Хедър Греъм
Създадена за любов (8)

ГЛАВА СЕДМА

13 март, 1862

 

От кърмата на „Джени Лин“ Брент Маклейн се взираше напрегнато на юг. Оглеждаше устието на река Флорида, заобиколено от висока борова гора. Лицето му бе стегнато в сърдита гримаса. Стоеше непоклатим, а остра болка раздираше душата му.

Джаксънвил гореше.

Флорида губеше войната.

Корабът „Хатерас“ от флотата на Съединените щати бе акостирал в Сидър Кий на шести януари и моряците му бяха разрушили железопътната линия и пощенската станция и разграбили няколко вагона с амуниции. Бяха пленили множество шхуни и платноходки. Само двайсет и трима войника на Конфедерацията пазели железопътната гара — малко преди това били изпратени два ескадрона на север, за да посрещнат очакваното нападение срещу Фернандина.

Войниците не достигаха. Янките превземаха едно подир друго селищата — Сейнт Огъстин, Фернандина, а сега и Джаксънвил.

Пушек се кълбеше над дърветата. Затъмняваше ясното небе и закриваше блясъка на слънцето. Брент затвори очи. Стисна зъби. Чакането го влудяваше. Както и пълната безпомощност. Как му се искаше да се покатери по мачтите, да разкъса дрехите си, да се хвърли във водата и да заплува към града! Би направил всичко, за да стигне до „Саут Сийз“.

„Но аз съм капитанът“, повтаряше си непрекъснато той. Не биваше да действа необмислено. Нямаше право ненужно да излага на опасност нито кораба и екипажа си, нито самия себе си. Беше длъжен да чака, докато лодката се върне с новини.

— Ахой, капитане!

Брент се завтече към Чарли Макферсън, който се изкачваше по въжената стълба.

— Хайде, Чарли, бързо! Казвай какво става!

Чарли видя тревогата, изписана върху лицето на Брент. Сведе поглед и тъжно поклати глава. Не беше лесно да съобщи на капитана, че родният му град е опустошен до неузнаваемост.

— Чарли! — изръмжа Брент.

— Янките са завзели Сейнт Огъстин, както и Джаксънвил, капитане. Четвърта Нюхемпширска го държи в ръцете си. Армията на Юга се е изтеглила от града. При отстъплението сами са разрушавали всичко по пътя си. Горят най-вече дъскорезниците. Нашите войници са ги запалили, за да не попаднат в ръцете на янките. Изгорили са тонове дървен материал, една леярна и железодобивна фабрика. Потопили са и няколко кораба. Затова трябва да внимаваме, капитане.

Брент не продума. Тишината бе злокобна. И Сейнт Огъстин, и Джаксънвил се намираха съвсем близо до „Саут Сийз“. Мраз стисна сърцето на Чарли, като гледаше мъката и гнева в очите на капитана.

Покашля се и се опита да го успокои:

— Не е чак толкова зле. Доколкото успяхме да видим с Крис, къщите си стоят непокътнати. Е, наистина янките малко са се развилнели, ама не е чак толкова страшно. А ако бяха в Чарлстън или Ричмънд… голямо клане щеше да падне. Тук смятат, че имат поддръжници сред населението, затова внимават.

Брент стисна решително устни и се спусна към каютата си. Мъжете на палубата се спогледаха в недоумение.

Върна се бързо. Беше съблякъл сивата униформа, обшита със злато, и бе надянал бежови панталони, бяла риза и тъмносин редингот. Всички знаци, издаващи ранга му във флотата, бяха свалени. Пъхна револвера под колана на панталоните си, а от ботуша му стърчеше нож. Мяташе смъртоносни погледи към хората си.

— Тръгвам — отсече той. — Нека трима от вас дойдат с мен. Ако има доброволци. Напълно е възможно да прекараме остатъка от войната в затвора. Но по-вероятно е да ни застрелят. Без униформа могат да ни сметнат за шпиони, а и янките, и южняците първо стрелят, а после питат.

Андрю Скот, който заедно с Чарли бе участвал в разузнавателната експедиция, пристъпи напред.

— Готов съм да дойда с вас, капитане. Но помислили ли сте, че и двата града са окупирани, а главнокомандващият нареди да се върнем обратно на запад, ако се окаже, че е твърде късно да помогнем тук.

