Джейн Фийдър
Теменужени очи (1)

ПРОЛОГ

Пиренеите, юли 1792

Малката група напредваше бавно по стръмната планинска пътека. Целта на пътуването им беше разположеният високо в планините испански град Рончесвал, зад него беше френската граница. Шапки с огромни периферии пазеха ездачите от непоносимо жаркото обедно слънце. Въздухът беше наситен с горещина, сякаш някой беше опънал над хората дебело одеяло, за да не им позволи да дишат.

Двете жени се бяха отпуснали на кожените седалки. По-възрастната беше забулена и въпреки страшната горещина не бе свалила ръкавиците си. Непрекъснато си вееше хлад с ветрилото и стенеше жално. От време на време изтриваше устните си с копринена кърпичка, напоена с лавандула. Придружителката й, която се беше свила в един ъгъл на каретата, непрекъснато подръпваше тежката тафтяна рокля, залепнала за гърба й. Шапката й беше захвърлена на седалката до нея, булото беше свалено много отдавна. Лицето й беше зачервено, по челото блестяха капчици пот и се стичаха към носа. Косата с цвят на зряла пшеница беше овлажняла и разбъркана, теменужените очи бяха полузатворени.

— О, господи, няма ли най-после да стигнем? — промърмори измъчено възрастната дама.

Младата жена не отговори, защото знаеше, че въпросът беше риторичен. Откакто тази сутрин се бяха качили в каретата, тя чуваше този въпрос на всеки десет минути. В сърцето й нямаше нищо друго освен презрение към старата й придружителка. Вярно, в каретата беше горещо и неудобно, но мис Хендерсън отказа категорично да вдигнат кожените завески на прозорчетата. Тъй като държеше много на приличието, тя затвори и себе си, и младата си питомка в тази нажежена пещ, сякаш в планинските проходи имаше и други хора, освен козарите, които биха могли да видят лицата им. Затова и Сесил Пенхалан не изпитваше съчувствие към страданията на придружителката си.

Ако почтената ми компаньонка беше малко по-слаба, сигурно щеше да се чувства по-добре, каза си сърдито младото момиче и неволно се засмя, представяйки си как бялата, плувнала в сланини плът на Мариан Хендерсън се разтапя като масло в горещ тиган.

Засрамена от дързостта си, Сесил затвори очи. Освен това й струваше много усилия да ги държи отворени.

Внезапно тишината бе прорязана от изстрел на пушка и каретата рязко спря. Сесил скочи и дръпна кожената завеска. Компаньонката й изпищя задавено.

— Господи, разбойници! Знаех си аз! Сега ще ни нападнат! Ще се нахвърлят върху нас като зверове. Ще ни отнемат добродетелта… О, скъпа мис Пенхалан, какво ще каже брат ви?

— Стига, мадам. Седрик отдавна вече не вярва в моята добродетел — отговори безгрижно Сесил и се наведе навън. — А и кой би се осмелил да каже, че брат ми греши? — добави тя и се засмя дяволито. Очите й засвяткаха оживено, умората изчезна. Над възбудените, викове на ездачите и ругатните на кочияша се издигна властен, режещ глас, който накара всички да млъкнат.

— О, мис Пенхалан, как можете да… — Каквото и да искаше да каже, компаньонката не успя да го завърши, защото политна напред и падна в безсъзнание. Тежкото тяло се свлече на пода на каретата, колосаната тафтяна рокля издаде жален шум.

Някой отвори вратичката на каретата.

— Сеньорита, съжалявам извънредно много, че ви създавам тези неприятности, но трябва да ви помоля да слезете — прозвуча същият глас като преди, този път съвършено учтив, но английският имаше ясен акцент. Появи се ръка без ръкавица, с голям четириъгълен рубин на малкия пръст.

Сесил положи тясната си бяла ръка в дланта на непознатия. Усети мазолите, които беше оставила честата употреба на меча. Силните кафяви пръсти се сключиха около нейните и я издърпаха от каретата под заслепяващото испанско слънце.

Тя погледна в едно бронзово лице, в две тъмни очи, бдителни като на сокол. Видя застрашителната линия около силната уста и се възхити на дългата черна коса, стегната на тила с кадифена панделка.

— Кой сте вие?

— Наричат ме Ел Барон. — Мъжът се поклони с подигравателна учтивост.

— О! — пошушна Сесил. Значи това беше разбойническият барон — мъжът, с когото майките плашеха децата си и ги принуждаваха да се покоряват. Той беше неоспоримият господар на планинските проходи между Испания и Франция. И на всичкото отгоре беше най-красивият мъж, когото Сесил Пенхалан беше виждала за своите седемнадесет години.

Тя вдигна поглед към него и се загуби в дълбочината на черните му очи. Изведнъж разбра, че бе чакала тази среща, откакто беше усетила първите странни пориви на тялото си, обезпокояващата енергия, която я тласкаше да се противопоставя на брат си и доведе до сегашното й заточение.

Барона отговори спокойно на изпитателния й поглед. Нещо проблесна в очите му, после се разгоря буен пламък. Сесил знаеше, че същият огън пламтеше и в нейните очи. Тя направи крачка към него, сякаш привлечена от невидима сила. Всичко около нея потъна в мрак. Тя забрави уплашените конници, които придружаваха каретата й, не обърна внимание на разбойниците, които бяха възседнали конете си и наместваха небрежно пушките и патрондашите по раменете си. Те изобщо не си правеха труда да плашат придружителите на каретата, знаеха, че не беше нужно. Самото им присъствие бе достатъчно да държи пътниците в страх и напрежение.

— Елате — нареди Ел Барон. Заповедта прозвуча изненадващо меко.

Той сложи ръка на кръста й и я вдигна на гърба на един силен кафяв кон с бяла звезда на челото, после се метна на седлото зад нея.

— Облегнете се на гърдите ми — продължи все така меко той. — Няма от какво да се страхувате, скъпа.

— Знам — отговори Сесил и се облегна доверчиво на широката му гръд. Той я обгърна с двете си ръце и взе юздите. — Къде ме водите?

— У дома — отговори той.

Сесил хвърли бърз поглед назад, докато конят се насочи с уверени крачки по тясната пътечка. Мариана бе дошла в съзнание. Тя се бе издала напред от прозорчето на каретата, размахваше ръката си в тънка ръкавица и изпод булото се чуваха странно несвързани думи на протест. Сесил избухна в тих смях.

— Бедната Мариана… — Тя вдигна ръка в подигравателен жест за сбогом. Това беше последното, което Мариана Хендерсън видя от питомката си, последното, което всички, познавали Сесил Пенхалан, запомниха от нея след срещата й с Ел Барон.

Бандата разбойници се отдалечи от каретата, конете препуснаха нагоре по пътечките след водача си. Вцепенените от страх ездачи не посмяха да протестират, камо ли да отговорят на подигравателния салют на разбойниците, които пазеха командира си и пленницата му. Те не бяха дошли да опозорят мис Хендерсън, както се страхуваше тя, не се заинтересуваха и от коженото чувалче със злато, скрито под седалката на каретата.

Това не беше обикновено разбойническо нападение, но всички разбраха, че разбойниците все пак бяха получили онова, за което бяха дошли.