П. Г. Удхаус
Пълнолуние в Бландингс (2)

II

Щом вратата се отвори, тя погледна над страниците и нададе волен вик:

— Егбърт!

— Здравей, скъпа.

За разлика от останалите членове на фамилията й, които бяха снажни и величествени, лейди Хърмион Уедж бе ниска, тантуреста и приличаше на готвачка. В някое от по-ведрите си настроения тя бе по-близо до готвачка, доволна от последното си суфле, но бидейки гневна, лейди Хърмион бе досущ като готвачка, заплашваща с напускане. И в двата случая тази дама бе „като“ готвачка, но готвачка със силен характер. И все пак, тъй като любовта е сляпа, не можеше да не се отчете изисканата преданост, с която съпругът й се наведе и избягвайки крема за лице, я бацна по връхчето на нощната шапчица. Те бяха щастлива и сговорна двойка. Повечето от хората, които си бяха имали вземане-даване с тази страховита жена, треперещи като лист пред смръщените й вежди, споделяха мнението на лорд Емсуърт, но полковник Уедж нито за миг не бе съжалявал за думите си: „Ъ? О, да, разбира си, как не.“ в отговор на запитването на свещеника: „Вземаш ли ти, Егбърт, тази жена Хърмион…?“. Тогава, когато другите примираха под властния й поглед, последният й се възхищаваше.

— Е, върнах се най-после, гълъбче. Влакът закъсня, а после останах да се разтъпча в градината. Попаднах на Кларънс.

— Бил е навън в градината?

— Да. Насила си викаше лумбагото и точно това му казах. Каква е тая работа с Дора? Сутринта, пресичайки Гроувнър Скуеър, срещнах младата Прудънс — беше извела на разходка ония нейни кучета. Но тя не ми спомена нищо. Според Кларънс, Дора писала, че я мъчат някакви зайци.

Лейди Хърмион цъкна с език, както толкова често й се налагаше да цъка, щом брат й се явяваше тема на разговор.

— Да можеше Кларънс поне от време на време да не си седи на ушите и да не зяпа с отворена уста, а да обърне малко внимание на това, което му се говори. Казах му, че Дора е обезпокоена, защото някакъв мъж нарекъл Прудънс „зайче на моите мечти“.

— О, това ли било? Кой е този мъж?

— Самата тя няма никаква представа. Точно затова е толкова разтревожена. Вчера икономът влязъл и потърсил Прудънс, защото някакъв господин искал да говори с нея по телефона. Прудънс я нямало, така че Дора взела слушалката и един странен мъжки глас произнесъл: „Привет, скъпоценно зайче на моите мечти.“

— А тя?

— Оплескала работата, както може и да се очаква от нея. Дора наистина няма пипе за нищо. Вместо да изчака и да чуе повече, тя казала, че се обажда майката на Прудънс. При което мъжът хлъцнал и затворил. Разбира се, тя разпитала Прудънс, след като се прибрала, кой е този, който я нарича „зайче на моите мечти“, но Прудънс отвърнала, че може да е всеки.

— Това е логично. В днешно време хората се наричат как ли не.

— Но не и „зайче на моите мечти“.

— Смяташ, че е твърде интимно?

— Знам само, че бих направила най-задълбочено проучване на всеки, когото чуя да нарича Вероника „зайче на мечтите му“. Нищо чудно, че Дора е неспокойна. Според нея Прудънс напоследък често се виждала с Галахад и кой знае с кого може да я е запознал. Представата на Галахад за подходящ приятел на едно чувствително момиче спокойно би могла да включва някой смахнат дерби-маниак или картоиграч.

По лицето на полковник Уедж се появиха ония признаци на свян, които се наблюдават у всички женени мъже, когато стане дума за хора, които те самите високо ценят, но за които знаят, че са измет в очите на съпругите им. Ясно му беше, че обичта и възхищението, което хранеше към по-младия брат на лорд Емсуърт, Почитаемия Галахад Трийпуд, не се споделя от сестрите на последния, за които този изискан светски лъв с рицарско сърце бе само едно ненужно леке върху честта на гордата фамилия.

— Някои от приятелите на Гали наистина са особняци — призна той. — Веднъж един от тях ми задигна портфейла. Видях го на банкета.

— Кой, джебчията?

— Не, Гали.

— А, банкетът ще пропадне без него.

— Хайде, гълъбче, не говори така, като че ли е било някаква оргия. А какъвто и живот да води Гали, за бога, добре му понася. Не познавам човек, който да изглежда в по-цветущо здраве. Ще дойде тук за рождения ден на Вий.