— По дяволите главнокомандващия! — изруга Брент. — На този кораб командвам аз. Ще се върнем веднага щом стане възможно.

Андрю се поколеба за миг, леко разтревожен от безумните пламъци в очите на капитана. Но както винаги, Брент Маклейн изглеждаше хладнокръвен. Решен на всичко и хладнокръвен. Никога нямаше да ги поведе без хитър замисъл в главата. А не бяха ли прочути точно заради него? Не само на юг. Миналия януари след неуспешната атака срещу Форт Пикънс се отправиха към Ню Орлеанс и там им показаха нюйоркски вестник. Една карикатура в него изобразяваше кораба на Брент Маклейн, промъкващ се през блокадата на Севера — точно под носа на янките.

Да, наистина беше безумно смел. Северняците още не бяха видели всичко, на което е способен.

— Идвам с вас, капитане — реши Андрю. Половината от екипажа мигновено пристъпи напред.

Брент ги огледа изпитателно:

— Крис, Андрю и…

Чарли застана решително пред него:

— Няма да тръгнете без мен, капитан Маклейн!

Брент стисна устни, за да не се изсмее. Чарли трепереше от страх, но нямаше да отстъпи.

— Добре, Чарли, съгласен! Останалите, слушайте внимателно. Бъдете готови всеки миг да изчезнем оттук. Внимавайте някой да не забележи „Джени Лин“. Можем да тръгнем нагоре по реката, но аз бих предпочел открито море. По-бързи сме от янките. Крис, Андрю, Чарли — сваляйте моряшките дрехи. Ще се престорим на търговци — привърженици на Севера. Уж бягаме на юг, защото сме чули, че южняците са нападнали крайбрежието.

Въпреки че се тревожеше до смърт, Брент изчака да падне нощта. Четиримата насочиха лодката на север. Като забеляза военните кораби на Съюза в пристанището на Джаксънвил, Брент усети непоносима болка в сърцето. Само преди пет месеца „Джени Лин“ бе хвърлила котва тук, защото трябваше да се извършат някои незначителни ремонти. Сега на същото място стоеше малък военен кораб, от мачтите му се вееше американското знаме. Пулсът му се ускори. Може би точно в този миг войниците рушаха облицованите с чамово дърво стени на неговия роден дом. Баща му и брат му не бяха наблизо. Джъстин и Стърлинг Маклейн се бяха присъединили към кавалерията на Флорида и преди два месеца отрядът им бе заминал на север, за да се бие заедно с войската на Северна Вирджиния. Но сестра му Дженифър и жената на Стърлинг — Патриша — бяха останали тук заедно с петгодишния му племенник Патрик.

За миг Брент затвори очи. За първи път благодари на Бога, че майка му не е жива. Беше починала през 1858. „Саут Сийз“ за нея бе като дете. С любов бе подреждала всяка стая, всяко ъгълче и ниша. Бе посветила живота си на две неща — семейството и дома си.

Съществуваше малка вероятност, съвсем нищожна, янките да са се смилили над плантациите, разположени между Сейнт Огъстин и Джаксънвил.

Лодката се плъзгаше тихо по водата. Брент наблюдаваше заревото от пожарите. Стори му се, че жилищата и обществените сгради край кея са непокътнати.

Но той се славеше като голям враг на Севера. Семейство Маклейн бяха прочути. Знаеха ги като преуспяващи плантатори и военни, предани на Юга. Дали янките щяха да пощадят дома, който принадлежеше на двама офицери от кавалерията на Юга и на един морски капитан?

— Насочи лодката към онова малко заливче — нареди той на Чарли, който гребеше. — Ще се наложи да продължим пеш. Разпръснете се. Ще се срещнем в града.

Издърпаха лодката на ивицата пясък, врязана в морето, и я прикриха с клони. Половин миля ги делеше от пристанището. Брент даде знак да тръгнат пълзешком. Виждаха часовите на янките — тъмни сенки, движещи се по доковете и кейовете.

Докато Брент ги наблюдаваше, двама от тях се срещнаха и запалиха лули. Изглеждаха спокойни. И как не? — с горчивина си помисли той. Войниците на Конфедерацията им бяха предали града без съпротива.

