Еврипид
Медея (1)

ЯВЛЕНИЕ ПЪРВО
Пролог

Дойката

О, корабът Арго да не бе прехвръквал

на Колхи към далечната земя

през тези тъмносини Симплегади!

И никога в леса на Пелион

високи, да не бе отсичан бор

на смелите юнаци за весла!

Те тръгнаха да дирят за Пелей

туй златно руно! Луда от любов

към Язон, не щеше и Медея

към кулите на Йолк да полети;

Пелеевите щерки не щеше

баща си да убият да склони!

И тук в Коринт сега не би живяла

с мъжа си и деца си бежанка,

макар и драга гостенка. Тя беше

във всичко сговорна със Язон:

Че в сговора е силата на брака.

А днес такваз омраза — тъй боли!

децата си предаде Язон вече,

предаде и съпругата си той.

И царски брак се готви да празнува

на таз земя на царя с дъщерята.

Медея посрамена, с вик след вик —

тя пренарежда клетвите за вярност,

десницата, що Язон бе й дал,

и богове свидетели да видят,

с какво й днес отплаща нейний мъж.

Предава на мъчение снага си,

лежи тя гладна, в сълзи се облива

и ден и нощ. Откак е огорчена

от своя мъж, веднъж не би лице

да вдигне от земята, да отвори

очи. Приятелските ми молби

като скала, що морската вълна

посреща. И навела бяла шия

сама за себе си да плаче горко,

за мил баща, за своя роден край —

предаде всичко тя — да бяга тук,

и с тоя мъж, що тъй я позори!

Позна тя клетница чрез тия мъки,

какво е да напуснеш бащин дом…

Деца си мрази тя; не ги поглежда,

и страх ни е каквото тя крои..

Духът й буен не търпи обида,

о, знам я аз — от нея се боя.

Ужасна. С нея във борба не би

излязъл лесно победител никой.

Но ето идат си децата веч

тъй уморени от игра, не знаят

за мъките на майка си; че млади

сърца — те не обичат да скърбят.

ЯВЛЕНИЕ ВТОРО
Дойката и Педагогът с децата на Медея

Педагогът

Прислужнице ти стара в тоя дом,

защо стоиш сама самичка тук 50

пред портите, тъгуваш и ридаеш?

Медея как се отдели от теб?

 

Дойката

На Язон на децата, стари друже!

На господаря всичките беди

за верния слуга са като лични.

И мен такава мъка ме изгаря.

Излязох тук да кажа на Небе

и на Земя, как страда днес Медея.

 

Педагогът

Нима горката още плаче там?

 

Дойката

Какво? Едва сега започва нейни плач.

 

Педагогът

Тя луда е. Макар слуга да съм…

Не знае тя какво я още чака.

 

Дойката

Какво ли има, старче? Говори!

 

Педагогът

Ах, да не бях изрекъл и това!

 

Дойката

Не скривай нищо, моля те, от мене,

в един сме дом — теб аз не ще издам.

 

Педагогът

Чух нещичко. При извора Пирина

на кокалчета старците играят,

приказват. Аз не чувам нищо уж,

току един подшушна, цар Креон

щял да изпъди майка и деца.

Дали е вярно туй — не знам. Не искам.

 

Дойката

Жена си мрази той. Но надали

ще иска да пострадат и децата.

 

Педагогът

Да, новата любов убива старата.

Едва търпи цар Креон тоя дом.

 

Дойката

Горко ни, щом ни връхлетят и нови

при старите настигнали беди!

 

Педагогът

Но ти мълчи — Медея да не чуе.

 

Дойката

Деца, вий чухте ли какъв баща

си имате? Не хуля господаря,

но виждам, че не жали своя род.

 

Педагогът

Но кой не би постъпил като него?

По туй познай, че всеки най цени

от всички свои само себе си…

Бащата — и децата си зарязва.

 

Дойката

Деца, я влезте в къщи по-добре.

А ти сами ги дръж, не ги води

при майка им! Каквато е сърдита…

У! Как ги стрелна с кървави очи!

Гневът й не угасва, докогато

не изгори когото вид. Нека

улучи врагове, но не и близки.

 

Медея

О! О!

Тежка е моята неволя и страшна

О! О! Как не погинах

 

Дойката

О, деца, вие не чухте ли майка си там?

