Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fatal Cure, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Издателство „Коала“, София, 2000

Редактор Сергей Райков

ISBN 954-530-057-4


ПРОЛОГ

За Сам Флеминг датата 17 февруари се оказа съдбовна.

Сам винаги се беше считал за човек с изключителен късмет. Работил като брокер за една от солидните фирми на Уолстрийт и на 46 години вече беше богат. После, като опитен комарджия, който знае кога да се откаже, беше изтеглил спестяванията си и беше напуснал каменната джунгла на Ню Йорк, за да се засели на север, в идиличното градче Бартлет, щат Върмонт. И там започна да се занимава с рисуване — това, за което беше мечтал цял живот.

Доброто здраве беше неразделна част от късмета на Сам, но в четири и половина следобед на 17 февруари с него започна да става нещо странно. Голямо количество водни молекули в клетките му започнаха да се делят на две части — на сравнително безобидни водородни атоми и на високореактивни хидроксилни свободни радикали с огромна разрушителна сила.

Тези молекулярни събития предизвикаха автоматическото включване на защитната система на клетките. Но на 17 февруари системата се оказа безнадеждно изтощена. Не й помогнаха нито витамините С и Е, които той добросъвестно поглъщаше, нито хапчетата с бетакаротин.

Хидроксилните свободни радикали се насочиха към вътрешните органи на Сам, а поразените клетъчни мембрани започнаха да изпускат течности и електролити. Това предизвика блокиране на част от протеиновите ензими в клетките, последвано от увреждане на ДНК-молекулите и някои специфични гени.

Проснат върху леглото си в Общинската болница на Бартлет, Сам нямаше представа за безмилостната война, избухнала в клетките на тялото му. Но последиците от нея бяха видими — рязко повишена температура, проблеми в храносмилателния тракт и поява на бодежи в гръдния кош.

По-късно следобед край леглото му се появи хирургът доктор Портланд, който отбеляза с тревога и безпокойство треската на пациента си. Преслуша гърдите му и призна за появата на усложнения в до този момент нормалното състояние на Сам, претърпял операция на бедрената става. Предполагаемата диагноза беше начална фаза на пневмония. Сам прие новината апатично, главата му беше леко замаяна. Обясненията на доктор Портланд му се сториха объркани и неясни, а обещанието, че състоянието му ще се подобри след една спешна терапия с антибиотици, го остави напълно равнодушен.

За съжаление диагнозата на лекуващия лекар се оказа погрешна. Антибиотиците не успяха да ограничат бързо разпространяващата се инфекция. Сам така и не се възстанови до състояние, което би му позволило да оцени иронията на съдбата: че умира вследствие на усложнения след едно невинно падане на заледения тротоар пред магазина за железария „Стейли“ на Мейн Стрийт в Бартлет, щат Върмонт, въпреки че беше преживял два въоръжени грабежа в Ню Йорк, самолетна катастрофа в Уестчестър Каунти и тежка автомобилна катастрофа на околовръстната магистрала на Ню Джърси…

Четвъртък, 18 март

Изправен пред ръководния състав на Общинската болница в Бартлет, Харолд Трейнор беше обзет от чувство на дълбоко задоволство. Току-що беше помолил за внимание, началниците на отделения покорно млъкнаха и отправиха очи към него. Трейнор се гордееше с всеотдайността, с която изпълняваше задълженията си като председател на болничния съвет. А в моменти като този, когато усещаше страхопочитанието на подчинените си, гордостта му се превръщаше в истинска радост.

— Благодаря, че се отзовахте на поканата ми, въпреки снега навън. Свиках това заседание заради инцидента със сестра Прудънс на паркинга през миналата седмица, фактът, че изнасилването е било предотвратено от навременната поява на човек от болничната охрана, съвсем не означава, че можем да го подминем с лека ръка.

Трейнор направи многозначителна пауза и закова поглед върху лицето на Патрик Суеглър. Началникът на болничната охрана наведе глава. Нападението срещу сестра Прудънс беше трето поред за годината и Суеглър се чувстваше отговорен.

— Тези нападения трябва да бъдат пресечени! — отсече Трейнор и погледна към старшата сестра Нанси Уайднър. И трите жертви бяха сред нейните подчинени. — Сигурността на личния състав трябва да бъде наша първа и неотменна грижа! — Очите му се насочиха към шефката на хранителния блок Джералдин Полкари, после продължиха пътя си към Глория Суарес — главен домакин на болницата. — В този смисъл бордът на директорите направи предложение за строителство на покрит паркинг на няколко етажа, който трябва да бъде свързан директно с болничния комплекс и оборудван с модерни системи за сигурност.

