе открил закритото със завеса стълбище и отлично се бе справил с подземния лабиринт. Сара с рязко движение на главата посочи на Ксандър да тръгне нагоре по стъпалата, като в същото време поднесе показалец до устните си.

Половин минута по-късно двамата стояха в ниша, която по нищо не се различаваше от онази в сградата с кабинета на Пескаторе, като единствената разлика беше правоъгълният прозорец, който им предлагаше удобен изглед към предния двор. По някакъв начин двамата се бяха появили само на няколко метра от арковидния проход, през който бяха минали на влизане от улицата. Ксандър понечи да тръгне към въртящата се врата, спрян в последния миг от Сара, която го сграбчи за палтото. Тя нямаше желание да изпитва втори път съдбата за толкова кратко време. Вместо това го задържа неподвижен, като и двамата очакваха да доловят звука от изкачващите се по стъпалата стъпки.

Но никой не се появи. Доловиха само шум от бързи стъпки покрай дъното на стълбището, които постепенно заглъхнаха в лабиринта от тунели. Не бе имало никаква промяна в темпото им, никаква пауза, която да указва за някакво колебание у преследвача им кой път да поеме. Преследвачът им бе подминал стълбището, без дори и помисъл да се качи. Сара съзнаваше, че не разполагат с много време, за да се измъкнат. След най-много две минути мъжът в тунелите щеше да проумее грешката си и щеше да се върне. Оставаше им само да се надяват, че не поддържа радиовръзка с партньора си във вътрешния двор.

Сара изчака стъпките да отшумят напълно, докато през това време продължаваше да държи Ксандър за палтото. После внимателно пристъпи до прозореца и безшумно го отвори, без да предизвика и най-малкото изскърцване, което да доведе нежелани хора. Дворът беше безлюден. Нямаше следи от вълнение в отсрещната сграда. Не се виждаха хора от охраната на главния вход, които да задържат подозрителни личности. Нямаше и следа от партньора на брадатия мъж. Пак бяха извадили късмет. Тя прекрачи перваза на прозореца, спусна в студа крака от другата страна и скочи от метър и половина височина върху голям замръзнал храст, посаден близо до фасадата на сградата. Тя се обърна към Ксандър и посегна да поеме куфарчето от ръката му. Той повтори маневрата й и се приземи до нея. Пъргавината му я изненада.

Оправиха дрехите си и изтръскаха полепналите по тях сухи листа, след което бързо се придвижиха до арката, обратно през проходите от червени тухли. Не говореха. Всичко бе протекло само за десет минути. Десет минути задавено дишане, с ручейчета от пот, стичащи се под дебелите им палта, десет минути безмълвен страх и възбуда. Десет минути бягане от сенките, позволявайки на играта да си играе с тях, и всичко това заради една нищо и никаква дискета, която си лежеше кротко в едно невзрачно дипломатическо куфарче. Докато се придвижваха гласовете около тях, другите хора вече не представляваха повод за тревога. Въпреки това Ксандър продължаваше да стиска ръката на Сара, като си даваше сметка, че тя отново беше под контрол, тъй щастлив да се остави под нейните грижи, да я следва, натоварвайки я с всичката отговорност. Той бе открил файловете. Тя щеше да им намери сигурно място.

Прекосиха площада и се насочиха към широкото авеню на Виа Кавур, чиито тълпи сега бяха безопасно убежище от двамата мъже, за които съзнаваха, че не са далеч зад тях. Сливайки се с благодарност с тълпата, семейство Фабрици вървяха хванати ръка за ръка. Кокалчетата на Ксандър започваха да побеляват с всяка измината секунда от напрежението, което предизвикваше куфарчето в ръката му. Разумът му беше концентриран навсякъде другаде, само не и върху заобикалящите ги хора. Ксандър беше разтърсен, но за пръв път той не усещаше нито объркване, нито смайване. Вместо това изпитваше само ярост — ярост от разрушението, от студеното безразличие към живота на негов колега, от злоупотребата, стоварила се върху него и работата му, и, може би най-показателното, гневът срещу хората, превърнали жената до него в някого — в нещо — толкова вкаменено в света, който бяха създали. Той не можеше да забрави появилия се в очите й ужас, когато бяха в тунелите. Никога нямаше да го забрави.

Все още потънал в мисли, Ксандър осъзна, че е застанал пред малка сграда, чиято фасадна стена представляваше монолитна плоча от стъкло. Бяха му потребни няколко минути да разбере какво представлява — малко кафене, претъпкано с местни жители и туристи, които си пиеха сутрешното капучино. С отварянето на вратата над главите им иззвъня камбанка. Сара го поведе към една маса, сгушена в най-уютния ъгъл — достатъчно далеч от другите, за да не ги чуват, и достатъчно близо, за да не привличат излишно внимание.

— Сякаш се въртя в кръг с тебе — усмихна се тя с небрежно кимване, изражение, което Ксандър намери много трудно за имитиране. Тя беше напълно спокойна.

Той седна изумен.

— Наистина ли? — Той кимна, после спря. — Не разбирам.

