Дъглас Адамс, Тери Джоунс
Титаник — звездният кораб (12) (По идея на Дъглас Адамс)

XI

Дан и Люси имаха неприятности.

И двамата се бяха сдобили с ваучери и бяха успели да изкрънкат от рецепциобота да ги прехвърли във Втора класа, но по-засуканите преговори за прехвърляне в Първа класа като че ли се оказваха забележително мъчително преживяване.

— Нямате кредитни карти. Не сте членове на клуб „Шейсет милиона мили“^[1]. Дори не сте регистрирани като редовно пътуващи! Целият този спор е безсмислен. Ще видите, че всичко, което предлагаме във Втора класа на борда на кораба, напълно удовлетворява вашите изисквания.

„Как така някакъв си робот може да бъде толкова невероятен, непростим нахал?!“ — чудеше се Дан.

— Дан! — рече Люси. — Само си хабим дъха… всъщност въобразявам ли си, или тук вече се диша по-трудно?

Дан подуши въздуха. Люси беше права. Освен това, ставаше и все по-студено.

— Исусе! — измърмори той.

— Въздухът и температурите са нормални — съобщи един портобот.

— Дрън-дрън! — тросна му се Люси. — Става все по-студено и по-трудно да се диша!

— Уверявам ви, че подаването на въздух и температурата са нагласени на максимум комфорт за Супергалактическа пътническа класа — рече портоботът.

— Да не се опитваш да ни кажеш, че за различните класи и снабдяването с въздух е различно! — възкликна Дан.

— Обикновено не, сър, не! — отговори портоботът. — Но ако в Първа и Втора класа няма пътници, кислородът и топлината естествено се снижават до изискванията за комфорт на пътниците от Супергалактическа пътническа класа.

— Исусе! — възкликна Люси. — По-големи циници от вашата тайфа не съм срещала през живота си!

— Само да се прибера и веднага отивам в Транспортната асоциация! — Дан изобщо не се майтапеше! И вече се потеше от паника — въпреки студа. — Не може да се диша!

— В отсека на Супергалактическа пътническа класа топлината и въздухът са предостатъчни, сър, но за беда те се разпръскват из целия кораб.

Междувременно Люси се беше върнала при рецепциобота и думкаше по бюрото.

— Съжалявам, мадам — обясняваше рецепциоботът, — но такава е политиката на компанията: снабдяваме с въздух и топлина Първа и Втора класа, само ако на борда в тези две класи има пътници.

— Но ние сме пътници от Втора класа!

— На борда няма регистрирани пътници от Втора класа!

— Но нали току-що ни прехвърлихте! Имаме ваучери!

— Боя се, че ваучерите за Втора класа ще бъдат обработени чак в края на месеца. Благодаря за запитването — и рецепциоботът изведнъж се изключи.

— Добре… добре… — Дан се опитваше да се държи спокойно и решително. — Жизненоважно е сега да сме заедно. Иди да викнеш Нети, а аз ще се опитам да оправя тази каша.

— Но ако отида да доведа Нети, няма да сме заедно! — рационалната мисъл на Люси вечно се намесваше, точно когато Дан възприемаше Решителен уклон.

— Добре! Аз ще отида да я доведа.

— Ама то е същото! Пък и какво толкова си се притеснил за Нети?

— Не съм се притеснил! Просто мисля, че всички трябва да се държим заедно, в случай че някой има нужда от помощ.

— И как точно ще помогнеш, в случай че всички не можем да си поемем дъх и мръзнем до смърт? — като се сетеше за студа, Люси започваше да вдига страшна пара.

— Добре! Недей да ходиш да търсиш Нети! Но какво ще правим?

Гласът на Дан прозвуча толкова отчаяно, толкова самотно… ала кой знае защо, Люси го предпочиташе пред Решителния уклон.

— Ще видя дали някъде няма кислороден запас. А ти се заеми с прехвърлянето ни в Първа класа!

— Ама така пак няма да се държим заедно! — изхленчи Дан.

— Аз изобщо не съм казвала, че трябва да се държим заедно. Това си беше твоя идея — рече Люси. После прегърна Дан и го целуна звучно по бузата. Не можеше да му устои, когато изглеждаше уязвим. — Горе главата, пътнико от Втора класа! Сигурна съм, че ще се оправим! — и щом изчезна, Дан изведнъж се почувства ужасно самотен.

Така самотен… струваше му се, че може да притегли своята самотност и да я гушне… но щом го усети, осъзна, че не отсъствието на Люси го кара да чувства такава празнота отвътре. Беше нещо друго.