След тези думи Трейнор леко кимна с глава на Хелън Бийтън, административен директор на болницата. Тя дръпна покривката от макета, положен на заседателната маса. Пред очите на присъстващите се разкри подробен архитектурен модел на болничния комплекс, към който беше добавено и новото предложение — масивна, триетажна постройка, залепена за задната част.

Трейнор побърза да заеме място до макета, отмествайки встрани някакви мостри на епруветки. Както обикновено, заседателната маса беше отрупана с консумативи, решения за закупуването на които най-често се вземаха именно на подобни заседания. Вниманието на всички присъстващи беше ангажирано от макета, единствено Върнър Ван Слайк беше останал на мястото си.

Паркингите бяха стар проблем за Общинската болница, особено остър при лоши климатични условия. По тази причина Трейнор беше сигурен, че идеята му за новото строителство ще се приеме добре, дори и без случилите се напоследък нападения над болнични служителки. Наблюдаваше с нескрито задоволство ентусиазма на членовете на болничната управа, но не пропусна да отбележи и мрачното изражение на Ван Слайк, който беше шеф на поддръжката.

— Какво ти е? — попита той. — Май не одобряваш проекта, а?

Ван Слайк го погледна с отсъстващ поглед.

— Кажи де!

Трейнор винаги изпитваше раздразнение от апатичната пасивност на този човек, когото едва ли нещо на този свят можеше да извади от равновесие.

— Проектът е добър — най-сетне промърмори Ван Слайк.

В този момент вратата на заседателната зала се отвори с такава сила, че тежкият плот се удари в стената с оглушителен тътен. Всички подскочиха.

Рамката се запълни от набитата фигура на Денис Ходжис, седемдесетгодишен мъж с груби черти и изпръхнала от живот на открито кожа. Носът му беше розов и подут, изпъкналите му очички гледаха с раздразнение. Беше облечен в тъмнозелено вълнено палто и сиви панталони от плътна материя, на главата му имаше червена ловджийска барета, посипана със сняг. В лявата си ръка стискаше свити на руло документи.

Нямаше никакво съмнение, че Ходжис е много ядосан. От устата му се разнасяше алкохолен дъх. Тъмносивите му очи опипаха лицата на присъстващите и се заковаха върху Трейнор.

— Искам да си поговорим за неколцина от бившите ми пациенти, Трейнор! — изръмжа той и очите му с отвращение се прехвърлиха към директорката. — И с теб също, Бийтън! Не знам какво си въобразявате, че управлявате, но това тук изобщо не прилича на болница!

— О, не! — простена полугласно Трейнор, успял да се окопити от внезапното нахлуване на Ходжис. Мястото на шока беше заето от силното раздразнение. Бегъл поглед към присъстващите го увери, че появата на този човек е предизвикала и тяхното недоволство.

— Доктор Ходжис — направи опит да се държи цивилизовано той. — Виждате, че в момента заседаваме и ви моля да ни извините, но…

— Пет пари не давам с какво си губите времето! — остро го прекъсна Ходжис. — Защото то несъмнено бледнее пред отношението, което имате към моите пациенти! — Направи крачка напред и Трейнор инстинктивно се отдръпна, доловил острата миризма на уиски.

— Избрал сте неподходящо време, доктор Ходжис! — троснато рече той. — Обещавам, че утре ще отделя достатъчно време, за да изслушам вашите оплаквания. Но сега ще ви помоля да напуснете, тъй като имаме много работа.

— Ще говоря сега! — извика Ходжис. — Трябва да разберете, че не харесвам това, което върши проклетият ви борд!

— Я по-тихо, глупак такъв! — изпусна нервите си Трейнор. — Идея нямам какво си си наумил, но мога веднага да ти обясня с какво се занимава борда: всички ние правим върховни усилия тази болница да продължи да функционира — една съвсем нелека задача в днешно време. По тази причина няма да търпя никаква намеса в работата ни и най-учтиво те моля да напуснеш!

— Няма! — запъна се Ходжис. — Ще говоря с теб и Бийтън още сега! Сестрите, кухнята и обслужващият персонал могат да почакат, защото това, което имам да ви казвам, е много по-важно!

— Момент, момент! — протегна ръце Трейнор, сякаш в опит за помирение. — Дай да не превръщаме заседателната зала в кръчма. Ние сме се събрали тук, за да обсъдим последният опит за изнасилване на наша служителка, станал миналата седмица. Предполагам ще се съгласиш, че едно изнасилване и два опита за такова, извършени от някакъв неизвестен тип със скиорска маска, са достатъчно важна тема за обсъждане…

— Важна е — кимна Ходжис. — Но това, което искам да ви кажа, е по-важно. Освен това по всичко личи, че изнасилвачът трябва да се търси сред болничния персонал…

— Какво намекваш? — ледено попита Трейнор. — Може би, че познаваш самоличността на насилника?