Закипя й отново сърцето от гняв…

Завърнете се, скрийте се вътре —

че отнякъде вас да не зърне сега.

О, пазете се вие, пазете, деца!

Разярен е духът й, беснее,

и гневът й безмерен е пламнал — гори

насъбрала се в облаци нейната скръб —

ще ги възпламени на гнева си

със светкавичен огън Медея сега,

и ще гръмне нечувана буря.

 

Медея

О! О!

Мъки за гръмки вопли ме късат,

клетница! О, триклети деца

на несретна майка! Умрете

със него, с баща си!

Нека изсъхне целият корен!

 

Дойката

Ах, горко ми, горко! Нима са

и децата ти криви за техни баща?

И защо ли ги мразиш тях?

Ах, деца, да не ви сполети нещо вас!

Че заканите царски са грозни.

Те не могат да смирят гнева си:

Повелители — никого, никога

не зачитат. А в неволи беснеят.

А за мен — да живея спокойно.

И от всички блага най-голямо е скромното

наслаждение с мярка. Че многото —

благодат на човека не носи.

ЯВЛЕНИЕ ТРЕТО
Дойката и хорът

Хорът

Плачовете ний чухме и вопли безкрай

на злочестата наша Колхидка…

Дали още не се е смирила, кажи,

от чертога дочух заридала —

викове й достигат съседски врати.

О, не радва ни нас на Медея скръбта:

Ний обичаме нейната къща.

 

Дойката

Вече никаква къща, вече няма сега —

с дъщерята на царя е той, а пък тя

ще изплаче вътре очите си сама.

И не може я никой смири.

 

Медея

О! О!

От небето гърмът върху мен да трещи!

За мен е непотребен веч живота,

спасение ми носи само смъртта —

от грозния тоя живот.

 

Хорът

Строфа

Ти земя, и ти, Зевсе,

и ти Слънце, не чу ли

на таз клетница стона?

И какво я привлича

във подземния одър?

Че смъртта и тъй е

бързонога — защо я

ти зовеш тъй безумно?

Да, мъжът ти желае

да отиде при друга;

Но бива ли затуй ти

да беснееш греховно?

Отмъсти ще за тебе

Гръмоносният Зевс.

Остави тази мъка

заради мъж недостоен.

Медея

О, Велика Темида и ти, Артемида,

погледнете как страдам сега!

А с какви го бях клетви обвързала аз

тоз проклети съпруг!

О, дано да ги знам

и невестата, и него на късове

в собствен им дом!

Осмелиха се тъй да обидят Медея!

Че какво сте ми сторили,

о, татко, о, родино? — Вас

тъй позорно оставих и брата убих…

За кого?

 

Дойката

Не разбрахте ли още какво тя крои,

и защо ли зове Артемида, Темида —

те бдят над свещените клетви за мъст.

Господарката много ще иска от тях.

 

Хорът

Антистрофа

О, пред нас да излезе

и да чуем съвета,

разбунтуван й дух би

утихнал веднага.

Че на моите близки

помощта ми е близка.

Но влез вътре при нея

и слова ми предай.

Изведи я из къщи.

Не бави се, че може

да направи тя нещо

на онез, що са вътре…

Не бави се, защото

ще избухне тя скоро.-

Дойката

Аз отивам, но страх ме е само дали

господарката мен ще послуша.

Аз я знам: като лъвица, когато роди,

кръвожадно поглежда по всички слуги,

приближи ли се някой до нея.

Да, не мъдри и прости са били онез,

що песента изнамериха някога:

На света те дариха и песни за пир,

и за празници и за хора, подслада

на живота ни пусти. Но никой

не намери чрез песен и струнния звук,

от земята неволите зли да пилей.

Че от тях са раздори, убийства.

А такива ни трябват нам песни. Защо

ни са само песни за пирове и веселби!

И не стига ли ни сладката гостба?

 

Хорът

Епод

Чухме болезнен писък на нейните плачове,

гневно отпраща тя острите крясъци

против съпруга, изменника,

като зове и Темида,

Зевсова дъще, ти,

да отмъстиш,

ти я доведе в Елада от нейната родина,

в нощното бягство хвърчахте по тъмното,

страшно море и на леките

кораби стигна спокойно тя

в тая земя.