Серия
Регентството
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Generous Earl [= The Duke], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 54 гласа)
Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

ИК „Бард“

Редактор: Лилия Анастасова


ГЛАВА ПЪРВА

Най-голямата дъщеря на граф Брекурт, лейди Фелисити Трамърли, още от малка беше учена какво се иска от нея. За това имаше грижа преданата й майка. Със сигурност от нея се очакваше и повече, особено като се имаше предвид, че е сгодена за херцога на Портмейн. В края на краищата тя беше дала съгласието си за този брак. Херцогът трябваше да бъде доволен от това. Смяташе я за покорна и хрисима. Единственото му желание беше годеницата му да бъде послушна като овчица. Фелисити се постара да го убеди, че е точно такава. Майка й я галеше по хубавата черна коса и постоянно й повтаряше, че с прилежание ще постигне всичко. В интерес на истината понякога й беше трудно да се преструва на хрисима. Особено трудно й беше днес, след като разбра причината за посещението на херцога. Въпреки че през миналата седмица в „Газет“ беше публикувано съобщението за тяхната сватба, Фелисити си налагаше да бъде все още добра. Искаше й се да се разкрещи, засегната от безцеремонността и остротата на думите му, но се сдържа и любезно изрече:

— Скъпи Ян, много се радвам, че наследяваш имение и титла, макар да са шотландски. Все пак не мога да разбера защо е толкова спешно да заминеш точно сега, в разгара на Сезона. От този замък сигурно са останали само руини и ти винаги можеш да ги посетиш. Кулите едва ли ще се сгромолясат, ако отложиш пътуването си до лятото? Скъпи, надявам се, че не е опасан с ровове, пълни с вода! Те са толкова нездравословни! Никой не би те оправдал: да пренебрегнеш удоволствията, които Сезонът така щедро ни предлага!

Фелисити никога не би му признала, че се интересува само от богатството и титлата му. След техния годеж искаше всеки да я зачита като бъдещата херцогиня на Портмейн. Имаше една-две завистници, които отказваха да се съобразят с този факт. След сватбата Фелисити щеше да ги постави на мястото им.

Ян Чарлз Кърлю Кармайкъл, петият херцог на Портмейн, изгледа нежната и привлекателна девойка пред себе си. Тъмните му очи просветнаха иронично. Невъзможно му беше да скрие, че се забавлява. Винаги му беше приятно да я гледа. Освен че беше много красива, Фелисити говореше тихо. Така подобаваше на бъдеща херцогиня. И походката й беше като на благородничка. Той не се съмняваше, че е достойна за него. Накрая продума:

— Да, права си, Фелисити. Никой няма да одобри моята постъпка, особено чичо Ричард. Но точно той ме е учил, че трябва да пазя това, което е мое, иначе друг ще се възползва от него. Тогава бих се превърнал в глупак. Разбери, че се налага да замина. Ако тръгна следващата седмица, ще се върна след месец. Сигурен съм, че ще ме разбереш, скъпа! Не мога да пренебрегна задълженията си, въпреки че те пречат на по-приятни занимания.

Истината беше, че превзетостта и глупостта на хората, с които бе принуден да се среща, го дразнеха. Непрекъснатите партита и балове по време на Сезона му бяха скучни. Тези събития, обаче се харесваха на всяка жена, а той беше джентълмен. Сега имаше възможност да избяга от суетата, без да бъде груб.

Лейди Фелисити беше поразена. Не можеше да повярва, че така категорично отхвърляха доводите й. Годеникът й предпочиташе да се скрие в най-затънтения край на света, вместо да бъде в Лондон с нея. Тя преглътна острите думи и внимателно отговори:

— Ян, ти самият си ми казвал, че не познаваш тези хора! Знаеш, че всички шотландци са нетърпими вандали. Не ми се вярва да посрещнат добре един англичанин. Защо просто не изпратиш адвоката си Джеркин? Той би се справил чудесно.

Херцогът се вгледа в светлозелените й очи. Те му напомняха за очите на първата му съпруга. Не, сега не трябваше да мисли за Мариан! Дори беше длъжен да я забрави. Надяваше се, че щом стане херцогиня, Фелисити ще му помогне да се освободи от спомена за отдавна починалата му съпруга.

— Може и да имаш право, скъпа, но все пак съм длъжен да посетя Пендърлей и да реша съдбата на замъка. Не забравяй, че тези отвратителни вандали, както ги нарече, са мои роднини и във вените ни тече еднаква кръв.

— Казах, че са нетърпими, а не отвратителни!