— Не очакват военни действия — прошепна Брент на Чарли, който лежеше на пясъка до него. — Това е добре.

Добре, но за какво? Те не планираха да извършат някакъв голям удар. Преди всичко Брент се стремеше да се сдобие с кон и да се добере до „Саут Сийз“. Но нямаше право да въвлича хората си в тази авантюра.

— Какво ще кажеш да отидем при Лил? — запита Чарли. — Брент замислено свъси вежди. Лил държеше на главната улица кръчма, прочута сред моряците. Сигурно янките си пийваха след победата и това щеше да ги улесни в действията им.

— Ще влезем през кухнята — прошепна той. — Движете се покрай бараките. И по-бързо. Един по един. Ако ви заловят, гледайте да ги заблудите.

— Кой е пръв? — попита Андрю.

— Аз — отвърна Брент. — Ако не успея да стигна до онази постройка, връщайте се на кораба. Първо Крис, после Андрю и Чарли.

Брент напрегна мускули. Приготви се. Чакаше двамата часови да се разделят и да тръгнат към другия край на пристанището. После безшумно се понесе напред като стрела в нощта.

Останал без дъх, спря до склада. Притисна се към стената и изчака за миг. Затвори очи, за да овладее лудия ритъм на сърцето си. Най-после дишането му се успокои, той погледна към далечния бряг и вдигна ръка. Мигновено в тъмнината се стрелна втора сянка. После трета, а след нея — четвърта. Накрая и четиримата се събраха, притиснати към спасителната стена на склада.

Брент мълчаливо посочи следващата сграда. Един по един се запромъкваха напред, без да изпускат от очи стражата.

По улиците се мотаеха войници и това затрудняваше придвижването им. Но имаше и достатъчно прикрития — вагони, складове за провизии, дървета, храсти.

Като по чудо успяха да се промъкнат незабелязани. Прескочиха оградата с шипове зад кръчмата на Лил.

Шумна, необуздана веселба изпълваше пивницата. Заглуши стъпките им, когато се отправиха към задния вход. Брент надникна през прозореца на кухнята.

Вътре нямаше никого, само огромната печка бумтеше. Брент предпазливо натисна бравата и даде знак на другите да чакат. Влезе и приклекна до печката. След малко чу шумолене на коприна и през летящите крила на вратата към салона се появи жена. С леки стъпки, полюшвайки широката си пола, тя се приближи към печката. Брент се хвърли към нея и затисна устата й с ръка. Страхуваше се да не извика от изненада и да го издаде.

— Аз съм, Лил — прошепна задъхано. — Брент Маклейн.

Тя се отпусна с облекчение в ръцете му и затвори големите си тъмнокафяви очи. Той я пусна. Тази жена неведнъж бе приютявала в кръчмата си и него, и екипажа му в пиянските им нощи.

— Брент Маклейн! — промълви тя и страстно го притисна в обятията си. — Ти си луд, Брент! В града гъмжи от янки. За тях си по-ценен от съкровище. Какво, по дяволите, правиш тук, скъпи?

Брент сви рамене и се усмихна на хубавичката жена. От нея се носеше аромат на люляк, широката й пола женствено шумолеше, а красивото й овално лице сякаш нямаше възраст. Бе пристегнала талията си толкова силно, че пищната й фигура наподобяваше пясъчен часовник и гърдите й заплашваха да се излеят от предизвикателното деколте. В погледа й се четеше откровена покана, примесена с възбуда от опасността. Само допреди известно време той би приел на драго сърце. Лил бе сгрявала тялото му много нощи и нямаше да бъде вярно, ако сега кажеше, че изобщо не го вълнува. Но той искаше колкото е възможно по-скоро да стигне до „Саут Сийз“ и после да изчезне. А дори да не беше така…

Като че ли не бе способен вече да пожелае друга жена. Не знаеше дали би могъл да затвори очи, да се преструва и да изпита удоволствие…

— Трябва да разбера какво се е случило, Лил. Отвън в храстите ме чакат трима мъже. В безопасност ли сме тук?

Лил кимна и той отвори вратата. Андрю, Крис и Чарли безшумно се вмъкнаха вътре. Лил се приближи до двукрилата врата и погледна в салона на кръчмата. С грациозна походка се върна при тях.