— Да речем, че имам конкретни подозрения — отвърна Ходжис. — Но в момента не искам да ги обсъждам с вас, защото трябва да поговорим за тези пациенти… — Купчината хартия звучно се стовари върху масата.

— Как смеете да нахлувате тук като господар и да ни заповядвате какво да правим! — намръщено процеди Хелън Бийтън. — Може би сте забравил, че сте само почетен председател на административния съвет!

— Благодаря, че ми напомни — иронично се ухили Ходжис.

— Добре, добре — промърмори Трейнор, взе документите от масата и ги побутна към вратата. Ходжис понечи да се възпротиви, но после сви рамене и позволи да бъде изведен от залата.

— Трябва да поговорим, Харолд — промърмори Ходжис когато излязоха в коридора. — Работата е сериозна!

— Убеден съм, че е така — кимна Трейнор, преценил, че на даден етап ще трябва да изслуша оплакванията на възрастния доктор. Ходжис беше административен директор на болницата още по времето, когато той самият учеше в прогимназията. В онези години повечето лекари нито разбираха, нито оценяваха този пост и отговорностите, свързани с него. Бавно и методично, преодолявайки трудности от най-различен характер, този човек беше успял да превърне малката градска болница в един наистина проспериращ регионален медицински център. За тази задача му стигнаха малко повече от тридесет години трудов стаж — един цял човешки живот. Преди три години беше излязъл в пенсия, отстъпвайки всичките си правомощия на Трейнор.

— Виж какво — усмихна се в опит да бъде любезен по-младият мъж. — Убеден съм, че проблемите ти могат да почакат до утре, каквито и да са те… Ето какво ти предлагам: ще се срещнем по обед и ще хапнем. Аз ще взема със себе си Бартън Шерууд и доктор Дилбърт Кантор. Предполагам, че искаш да поставиш въпроси, свързани с политиката на болницата и затова няма да е излишно те да бъдат чути както от вицепрезидента, така и от главния лекар. Съгласен ли си?

— Предполагам — кимна с неохота Ходжис.

— Значи се разбрахме — рече Трейнор, нетърпелив да се върне в заседателната зала и да спаси поне част от дневния ред. — Довечера ще ги уведомя…

— Може и да не съм административен директор, но все още се чувствам отговорен за нещата в болницата — навъсено подхвърли Ходжис. — Ако не бях аз, никой нямаше да те предложи за член на борда, а още по-малко пък да те направи председател…

— Така е — усмихна се Трейнор. — Но не знам дали да ти благодаря за това, или да те проклинам!

— Аз пък се тревожа, че властта ти е замаяла главата! — все така намусено рече Ходжис.

— О, я стига! — стана сериозен Трейнор. — Какво означава „власт“? Работата ми носи единствено главоболия, при това едно след друго!

— Ти си ръководител на болнично заведение, което струва сто милиона долара! — погледна го строго Ходжис. — Освен това си най-големият работодател в щата! А това означава власт…

— За мен си е болка в задника и нищо повече — нервно се усмихна Трейнор. — Цяло чудо е, че продължаваме да работим. Излишно е да ти напомням, че основните ни конкуренти вече ги няма. Болницата „Вали“ спусна кепенци, а „Мери Саклър“ беше превърната в старчески дом.

— Може и да работите, но спонсорите ти май забравят основната мисия на болницата!

— О, стига глупости! — ядоса се Трейнор. — Старите кучета като теб най-сетне трябва да отворят очи за новите реалности. Нима мислиш, че лесно се управлява болница в условията на постоянно орязване на бюджета и административна намеса от страна на щатските власти? Вече не е като едно време — изкарваш нещичко отгоре и го заделяш за черни дни. Времената са други. За да оцелеем, трябва непрекъснато да променяме стратегията си. Такива са изискванията на Вашингтон.

— Едва ли Вашингтон държи на това, което ти и твоята банда вършите в момента — усмихна се презрително Ходжис.

— Няма значение дали Вашингтон държи, или не, Денис! — повиши тон Трейнор. — Това, което вършим, се нарича конкуренция! А при конкуренцията оцеляват най-добрите. Вече няма място за бюджетните гимнастики, които се правеха по твое време!

Замълча, усетил, че изпуска нервите си, избърса ситните капчици пот от челото си и примирително добави:

— Виж какво, Денис… Трябва да се връщам на заседанието. А ти се прибери у дома, почини си. Утре ще обсъдим това, което си намислил. Става ли?

— Малко съм объркан — призна с неохота Ходжис.

— Личи си — кимна Трейнор.

— Значи утре по обед… Обещаваш, нали?