— Хотелски стаи, кафета. Става като схема. — Тя оправи палтото си и добави: — И се опитай да изглеждаш по-спокойно. В Италия сме.

Той взе куфарчето си в скута с приближаването на сервитьорката.

— Каквото и да означава това.

Контрирайки с нещо, което много трудно можеше да се нарече усмивка, Ксандър я попита:

— Капучино?

Усмивка съпроводи отговора й.

— Si.^[1]

— Due, prego.^[2] — Сервитьорката кимна и отиде на друга маса. — Италианският ти се подобрява.

— Grazie, bello.^[3] Но настроението ти не.

— Може и да ти е смешно, но чакам двама едри мъже…

— Те няма да дойдат тук. — Тя се приведе над масата, сякаш обясняваше нещо много елементарно. — Прекалено обществено място. Те очакват да продължим да бягаме. И затова ние не продължихме да бягаме. — Авторитетна усмивка се плъзна по устните й. — Така че наслаждавай се на кафето, когато дойде.

Ксандър прие закачката. Разбира се, че тя знаеше какво прави. Щеше да е глупаво, ако мислеше по друг начин. Просто начинът й на поведение вдъхваше успокоение, съумяваше да се справи с всяка ситуация с такава лекота, с такова самообладание. Може би затова епизодът в тунелите бе останал толкова изолиран.

— Какво стана там, долу?

— Измъкнахме се. — Тя издърпа шала от врата си и го преметна върху облегалката на стола.

— Не, нямах предвид това. Исках да кажа долу в тунелите. Ти ми се стори…

Почти неуловимото напрежение, появило се в плещите й, го накара да спре.

— Бях се зареяла някъде ли? — Тя го погледна в очите. — Това ли се канеше да кажеш?

Той се спря, преди да отговори.

— П-предполагам… Да.

— Не е необходимо да предполагаш. Това е много добър начин за описване.

Ксандър усети, че това не беше най-подходящата тема за разговор.

— Да. Така е. — Пръстите му се заиграха с ръба на покривката. — Там долу… се почувствах малко като изгубен. Предполагам, човек никога не може да свикне с тия неща. Каквито и да са.

— Засега това са ръкописът и файловете. И тримата мъже в Щатите, които едва започват играта си. — Тя видя, че думите й имаха ефект. — Нали ти каза, че по това се различава от Макиавели — един град не е достатъчен? — Капучиното пристигна. Сара изчака да останат сами и тогава продължи: — Каквото и да се е случило там в тунелите, каквото и да си изпитал в онзи офис, не трябва да забравяш, че онези мъже и тези файлове са най-важното нещо. Фокусът. Съжалявам, ако това те плаши или дразни, но наистина друга алтернатива просто няма.

Той остави думите да попият в съзнанието му.

— Ти си права… Аз… не трябваше да питам.

— Не става въпрос кой е бил прав и кой не. Оценявам загрижеността ти, наистина, но никой от двама ни няма право да се разсейва с такива неща. — Тя изчака, после се усмихна. — Значи има три версии. Това улеснява страшно много задачата ни.

— Да… така е. — Беше му необходима минута, за да събере мислите си. Отпи от димящото кафе. — Съгласно тези файлове, той е открил немския превод преди около три месеца в Белград. Цялата работа се мистифицира все повече и повече. До този момент никой никога не е…

Думите му бавно потъваха нейде. Тя продължаваше да го гледа втренчено. Искреността в гласа му беше толкова искрена. Толкова нежна.

Какво се беше случило в тунела? Беше прекалено лесно да се обясни като някакъв мигновен проблясък в паметта: голите крушки, люшкащото се тяло, животът, който не бе успяла да спаси. Жертвоприношение.

„Веднага мога да елиминирам хората на генерал Сафад! И да сложа край още тук. Но ако не го направя, рискуваме да загубим момичето.“ Пращенето от статичните изпразвания изпълват приемника, докато съобщението се появи на екрана на компютъра.

ОТЛОЖИ. ЗАДРЪЖ ПОЗИЦИЯТА.

Още едно задържане! Без никаква причина. Тя можеше да избие всички и да сложи край на заплахата. Но отлагането… Никога нямаше да може да се промъкне. А тя й бе казала, беше обещала на Джесика, че ще дойде да я вземе, но сега… Какъв избор би имала? Какъв избор би могла да направи?

— … интересното е това, че в предисловието се споменава, че е окончателната версия на ръкописа, като при това се позовава на две по-раншни копия. Следователно имаме общо три на брой. — Ксандър спря, видял, че Сара го гледа втренчено. — Добре ли си?

За момент тя не каза нищо.

— Да — отрони след малко тя и се усмихна. — Три копия.

Ксандър върна усмивката, без да е сигурен какво става.

— Знаеш ли, че ти ми каза нещо там… в тунела… името на едно момиче. Джесика.

Споменаването на името свари Сара съвсем неподготвена.

— Наистина ли? — Тя се втренчи отново в него. — Джесика Конлън. Дъщерята на посланика. — Ксандър остана мълчалив. — Това беше отдавна. — Няколко секунди двамата не казаха нищо.