— Само да викна стария Пит, да хвърля по едно око на янките, и ще видя какво мога да направя за вас, момчета.

Старият Пит, освободен негър, бе останал при Лил дори след като тя му разписа документите. Беше по-добър пазач и от куче.

Четиримата южняци размениха погледи, пълни с напрежение, докато чакаха завръщането й. Не след дълго тя се върна усмихната. Заговори с нисък глас, като гледаше към Брент.

— Все още не се е случило нищо особено. Преди да напуснат града, нашите подпалиха всичко, което би могло да се използва от янките. Що се отнася до населението на града — някои избягаха, други останаха. Янките претърсиха всички сгради, но общо взето се държат добре. Е, имаше грабежи и пожари. Изглежда офицерите ги стягат. Надяват се да намерят поддръжници сред населението, които сами да упражняват контрол над града.

Тя изсумтя презрително.

— А как е в околностите? — с безпокойство запита Брент. Болка просветна в очите на Лил.

— Не знам, Брент, наистина не знам. Изземват памука, тютюна, добитъка, провизиите. Друго не знам. Но хич не се притеснявай за сестра си и жената на Стърлинг. Нали ти казах — държат си здраво хората. Няма случаи на изнасилвания или жестокост към жените. Завзеха града наистина без кръвопролития. Но най-добре да изчезваш оттук, Брент.

— Никъде няма да ходя, преди да проверя какво става със „Саут Сийз“ — отсече Брент. — Лил, мисля си за онзи килер в мазето ти…

— Но, Брент…

— Намери ми кон и го вържи зад къщата. И скрий момчетата в мазето, докато се върна.

— Няма да те пуснем сам, капитане — възпротиви се Чарли.

— Заповядвам ви да останете тук. Няма да ви въвличам в авантюри. Ако не се върна, Лил ще разбере какво става. Качвайте се на „Джени Лин“ и тръгвайте към залива, където ще получите по-нататъшни заповеди. Разбрано?

И тримата кимнаха унило. Лил не се въздържа:

— Ти си упорит глупак, Брент Маклейн.

— Да — съгласи се той. — Сега ще ми намериш ли кон?

 

Затънтените улички на града бяха странно притихнали.

Във въздуха все още се носеше мирисът на дим. Но едва ли бе възможно град, току-що напуснат от една войска и завзет от друга, да не бъде тих. Цяла северна Флорида със затаен дъх очакваше какво ще й се случи.

Тягостната тишина бе нещо естествено. Хората, останали в града, залостваха врати и прозорци и се молеха домът им да бъде пощаден от гнева на завоевателите. Майките не смееха да пуснат децата си навън. Мрачни, навъсени лица посрещаха неканените гости…

А янките — помисли си Брент — се държаха разумно след победата си. Може би не даваха пукнат грош за Флорида? Стигаше им, че могат да грабят оръжие, провизии и кораби…

Обърна се към хълма на запад и сръга с пети мършавите хълбоци на краставата кранта, която старият Пит бе съумял да задигне. Имаше късмет, че Лил успя да му осигури това четириного подобие на кон — отстъпващите войски бяха взели със себе си всичко, способно да се движи. В града не останаха коне. Кавалерията на Флорида — и хора, и коне — беше офейкала.

Брент потегли, убеден, че постъпва безразсъдно. Очакваше да го пипнат още в мига, когато бе възсядаше умърлушеното животно. Отпусна се и даде воля на мечтите си, които го понесоха на юг.

„Гледай да не те убият“ — беше му заръчала Кендъл на раздяла. Омайващият й провлачен говор, който тя превръщаше в сладка песен, когато пожелаеше, сега бе прозвучал язвително. Но той беше усетил всичко, скрито в тези думи. Щеше да се бори за живота си. От онзи ден нататък споменът за нея непрекъснато го следваше. В битките… На кораба… Мечтаеше за нея. Представяше си, че идва при него. Образът й бе кристално ясен. Пред очите му се явяваше всичко, което бяха преживели заедно и което им предстоеше… Един ден щяха да наваксат пропуснатото.