— Абсолютно — потупа го по гърба Трейнор. — Точно в дванадесет ще бъда в ресторанта…

Остана в коридора докато възрастният човек с куцукане се насочи към изхода. Походката му беше странна, сякаш бедрените му стави бяха от ръждясало желязо и трудно се движеха. Изпита неволно уважение към страстта с която продължаваше да защищава своите каузи. За съжаление Ходжис отдавна беше престанал да бъде досадник и в очите на повечето от колегите си беше нещо странно и непознато, като бяла врана…

— Хайде да въведем някакъв ред! — извика от вратата на заседателната зала той. — Участниците в съвещанието побързаха да прекъснат оживените разговори помежду си. — Съжалявам за прекъсването, но старият доктор Ходжис се появи в най-неподходящия момент, както винаги…

— Какво знаете вие — рече с въздишка Бийтън. — Той почти всеки ден е в кабинета ми, непрекъснато се оплаква от лошо отношение към някой от старите и уважавани пациенти на болницата. Държи се така, сякаш все още е началник на всички…

— Никога не харесва храната — оплака се Джералдин Полкари.

— Нито пък хигиената — добави Глория Суарес.

— При мен се появява поне един път седмично — обади се Нанси Уайднър. — Оплакването му винаги е едно и също: сестрите не изпълнявали достатъчно бързо желанията на бившите му пациенти…

— Държи се така, сякаш е адвокат на пациентите — отново въздъхна Бийтън.

— Май те са единствените жители на града, които все още го понасят — присви устни Нанси. — Всички останали го считат за превъртял стар глупак!

— Мислите ли, че наистина знае кой е изнасилвачът? — попита Патрик Суеглър.

— Не, разбира се — размаха ръце Нанси. — Човекът просто е изкуфял.

— Вие какво мислите, господин Трейнор? — настоя Суеглър.

— Съмнявам се, че знае нещо — сви рамене Трейнор. — Но утре ще говоря с него и подробно ще го разпитам.

— Не ви завиждам за този обед — погледна го съчувствено Бийтън.

— И аз не изгарям от желание за компанията му — въздъхна председателят. — Винаги съм бил убеден, че този човек заслужава нашето уважение, но понякога ми е много трудно да не го пратя по дяволите… — Помълча малко, после тръсна глава: — А сега да се залавяме за работа!

Но удоволствието от заседанието вече го беше напуснало.

 

 

Ходжис крачеше по средата на Мейн Стрийт, възползвайки се от липсата на движение. Снегорините още не бяха минали и върху платното се беше натрупала 5-сантиметрова покривка от ситен и пухкав сняг. Раздразнението му се възвърна, от устата му излетя сподавена ругатня. Едва сега си даде сметка, че Трейнор все пак бе успял да го отклони.

Стигна градинката на градския площад, очертана от акуратно подстригани вечнозелени храсти. На север, в дъното на Фронт Стрийт, се виждаше Методистката църква, а току зад нея се издигаше масивната сграда на централния болничен блок. Ходжис забави крачка, после спря. В душата му нахлу чувство за обреченост, тялото му видимо потръпна. Животът му беше преминал между стените на тази болница, с единствената мечта да я превърне в истински храм на здравето. Обзе го неприятното чувство, че тази мисия е забравена от сегашната управа.

Обърна се и продължи по Мейн Стрийт. Нави на руло ксерокопираните документи и ги натика в страничния си джоб. Пръстите му постепенно измръзнаха. Измина около половин пряка и отново спря. Този път очите му опипаха матираните прозорци на кръчмата „Айрън хорс“, които хвърляха разсеяна светлина върху заснежената полянка отпред.

Десет секунди му бяха достатъчни, за да реши, че има нужда от още едно питие. Жена му Клара отдавна вече не го чакаше за вечеря, просто защото прекарваше по-голямата част от времето си в Бостън, а в Бартлет се появяваше епизодично. Тази фактическа раздяла имаше и добрите си страни. Една от тях беше питието, което несъмнено щеше да му даде нови сили, за да преодолее разстоянието до дома си, който се намираше на около половин час път от центъра.

Влезе във входния вестибюл и отръска снега от солидните’ си ботуши с гумени подметки, после окачи шубата и шапката си на стената, от която стърчаха дървени пръчки, извити като еленови рога. Мина покрай гардероба, който се използваше само когато имаше големи тържества, и спря пред вратата на бара.

Просторното помещение беше с нисък таван, който се крепеше на солидни борови трупи, потъмнели от времето. Кръчмата беше строена преди около двеста години. На стената срещу входа доминираше огромна камина от неодялани камъни, в която весело пропукваха големи сухи пънове.

Ходжис бавно се огледа. Посетителите на заведението странно напомняха действащите лица от „Бар Наздраве“ — една нашумяла продукция на телевизионната компания ЕнБиСи. Видя Бартън Шерууд, президент на банка „Грийн Маунтън“, а от известно време насам и заместник председател на Борда на директорите на болницата, благодарение на Трейнор. Беше се настанил в едно от сепаретата, а компания му правеше Нед Банкс — своенравният собственик на фирмата с дългото и странно наименование „Компания за закачалки на дрехи «Ню Ингланд»“.