— Извини ме, но за мене двете думи са близки по значение. Титлата ми идва от моя пралеля, която все още живее в Пендърлей. Това става по силата на някакво завещание, направено преди години. Неприятно ми е, че трябва да те оставя точно в разгара на светския живот, но винаги можеш да разчиташ на Джил. Той ще те заведе, където пожелаеш. — Постара се да избегне погледа й, докато изричаше това. — Ти го харесваш. Джил е умен и весел, а и танцува добре. Знае всички клюки в Лондон. Не разбирам как успява да научи всичко.

Усетил, че започва да се забърква, херцогът се засмя и тръсна глава.

— Можеш ли да си представиш, жилетката му е на жълти райета и с огромни сребърни копчета! Върху нея носи жабешко зелено палто.

Когато го видя така нагизден, Ян го нарече паун. Джил просто го потупа по рамото и го увери, че с облеклото си той пък изглежда прекалено сериозен и скучен.

Колко би се изненадал херцогът, ако узнаеше, че лейди Фелисити предпочита повече одеждите на Джил пред неговите. Едва ли би повярвал, че тя харесва по-дребното тяло на Джил. Той не подозираше, че в този момент сърцето на Фелисити се свива от ужас, защото си беше припомнила думите на брат си. Когато баща й му съобщи за годежа й, той огледа крехката й фигура и се пошегува:

— Горкото ми котенце, та херцогът е мъж-планина! Онзи ден го гледах как се боксира. Тялото му е само мускули. Няма и грам тлъстина. Предполагам, че такива са и мъжките му пропорции, ако се сещаш за какво намеквам? Сигурно не подозираш каква първа брачна нощ те очаква, защото си още девствена и невинна. Обзалагам се, че след това няма да можеш да ходиш.

Фелисити бързо отмести поглед, осъзнала, че гледа годеника си ужасена. Отново си припомни, че той все пак е херцог. Хората не се ужасяват от херцозите, а им се възхищават. Когато стане херцогиня, ще бъде възнаградена за онова, което щеше да е длъжна да изтърпи в спалнята. Щеше да му роди наследник. Знаеше, че всички ще очакват това от нея, дори и скъпата й майчица. Тя трудно приемаше мисълта, че малкото й съкровище ще трябва да търпи жестокостите на някакъв съпруг. След това Ян щеше да се задоволява със своите любовници и мъките й щяха да приключат.

Лейди Фелисити успя да се усмихне. Реши да не му противоречи повече. Знаеше каква е реакцията му, когато беше дръзвала да има различно от неговото мнение. Младата жена решително се изправи. Когато стане херцогиня, нещата щяха да се променят.

— Знаеш, че ще ми липсваш ужасно, Ян!

Той също стана от канапето, тапицирано със светлосин брокат.

— Ти също ще ми липсваш, скъпа. Радвам се, че ме разбираш. Обещавам ти, че няма да отсъствам дълго.

Лейди Фелисити изобщо не го разбираше, но предпочете да замълчи. Позволи му да я целуне. Устните му бяха топли. Тя нямаше нищо против целувките, ако с тях се изчерпваха съпружеските задължения. Майка й обаче й беше намекнала, че ще трябва да търпи много повече. Всички жени бяха подложени на такива мъчения. Скъпото й момиченце също трябваше да се мъчи.

Докато икономът държеше палтото на херцога, Фелисити каза:

— Струва ми се, че има цяла вечност до август, Ян! Остават още шест месеца до сватбата, но ще бъде най-голямата през тази година. Ще я направим в „Сейнт Джордж“ и ще поканим всички, които ни уважават.

Думите й му напомниха за Мариан. С нея също се бяха оженили в „Сейнт Джордж“. Това беше най-щастливият ден в живота му. Мариан, неговата красива Мариан!

Ян погледна Фелисити. В нейната компания беше открил забравени досега радости. Тя поразително приличаше на Мариан. Колкото повече я опознаваше, откриваше същата нежност и срамежливост, същата мекота и миловидност.

Знаеше, че му е време да се ожени отново. Вече беше на двадесет и осем. Животът криеше изненади, а всеки очакваше от него наследник. Отново си припомни какъв щастливец е да има Мариан, а сега и Фелисити до себе си.

Младият мъж хвърли последен поглед към годеницата си и си тръгна.

 

 

По-късно същия ден господин Джил Бредстън се беше настанил в гостната на градската къща Портмейн. Той въртеше чашата с коняка във фините си пръсти и разговаряше със своя братовчед, херцога на Портмейн.