По някакъв странен начин тя се бе превърнала в част от желанието му да види дома си. „Саут Сийз“ принадлежеше на Джъстин, но около плантацията имаше достатъчно земя. Земя, върху която мъж и жена да вдигнат свой дом. А Кендъл бе създадена за разкошен дом. Тя щеше да бъде най-ценното украшение в него с величествената си осанка, с опияняващите си сини очи… Щеше да очаква пред портата него… съпруга си. В гостната щеше да бъде очарователна дама, а в спалнята — лъвица… Но сега бе жена на друг.

Пет пари не даваше за това. Щом свършеше войната, тя щеше да се разведе, напук на върлите моралисти, които щяха да се пръснат от злоба. Само трябваше да я пази далеч от янките, докато този ден настъпи.

На устните му се появи усмивка: беше си я представил в тресавището. Стори му се, че се е случило много отдавна. Как ли се справят двамата с Червената лисица? Не се притесняваше дали Кендъл ще издържи при индианците, повече го глождеше мисълта дали индианците няма да вдигнат ръце от нея.

Усмивката, изпълнена с копнеж, застина на лицето му. Въздухът бе изпълнен с гъст дим. Не идеше от града, а бе навсякъде около него.

Той сръга коня. Животното неочаквано намери сили и се понесе в галоп. Брент препускаше в нощта заедно с вятъра, който разпръскваше саждите, по тялото му премина болезнена тръпка.

Устреми се по пътя. Времето и пространството изгубиха значение. Стигна до разклона и зави, без да намалява ход. Но когато наближи алеята с магнолиите, която водеше към „Саут Сийз“, дръпна юздите на коня. Тялото му се сви и замръзна върху седлото. Взря се в далечината.

Без да сваля очи, скочи на земята и тръгна пеш по алеята. Стигна до средата и чак тогава се затича. Внезапно се закова на място. Бавно се свлече на колене.

Къщата бе изчезнала. Само трите високи колони стояха непоклатими. Като призрачни стражи се открояваха на фона на изпълненото с дим нощно небе. На лунната светлина изглеждаха нелепо бели сред черното пепелище.

Не знаеше колко време е стоял така на колене. Тъпа болка сковаваше мисълта му. Когато дойде на себе си, осъзна, че се моли.

Благодари на Бога, че майка му не е жива.

Обзе го гняв, гняв и мъка, но не помръдна от мястото си. Стоеше и гледаше. Настръхна, когато чу уморени стъпки по обгорялата земя зад себе си.

— Мастър Брент? — Въпросът прозвуча така, сякаш този, който го задаваше, не бе сигурен дали не говори на призрак. Брент се обърна. Пред него стоеше измършавял негър.

— За Бога! Това наистина сте вие, мастър Брент!

— Здравей, Томас — пресипнало поздрави Брент стария негър, който някога бе камериер на баща му. Сграбчи ръката му и с мъка се изправи на крака.

— Томас, къде е Дженифър? Патриша? И Патрик?

— Хич не се безпокойте, млади господарю. Мис Патриша взе момчето и отиде при нейните в Ричмънд. Мис Джени — тя не искаше да ходи никъде и остана тук. Ама нищо й няма. Янките не пипат бараките на негрите. Много искат да ни накарат да се запишем в тяхната войска, та затуй ни оставиха на мира. Мис Дженифър е при мами Лий.

— Заведи ме при нея, Томас — уморено го помоли Брент.

— Добре, господарю, с удоволствие. Ама знаете ли, мастър Брент, опасно е да ходите по тия места. Янките дават мило и драго за главата ви.

— Знам, Томас, благодаря ти. Изчезвам веднага. Но първо трябва да видя Джени.

— Насам, господарю, насам. Мами Лий сега е в малката къщичка. Преди войниците да побягнат, прибирахме болни и ранени в господарската къща. Мис Джени отдавна се изнесе, та да направи място за войниците.

Брент тъжно поклати глава, когато минаха покрай развалините. Неочаквано спря и се почеса по челото, загледан в останките от родния дом.

Тихо подсвирна:

— Не са се задоволили само да подпалят къщата, ами са я взривили!

— Да, господарю. Хайде, елате да влезем вътре, да не би янките да се появят и да ви видят.

Брент знаеше, че съществуват плантатори, които държат робите си в мизерия. Някои негри живееха в полусрутени плевни. Дълбоко в себе си той бе против робството.