На масата в съседство се бяха настанили докторите Дилбърт Кантор и Пол Дарнъл. Пред тях имаше цяла батарея от бирени бутилки, кошнички с пържени картофи и чинийки със сирене. Приличат на двойка свине пред копанята си, сбърчи вежди Ходжис. За миг се изкуши да седне при тях и да ги накара да обсъдят документите, които носеше в джоба си. После побърза да прогони тази мисъл от главата си. Не би могъл да издържи такъв разговор, освен това тези двамата откровено го ненавиждаха. Кантор беше рентгенолог, а Дарнъл — патолог. Преди пет години бяха изгубили частната си практика именно благодарение на Ходжис, който откри съответните отделения в болничния комплекс и ги принуди да работят в тях. По тази причина едва ли щяха да проявят съчувствие към неговите оплаквания.

На бара се беше настанил Джон Макензи — още един от местните жители, когото Ходжис имаше всички причини да избягва. Макензи беше собственик на сервиз и бензиностанция в покрайнините на града и Ходжис доскоро беше използвал услугите му за поддръжка на старата си кола. Но последния път Макензи не успя да се справи и той беше принуден да пропътува всичките километри до фирмения сервиз в Рутланд. И, естествено, отказа да плати на Джон за безполезния труд…

На два стола по-нататък беше Пийт Бъргън и Ходжис издаде беззвучен стон. Пийт беше един от хайманите в градчето, който така и не успя да завърши гимназия. Ходжис бе използвал цялото си влияние, за да го назначат в екипа по поддръжка на болницата, но хлапакът се оказа толкова безотговорен, че не след дълго го уволниха.

Отвъд бара имаше нещо като салон за билярд, до който се стигаше по три вкопани в пода стъпала. Около двете маси се бяха скупчили неколцина студенти от местния колеж по изкуствата — една институция с доста либерален правилник за вътрешния ред. От стария джукбокс до стената се лееше оглушителна музика.

Ходжис се поколеба. Не знаеше дали едно питие си струва навлизането в тази очевидно вражеска територия. В крайна сметка го стори, просто защото си спомни за студа навън и небцето го засърбя за един хубав скоч.

Насочи се към свободните столове в дъното на бара като гледаше право пред себе си. Гърбът му моментално усети приятната топлина от камината. Чаша с дебели стени кацна на плота пред него и Карлтън Харис — дебелият и невъзмутим барман, побърза да я напълни с „Диуорс“, без да добавя лед. Двамата с Ходжис бяха стари приятели.

— Мисля, че е по-добре да си намериш друго място — промърмори Карлтън.

— Защо? — вдигна вежди Ходжис, доволен, че никой не отбеляза появата му.

Главата на бармана леко кимна към високата, полупразна чаша от коктейл, която стоеше на плота през два стола от Ходжис.

— Страхувам се, че нашият доблестен шеф на полицията мистър Уейн Робъртсън вече е доста понаквасен. В момента се намира в тоалетната…

— Мамка му! — простена Ходжис.

— После да не кажеш, че не съм те предупредил — рече Карлтън и се насочи към другия край на бара, за да обслужи студентите.

— В крайна сметка шест парчета винаги са равни на половин дузина — промърмори с примирение Ходжис. Ако се премести в другия край на бара, ще се окаже съсед на Джон Макензи Реши да остане на мястото си и бавно вдигна чашата.

Но още преди да отпие, някой здравата го шляпна по гърба. Едва успя да отмести чашата, за да не разбие зъбите си.

— Я виж ти кой бил тук! Старият квакер!

Ходжис се обърна и се оказа лице в лице с Уейн Робъртсън — едър мъжага, наскоро прехвърлил четиридесетте. Само допреди няколко години Уейн беше в отлична физическа форма, с огромни стоманени мускули. Днес обаче половината от мускулите се бяха превърнали в лой, а шкембето му скриваше изцяло токата на широкия полицейски колан.

— Пак си се наквасил, Уейн — изгледа го неодобрително Ходжис. Полицаят беше в пълно снаряжение, с униформа и оръжие. — Защо не се прибереш у дома да поспиш?

Обърна се с лице към бара и направи повторен опит да отпие от чашата си.

— Благодарение на теб нямам какво да правя у дома — изръмжа Робъртсън.

Ходжис остави чашата и отново се обърна. Очите на Уейн бяха кръвясали, цветът им почти се сливаше с цвета на дебелите му бузи. Русата му коса беше подстригана късо, в стил петдесетте години.