— Фелисити ми каза, че заминаваш за Шотландия. Доста рисковано начинание, но ти харесва, нали? Мразя тези пътувания, които сякаш нямат край. На всичкото отгоре си принуден да спиш в кревати, които гъмжат от бълхи. Имам чувството, че кучето на стопанина е по-чисто от тях. Разбираш, че Фелисити е доста разтревожена от твоето решение. По-скоро беше ядосана. Тя доста старомодно вирна носле, устните й се присвиват, а очите й блестят. Да, умее да скрива своя гняв. Възхищавам се на майка й. Възпитала я е много добре.

Ян се беше привел над огромно дъбово бюро и внимателно разглеждаше картата на Шотландия.

— По дяволите, Джил, та на мен ще ми трябват поне пет дни да стигна до замъка Пендърлей. Пътищата сигурно са разкаляни и са по-подходящи за овце, отколкото за коли. Близо е до Беруик, на източното крайбрежие. Извинявай, приятелю, не чух какво каза?

— Говорех за гнева на годеницата ти, Ян.

— Ако Фелисити те е изпратила, за да промениш намерението ми, само си губиш времето. Трябва да замина. Това е мое задължение. Ти, разбира се, ще се грижиш за нея?

— Не се съмнявай в това. За мен ще бъде удоволствие и дори ще се забавлявам. Благодаря ти, братовчеде, че ми позволяваш да заема твоето място. Та нали съм твой формален наследник?

Херцогът си спомни за купищата сметки, които Пабсън беше изплатил по негово нареждане. Ян обичаше своя модерен братовчед и не му се сърдеше за това. Благодареше на Бог, че младият мъж не беше пристрастен към хазарта, а към сребърните копчета и към екстравагантните жилетки.

— Свободен си да постъпваш, както ти харесва. Единствената услуга, която искам от теб, е да придружаваш Фелисити. Ще направиш така, че да е доволна, нали, Джил?

— О, имай ми доверие. Майка й я е научила никога да не се мръщи. Ако все пак го направи, аз съм насреща. Няма да допусна челцето й да се набръчка преждевременно. Между другото, замислял ли си се, че тя много прилича на майка си?

— Тъй като си мой братовчед, вярвам, че няма да плъзнат слухове. Фелисити обича светския живот. Също като Мари… По дяволите! — Херцогът въздъхна и отмести поглед. — Щом Фелисити желае своите балове и партита, не искам да бъде разочарована!

Джил люлееше кадифената панделка, която държеше часовника му.

— Ян, твоето пътуване до Шотландия идва съвсем не навреме. Да се развяваш насам-натам точно в разгара на Сезона…

— Да се развявам? Какъв глупав израз! Сезонът е най-скучното нещо на света и ти знаеш това. Е, може и да не си на същото мнение, но за мен е така!

— Надявам се да не твърдиш това и пред своята годеница. Веднага ще те провъзгласи за лицемер и ще те накара да си платиш.

Херцогът просто искаше да бъде оставен на мира. Внимателно нави картата на руло и я привърза с къса панделка.

— Джил, може би си прав. Ще бъда откровен с теб. Отиването ми в Пендърлей е като освобождаване от тъмница, а не е досадно задължение. Любопитен съм да видя своите роднини Робъртсънови, както и самото място. Освен това мисълта, че ще трябва да кавалерствам на друга годеница по време на Сезона, ми причинява мъка. Бих бил щастлив, ако никога вече не ми се налагаше да идвам в Лондон.

— Много мъдро от твоя страна да спестиш истината на Фелисити, братовчеде. Страшно трудно ще й бъде да се държи смирено, когато разговаря с теб. На лицето й има маска, Ян. Не вярвам да не си забелязал?

— Няма да са малко разочарованията й, Джил, но тя е великодушна и умна.

Братовчед му го изгледа скептично.

— Господи, Ян, съгласен съм, че Фелисити физически страшно прилича на Мариан, но това е всичко! Тя сподели с мен, че категорично отказваш да говориш с нея за първата си съпруга. Съвсем естествено е да бъде любопитна.

— Фелисити ще знае единствено това, което искам да й кажа, Джил! Вече съм й доверил, че харесвам жени от нейния тип.

— О, Ян, не е ли достатъчно, че всичките ти любовници през последните пет години бяха с черни коси и зелени очи? Ако тя разбере това, съвсем скоро ще узнаеш истината за нежната й натура. — Когато погледът на херцога потъмня, той миролюбиво вдигна ръце. — Прости ми, Ян, няма да кажа и дума повече! Щом искаш да се ожениш за Фелисити, кой съм аз да те разубеждавам?