Но когато пристъпи в уютната, прясно боядисана къщичка на готвачката, си даде сметка, че за семейство Маклейн никак не приляга определението „жестоки господари“. Ярки пламъци играеха в огнището, край прозорците се полюшваха пердета с цвят на кафе, а един поовехтял килим от гостната на господарите покриваше дъсчения под.

Отначало не забеляза старата готвачка. Погледът му се спря на крехката блондинка, цялата в дантели и волани, която седеше край огъня, навела глава над ръкоделието си.

— Джени — промълви той с пресипнал глас.

Тя мигновено вдигна поглед и тъмносивите й зеници се разшириха от учудване. Ръкоделието изхвърча от ръцете й и тя се спусна към него.

— Брент!

Като хала се хвърли в обятията му и го прегърна с такава сила, че той се олюля.

— О, Брент! Толкова се радвам! Но ти не бива да стоиш тук — опасно е!

Той обгърна крехките й рамене и я заоглежда; върху устните му грейна усмивка.

— Джени… изглеждаш прекрасно.

Отново я притисна към себе си, думите му бяха самата истина, но от неизреченото го болеше. Не й каза, че за толкова кратко време е пораснала сякаш с години. Все още нямаше седемнайсет, но откакто я бе видял за последен път, от девойка тя се бе превърнала в жена — красива, зряла, с чудна фигура и… с дълбока мъка в очите.

— Какво се случи, Джени? — с тревога я попита той, без да я пуска от обятията си. Отново осъзна колко нелепо нещо е войната. По-големите братя често дразнеха сестрите си, но после ги защитаваха и им предлагаха рамо, на което да изплачат сълзите си.

А Джени беше останала сама.

Но се бе справила чудесно. Очите й бяха помръкнали, чертите — преждевременно зрели, но иначе напомняше пролетен цвят. Късите буфан ръкави на роклята й падаха ниско под раменете и разкрасяваха корсажа. Тънката й талия бе пристегната, а светлосинята пола падаше на дипли около бедрата й. Част от косата си бе навила на лъскави масури, а под тях се спускаше водопад от къдрици и плитки.

За него тя бе най-скъпото, осъзна той и топлина стопи леда, загнездил се в сърцето му. Разрухата на „Саут Сийз“ го нарани, болка и гняв го разкъсваха отвътре, но къщата можеше да се построи наново. А Джени бе от плът и кръв и нищо не би могло да я замести.

— Какво се случи, Джени? — повтори той.

Тя се отдръпна от него и направи опит за усмивка.

— Първо дай една целувка на мами Лий, Брент, и ела да седнеш при мен. Мами ще ни приготви чай. Искаш ли нещо за хапване? Войниците и моряците май винаги са гладни!

Брент покорно целуна старата жена, която бе член на семейството, откакто се помнеше. Тя го притисна в обятията си и избърса сълзите от очите си.

— Сядайте, мистър Брент. Ще ви донеса чай и ще ви оставим сами.

— Много ти благодаря, мами Лий — отвърна Брент, потискайки нетърпението да чуе разказа на сестра си. — Не искам нищо за ядене. На кораба имам добър готвач.

След малко вече седеше с кръстосани крака на пода и си отпиваше ароматен чай с бренди.

— Има ли вести от татко или от Стърлинг? — попита първо той.

— Преди месец получих писмо от татко, подписано и от двамата. Добре са, но отрядът им е получил заповед да се присъедини към войската във Вирджиния — въздъхна тя, после се усмихна. — Татко се гордее с теб, Брент. Пише, че чак във Вирджиния се носят легенди за подвизите ти!

Върху лицето на Брент се появи болезнена гримаса — думите й му напомниха потискания досега въпроса:

— Направиха го заради мен, нали? Подпалиха „Саут Сийз“, за да ми отмъстят.

Джени приглади полата си. Не знаеше къде да се дене от смущение, докато търсеше отговор.

— Така е, нали Джени?