— Хайде да не започваме отново, Уейн — промърмори Ходжис. — Жена ти, мир на праха й, не беше сред моите пациенти. А ти си пиян и трябва да се прибереш у дома…

— Ти беше шеф на шибаната болница! — отсече с пиянско упорство Робъртсън.

— Което не означава, че отговарям за всеки пациент в нея, глупако! — ядоса се Ходжис. — Освен това, оттогава изминаха цели десет години, за Бога!

— Мръсно копеле! — изръмжа Робъртсън, сграбчи го за яката и направи опит да го свали от стола.

Карлтън Харис изскочи иззад бара с невероятна за теглото си бързина и се изправи между тях. Протегна ръце и започна да разкопчава пръстите на Робъртсън от яката на Ходжис.

— Я си сядайте на задниците! — заповяда той. — „Айрън Хорс“ не е боксова арена!

Ходжис оправи яката на ризата си, грабна чашата и тръгна към далечния край на бара. Джон Макензи го изчака да се приближи и просъска едно „дърт мръсник“, но Ходжис продължи пътя си сякаш не го беше чул.

— Не трябваше да се намесваш, Карлтън! — провикна се от мястото си доктор Кантор. — Целият град щеше да се радва, ако Робъртсън беше видял сметката на дъртия глупак!

Двамата с Дарнъл избухнаха в смях и започнаха да се тупат по гърбовете, сякаш се бяха задавили с бирата си. Карлтън невъзмутимо се върна зад бара и пое празната чаша на Бартън Шерууд, който искаше ново питие.

— Доктор Кантор е прав — рече Шерууд достатъчно високо, за да бъде чут от всички. — Следващият път не се намесвай и остави Робъртсън да покаже какво може!

— Не започвай и ти! — промърмори Карлтън докато сръчно смесваше напитките за коктейла.

— Защо? — повиши тон Шерууд. — Нека всички чуят какво представлява доктор Ходжис… На първо място е гаден като съсед. По една историческа случайност той се оказва собственик на парче земя с размерите на носна кърпичка, което разделя два от моите терени. И какво прави Ходжис? Вместо да ми го отстъпи, той издига висока стена около него!

— Че как няма да я издигна? — кипна Ходжис, забравил решението си да запази самообладание. — Нима имаше друг начин да спра проклетите ти коне, които непрекъснато ми осираха имота?

— Имаше, разбира се — кимна Шерууд. — Продаваш ми парцела и въпросът приключва. И без това не го ползваш за нищо!

— Не мога да го продам, защото е на името на жена ми — отвърна Ходжис.

— Глупости! — отсече онзи. — Всички знаят, че си прехвърлил собствеността върху земята и къщата на жена си, за да прикриеш мошеническия начин, по който си ги придобил! Това съм го чувал от собствената ти уста!

— Значи би трябвало да знаеш каква е истината — отвърна Ходжис. — Опитах се да ти я кажа по заобиколен път, но ти явно не разбираш от тактичност. Сега ще ти я кажа в прав текст: няма да ти продам парцела, защото те презирам! Надявам се, че това е достатъчно ясно за пилешкия ти мозък!

Шерууд се обърна с лице към останалите посетители на бара.

— Чухте това, нали? — извика той. — Всички сте свидетели, че поведението на доктор Ходжис се основава на злобата! Това едва ли ще ви изненада, тъй като този човек никога не е бил добър християнин…

— О, моля те! — направи гримаса Ходжис. — Направо ми призлява когато чуя президент на банка да говори за християнски добродетели! Нима си забравил колко семейства си изхвърлил на улицата?

— Това е друго нещо — отвърна Шерууд. — Това е бизнес и аз съм длъжен да защищавам интересите на своите акционери.

— Глупости! — махна с ръка Ходжис и се извърна към чашата си.

Някакво раздвижване край входа го накара да извърне глава. В бара нахлуха Трейнор и част от участниците в съвещанието. От изражението на лицето на председателя веднага стана ясно, че не му е приятно да го вижда тук. Сви рамене и отново посегна към чашата си, после изведнъж осъзна, че всички са тук — и Трейнор, и Шерууд, и Кантор. Плъзна се от стола и бавно тръгна към масата, на която седяха Шерууд и Банкс. Настигна Трейнор и го потупа по рамото.

— Какво ще кажеш да поговорим сега? И без това всички сме тук…

— Стига вече, Ходжис! — почервеня Трейнор. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че тази вечер не ми е до приказки! Ще се видим утре!

— За какво иска да говорите? — вдигна глава Шерууд.

— За бившите му пациенти — отвърна Трейнор. — Обещах му това да стане утре по обед.

— Хей, какво става тук? — приближи се доктор Кантор, усетил напрежението като акула, привлечена от плячката си.