Накрая той кимна неловко. Знаеше, че отново е допуснал грешка със споменаването на епизода. И въпреки това тя изглеждаше толкова вглъбена в себе си.

— Добре… Както и да е, Карло беше убеден, че италианският екземпляр е някъде наоколо. От. малкото, което прочетох, звучи така, сякаш наскоро е тръгнал да го търси.

Тя отпи от капучиното си.

— Някакъв успех до този момент?

— Не можах да прочета достатъчно, за да го разбера. Трябва да приемем, че италианският екземпляр е бил първият, тъй като той е бил този, който Айзенрайх е изпратил на Климент. И не би имало никаква вероятност да се споменава каквато и да било по-раншна версия, става въпрос за онзи момент, защото просто все още не е имало такава. Екземплярът на латински — онзи, за който приемам, че нашите трима приятели държат в ръцете си от известно време насам — трябва да е бил вторият екземпляр и би могъл да съдържа позоваване само на предишния, на екземпляра на италиански. Следователно, който и да е открил този превод, в продължение на години е вярвал, че съществуват само два екземпляра — на латински и на италиански.

— А сега, поради изрязаното с бръснач копие — онова на немски — те ще знаят, че екземплярите са три.

— Точно така. Единствената разлика е там, че аз имам бележките на Карло, а те — не.

— И мислиш, че тези бележки ще те отведат до италианската версия. — Той кимна. — Това вдига значително залога.

Беше му потребно известно време, преди да отговори.

— Предполагам, че е така.

— Не предполагай.

— Добре… и какво трябва да направя в такъв случай сега?

— Точно онова, което би направил, ако не беше открил нищо от това. — Тя отмести чашата си настрани и се облегна на масата, като се приведе към него; ръката й захлупи неговата, докато говореше. — Те няма да ти направят нищо. Всъщност, те искат ти да откриеш ръкописа.

— И когато го открия, ще поискат да ме убият. Толкова е просто. Дори и аз мога да се досетя.

— Няма да позволя това да се случи.

Сара го изгледа. Осъзна колко много й се иска да повярва в думите си, колко много повече означаваха те от простото уверение. По някакъв странен начин Айзенрайх й предлагаше шанс за спасение, начин да остави завинаги Аман в миналото си. А може би и повече. Нищо непрежалимо. Нищо пожертвано. Но само ако се върнеше обратно там. Тя не откъсваше поглед от него. Имаше ли всъщност някакъв друг избор?

— По някаква причина, аз ти вярвам — каза Ксандър. Той усещаше с цялото си тяло увереността, която му вдъхваше ръката й. — Затова веднага се качвам на самолета за Лондон.

— Ако това е мястото, където те водят бележките на Пескаторе. — Лондон. Това щеше да усложни още повече нещата. Тя трябваше да се върне в Щатите, при хората на Айзенрайх. Каквото и да бе задействал Причард, играта вече беше нейна. Сама. Комитетът отново я бе предал. Не и този път.

Беше й време да разбере колко обединяващ беше Айзенрайх и да прибави към общия хаос малко и от себе си. Да направи онова, което мислеше за най-добро — да разклати основата и да накара онези мъже да започнат да се съмняват един в друг.

Но за да пуснеше Ксандър да продължи напред — дори и ако знаеше, че няма друг избор, — тогава беше длъжна да намери начин да го защити, да му осигури безопасност. Тя стисна ръката му.

— Отседни в „Лаундс“. Найтсбридж. — Тя видя въпроса в очите му. — Имай ми доверие. — Тя започна да събира шала си. — Какво ще кажеш?

Той кимна и се изправи.

— А ти?

— Аз ли? — Тя плъзна шала около рамото си и го погледна с усмивка. — Не се тревожи за мен.

Миг преди тя да се обърне, той се пресегна и я привлече към себе си. Това сякаш изненада и двамата. Ръцете му внезапно я прегърнаха, а тя положи нежно ръце и глава върху гърдите му. Само за момент. Когато отстъпи назад, ръцете му неловко увиснаха.

— Аз… а… извинявай. — Той се опита да намери ръкавиците в джоба си. — Предполагам, че е от цялото това напрежение. Аз… Аз просто не мисля, че имам някакъв кой знае какъв избор… Имам предвид да не се тревожа за теб.

Очите им отново се срещнаха. По някаква причина, която тя не можеше да обясни, страшно й се прииска да се протегне към него. Не го прави, Ксандър Джаспърс. Не поемай този риск. Но тя беше наясно, че е прекалено късно. Тя го виждаше в очите му. Усещаше го и в собствените си.

Това обаче, което не можеше да види, беше колко много му се иска да се пожертва заради нея.

А това, освен всичко друго, я плашеше.

Бележки

[1] Да. — Б.пр. ↑

[2] Две, ако обичате. — Б.пр. ↑

[3] Благодаря, хубавице. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джонатан Раб Теория на хаоса (4)

Метаданни

Данни

Теория на хаоса

Информация

История

Сваляне / Връзки

3

Джонатан Раб
Теория на хаоса (4)