— Ами… не само заради тебе, Брент. Също и заради татко, и заради Джъстин. Брент, може да не повярваш, но те сякаш не искаха да го правят. Когато дойдоха, аз стоях пред вратата с насочена пушка. Казах им, че няма да влязат, докато съм жива. Лейтенантът, комуто бяха възложили задачата, беше много мил. Поставиха експлозиви от всички страни на къщата и той се приближи към мен. Мислеше, че ще го застрелям. Но май повече го беше страх, че къщата ще се запали, а аз няма да помръдна. Заразправя ми колко съжалявал, че се налага да напусна дома си, но заповедите идвали отгоре. Брент, като чух, че янките пристигат, онемях от ужас. Нали знаеш, всички истории, които съм слушала… Бях сигурна, че ще ме изнасилят и ще прережат гърлото ми. Но лейтенантът се оказа истински джентълмен! Каза, че ако искам, мога да го застрелям, но той бил длъжен да ме отмести. Е, не го застрелях. И, Брент, той влезе в къщата след мен, а имаше опасност всичко да хвръкне във въздуха. Влязох да взема семейната библия — нали знаеш, майка толкова я ценеше — а той се втурна след мен и ме измъкна. — Тя замълча за миг. — Казва се Джейкъб Халоран. Ако някога се натъкнеш на него, не го убивай.

Известно време Брент не продума. Отпи голяма глътка чай.

— Война е, Джени. Не винаги знаеш кого убиваш.

— Има почтени янки — прошепна Джени.

Брент повдигна чашата си:

— Има и отвратителни южняци. Войната не променя хората, Джени. Просто хубавото и лошото в тях се проявяват по-ясно, отколкото в мирно време. Почтеният човек винаги си остава почтен. Линията Мейсън-Диксън не разделя хората на добри и лоши. — Той неочаквано се изправи и й подаде чашата си. — Но все пак сме на война, Джени. Имаш ли представа какво направиха с експлозивите, след като приключиха?

Джени сви рамене:

— Извадиха ги от фургон с боеприпаси — това си спомням. Може би са ги закарали у Мърфи. Ще използват къщата му за щаб. Защо питаш? — Очите й се разшириха, тя скочи на крака и без да мисли, запрати чашите на пода. Сграбчи раменете му. — Какво смяташ да правиш, Брент? Чуй ме, братко. Цялата войска на Конфедерацията побягна, защото янките многократно ги превишават по численост. Какво си мислиш, че можеш да направиш сам?

— Малък саботаж, Джени. Един вид отмъщение.

Очите й отразиха страха, който я завладя.

— Брент, ти май не разбираш! Тук гъмжи от янки. Нашите си отидоха, Брент. Дори битка нямаше, янките мирно и тихо завзеха всичко.

— Това ми е ясно, Джени.

— „Саут Сийз“ не струва колкото живота ти, Брент Маклейн!

— Така ли? — намръщи се той. „Саут Сийз“. Памукът. Пристанището на Джаксънвил. Някога препускаше на воля по своята земя. С песен на уста караше реколтата към фабриките на север.

Вечер седеше пред огъня с книга в ръка и пиеше уиски. Ходеше на лов с чистокръвни хрътки, възседнал расов жребец. Следваше неписаните закони на честта — единственото, което му бе останало от някогашния Юг.

„Саут Сийз“…

И след толкова години най-после бе открил жената, с която искаше да сподели всичко това. Жена, която ценеше някогашния начин на живот…

„Саут Сийз“. Законът на честта. Несбъднатото щастие.

Ако не воюваше точно за това, за какво, по дяволите, изобщо се биеше?

Погали с палец дълбоката линия, която се бе врязала между веждите на сестра му.

— Аз приех назначението във флотата на Конфедерацията, Джени. Заповядано ми е да доставям провизии на нуждаещите се и да предизвиквам хаос в редовете на янките при всяка възможност. Не се безпокой, Джени. Има много причини, поради които няма да се оставя да ме убият. Аз съм Нощният ястреб, помниш ли? Непоколебимият Нощен ястреб. Значи смяташ, че са закарали експлозивите у Мърфи?

Джени кимна унило.

— Само внимавай, Брент. Обещаваш ли? Много хора в последно време си смениха цвета. Сега твърдят, че винаги са били на страната на Севера.

— Ще внимавам, Джени. Обещавам ти. Казах ти вече, че нямам никакво желание да умирам.

Тя го погледна с любопитство.

— Нещо се е случило с теб, братко.

Той се ухили:

— Май се влюбих.

— Сериозно? — очите й блеснаха.

— Ще ти разкажа за това някой друг път. А сега да се залавям за работа.