— Доктор Ходжис не е доволен от начина, по който управляваме болницата — ехидно отвърна Трейнор. — Утре ще се наложи да го изслушаме…

— Без съмнение ще чуем нещо познато, нали? — ухили се Кантор. — Че не обслужваме бившите му пациенти като ВИП-персони!

— Каква черна неблагодарност! — провикна се доктор Кантор, изпреварвайки готвещия се да протестира Ходжис. — Отделяме от личното си време за благото на болницата, но в замяна получаваме единствено критики!

— Да бе, как да не отделяте от личното си време! — изръмжа Ходжис. — Не можете да заблудите никого. Ти никога не си хвърлял времето си напразно, а Трейнор използва болницата за да подхранва новородената си мания за величие! Интересът на Шерууд пък е още по-прозрачен — него го интересуват мангизите и нищо друго. А болницата е най-големият клиент на банката. За Кантор нещата са ясни — той проявява интерес към Центъра за рентгенова диагностика — онзи проклет джоинт-венчър, който приех в миг на безумие. Признавам, че това е най-голямата ми грешка като главен администратор на болницата…

— Не мислеше така когато го открихме — заядливо подхвърли доктор Кантор.

— Само защото бях убеден, че това е единственият начин да модернизираме скенера — поклати глава Ходжис. — Изчисленията показваха, че апаратурата ще се изплати за по-малко от година, но за съжаление пропуснах да взема предвид дейността на теб и колегите ти рентгенолози на частна практика, които най-безсрамно започнаха да ограбват болницата от хонорарите, които й се полагаха!

— Не ми се говори повече на тази изтъркана тема — сви рамене доктор Кантор.

— И на мен — кимна Ходжис. — Подхванах я просто защото ме ядосахте с лицемерието си. Вие нищо не правите даром, интересува ви единствено печалбата. Пациентите и обществеността са на втори план.

— Най-малко ти имаш право да говориш по този начин! — раздразнено го изгледа Трейнор. — Докато беше на служба, управляваше болницата като лично имение. Защо не кажеш откъде идваше поддръжката на къщата ти през всичките тези години?

— Какво имаш предвид? — попита с блеснали очи Ходжис.

— Въпросът ми беше пределно ясен — повиши тон Трейнор, очевидно решил да довърши опонента си.

— Не виждам какво общо има тук къщата ми — запелтечи Ходжис.

— Къде е Ван Слайк? — надигна се на пръсти Трейнор и огледа помещението. — Трябва да е някъде тук…

— Ей го там, до огъня — посочи с пръст Шерууд и на лицето му се появи доволна усмивка. Въпросите около къщата на Ходжис винаги му носеха удоволствие. Не ги повдигаше публично само защото Трейнор беше забранил да се говори на тази тема.

Ван Слайк изглежда не чуваше, че го викат. Трейнор повиши глас до такава степен, че всички разговори в бара се прекратиха. За момент настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от музиката в далечния ъгъл, край масите за билярд.

Ван Слайк бавно се надигна от мястото си. Личеше, че не му е удобно да бъде център на вниманието. Но посетителите бързо извърнаха глави и възобновиха разговорите си.

— За Бога, човече! — възкликна Трейнор. — Придвижваш се така, сякаш си на осемдесет, а не на тридесет!

— Извинявам се — равнодушно промърмори Ван Слайк.

— Искам да ти задам един въпрос — усмихна се Трейнор. — Кой се грижеше за къщата и парцела на доктор Ходжис?

Ван Слайк премести поглед върху лицето на възрастния лекар, на устните му се появи лека усмивка. Ходжис се извърна настрана.

— Е? — настоя Трейнор.

— Ние — отвърна Ван Слайк.

— Я бъди по-изчерпателен. Кои са тези „ние“?

— Екипът по поддръжка на болницата — отвърна Ван Слайк без да отделя очи от Ходжис.

— В продължение на колко време вършехте това?

— Откакто се помня… И продължаваме да го правим.

— От днес нататък спирате! — отсече Трейнор. — Ясно ли е?

— Ясно.

— Благодаря ти, Върнър — усмихна се Трейнор. — А сега иди на бара и изпий една бира за моя сметка, докато ние приключим малкия си разговор с доктор Ходжис.

Ван Слайк сви рамене и се върна на мястото си до камината.

— Нали помниш старата приказка? — извърна се с усмивка Трейнор. — Хората в стъклени къщи…

— Млъкни! — прекъсна го с дрезгав глас Ходжис, понечи да каже още нещо, но вместо това изведнъж се обърна и тръгна към вратата. Във вестибюла спря само за да грабне палтото и шапката си, после изскочи в студената нощ.

— Стар глупак! — изръмжа под нос той. Беше го яд на себе си, защото наивно позволи на някакъв смахнат публично да накърни репутацията му. Но бригадата за поддръжка действително се грижеше за имота му. Това започна преди много години, когато нейните членове просто се появиха в градината. Ходжис не ги беше молил за никакви услуги, но и не направи нищо да ги спре.

Дългият преход до дома му в южните покрайнини на града помогна за разсейването на вината, която чувстваше. Момчетата от поддръжката прекопаваха градината му, стягаха това-онова, но го вършеха напълно безкористно. Това нямаше нищо общо с грижата за пациентите. Навлезе в покритата със сняг алея и реши, че ще трябва да потърси услугите на някоя фирма по разчистването и да си ПЛАТИ. Нямаше никакво намерение да позволи на онези типове да блокират протестите му относно далеч по-сериозни нарушения на територията на болницата.

Стигна до средата на дългата алея, която свършваше пред входната врата. Оттук се виждаше поляната зад къщата и част от оградата, която беше издигнал, за да спре конете на Шерууд. Никога няма да я продам на това гадно копеле, скръцна със зъби той. Шерууд се беше сдобил със съседния имот купувайки го на безценица от семейството на тежко болен човек, който също беше сред пациентите на Ходжис. Документацията по приемането му в болницата се намираше в джоба му, сред още куп подобни книжа.

Напусна алеята и пресече напряко, през замръзналото езерце, в което през лятото квакаха безброй жаби. Заледената повърхност беше почистена от снега, в краищата му стърчаха колове, играещи ролята на хокейни врати. Съседските деца явно бяха се възползвали от дебелия лед за своите игри. Отвъд езерцето се издигаше тъмната грамада на къщата.

Ходжис мина отстрани и се насочи към дъсчения навес, който я свързваше с обора. Изтупа ботушите си от снега и влезе. Съблече се в просторното антре, измъкна навитите на руло документи от страничния джоб на якето си и тръгна към кухнята.

Хвърли бумагите на масата, приглади ги с длан, след което се насочи към барчето в библиотеката. Все пак трябваше да получи питието, което го принудиха да зареже в бара. Настоятелно чукане го накара да се закове на място в средата на просторния хол.

Хвърли поглед на часовника си, в очите му се появи недоумение. Кой би могъл да дойде в отдалечената му къща, при това в такова време? Обърна се, прекоси кухнята и излезе в антрето. Вдигна ръка и избърса запотената стъкло на входната врата. Навън смътно се очертаваше фигурата на мъж.

— Какво има? — промърмори Ходжис и дръпна резето. Вратата проскърца и се отвори. — Намирам посещението ти за доста странно, особено след всичко, което се случи…

Посетителят не отговори. Вятърът вкара облак ситен сняг в тясното помещение.

— Добре де — сви рамене възрастният мъж. — Тъй и тъй си тук, поне влез… — Пусна вратата и тръгна обратно към кухнята: — Но не очаквай от мен ролята на гостоприемния домакин. И затвори след себе си, ако обичаш…

Спря преди да изкачи единичното стъпало към кухнята и понечи да се обърне, за да провери дали входната врата действително е затворена. С крайчеца на окото си видя предмета, който се стрелна към главата му и инстинктивно приклекна.

Това с положителност му спаси живота. Квадратното бетонно желязо само се плъзна по главата му, оставяйки кървава следа. Ударът попадна в ключицата му, която се счупи със звучно изщракване. Тялото му се олюля и политна към кухнята.

Спря го кухненската маса. Ръцете му се вкопчиха в плота и това го задържа на крака. Кръвта бликна от раната на слепоочието му и обля документите. Обърна се навреме, за да види как нападателя лети към него с вдигнато над главата си желязо. Ръката му беше пъхната в кожена ръкавица.

В момента, в който желязото започна да пада, Ходжис се стрелна напред и успя да улови китката на мъжа. Но щангата все пак го улучи, от разкъсаните артерии в основата на косата му бликна още кръв.

Ноктите на възрастния човек с отчаяние се забиха в ръката на нападателя. Инстинктивно съзнаваше, че ако я пусне, го очаква сигурна смърт.

Двамата мъже се вкопчиха един в друг, сякаш решили да изиграят страшния танц на смъртта. Телата им се блъскаха в стените, преобръщаха столовете, чупеха наредените върху умивалника чинии. Всичко потъна в кръв.

Нападателят изкрещя от болка, но все пак успя да изтръгне ръката си от хватката на Ходжис. Щангата се стрелна нагоре и с ужасна сила се стовари върху протегнатите ръце на възрастния човек. Костите изпукаха и се счупиха с лекотата на сухи съчки.

После желязото отново се вдигна нагоре. Този път нямаше какво да му попречи и ударът попадна точно там, където беше насочен — върху темето. Черепът се пръсна на хиляди дребни късчета, твърдият метал проникна дълбоко в мозъка.

Ходжис тежко се стовари на пода, светлината в очите му бързо угасна.