— Знам — троснато рече Хърмион. — А също и Фреди. Каза ли ти Кларънс, че утре пристига с някакъв приятел?

— А? Не, аз му казах. Срещнах Фреди на Пикадили.

Тук полковникът изведнъж спря и доби вид на човек, чиито стомашни сокове се бяха вкиснали за миг.

— Да не искаш да кажеш, че Кларънс е знаел през цялото време? — изврещя той. — Да пукна дано! Когато преди малко му споменах, че Фреди пристига в Замъка, новината го завари напълно неподготвен и направо го зашемети.

— Тази негова разсеяност наистина е много досадна.

— Разсеяност? — полковник Уедж беше приемник на няколко поколения прями воини, които наричаха нещата с истинските им имена. На него не му минаваха тия благоприлични евфемизми. — На това разсеяност ли му викаш. Това си е чисто маймунско слабоумие. Няма спор, гълъбче, трябва да погледнем истината в очите — Кларънс е смахнат. Беше си смахнат, когато се ожених за теб преди двадесет и четири години, а оттогава става все по-смахнат и по-смахнат. Къде си мислиш го заварих преди малко? При кочината. Видях, че нещо виси на парапета и реших, че свинарят е оставил дрехите си там. Не щеш ли, изведнъж те се надигнаха като кобра и рекоха: „А, Егбърт.“ Така се стреснах, че едва не си глътнах пурата. А тя беше запалена, гълъбче. А като го попитах какво по дяволите си мисли, че прави, той отвърна, че си слушал свинята.

— Слушал си свинята?

— Честна дума. И какво, ще попиташ, правеше свинята? Пееше? Или рецитираше „Страшният Дан Макгру“? Нищо подобно. Просто си дишаше. Казвам ти, изправя ми се косата, като си помисля за Кларънс, Галахад, Фреди и оня Плимсол, всичките на едно място по време на пълнолуние. По-скоро бих предпочел да съм корабокрушенец на пустинен остров заедно с банда главорези.

— Плимсол?

— Оня, който ще дойде с Фреди.

— Той Плимсол ли се казва?

— Е, разбира се, ако се съди по думите на Фреди. Въпросният беше прекалено гипсиран, за да проговори и дума. Докато приказвахме, стоеше мълчалив и блажено ухилен. С едната ръка се подпираше на навеса за таксита, а с другата ловеше несъществуващи мухи. Никога не съм виждал човек така солидно наквасен.

Една бръчка се бе появила на челото на лейди Хърмион, която като че ли напрягаше в момента паметта си.

— Как изглеждаше?

— Висок, слаб тип. Горе-долу като Кларънс. Ако си представиш един млад, пиян Кларънс, с нос като човка и очила с рогова рамка, ще добиеш доста пълна представа за Плимсол. Защо, да не би да го познаваш?

— Опитвам се да си спомня. Сигурна съм, че съм чувала името, Фреди каза ли ти нещо за него?

— Нямаше време. Знаеш как е, когато срещнеш Фреди. Първата ти мисъл е да се разбързаш. Докато успее да спомене, че пристига в Бландингс с мухоловеца на име Типтън Плимсол, и аз вече скачах в таксито.

— Типтън! Разбира се! Сега си спомних.

— Познаваш той пияндурник, така ли?

— Не сме се запознавали, но ми го показаха в един ресторант преди да тръгнем от Лондон. Млад американец с английско образование и, струва ми се, много богат.

— Богат?

— Страхотно богат.

— Мили боже!

Последва пауза. Двамата се спогледаха. После, като че ли се бяха наговорили, очите им се плъзнаха към стената, зад която Вероника Уедж лежеше с очи, вперени в тавана. Лейди Хърмион дишаше учестено, а съпругът й седеше мълчаливо и мърдаше палците на краката си в такт „Прасенцето отиде на пазар“. Лицето му беше като на човек, който бленува.

Той се покашля.

— Ще бъде добра компания за Вий.

— Да.

— По-добра от това, здраве му кажи.

— Да.

— Тука… ъ-ъ… е чудесно за млади хора… такова място… сред природата… да си приказват. Ободрява, знаеш.

— Да. Симпатичен ли изглеждаше?

— Очарователна личност, така ми се видя. Разбира се, като се има предвид че беше пиян като талпа.

— Не отдавам голямо значение на това. Сигурно не държи на много алкохол.

— Да. А когато човек прекарва вечерта с Фреди, ще не ще трябва да му влезе в крачката. Освен това, налага се още да имаме предвид, че на Вий е трудно да й се угоди.

— Какво имаш предвид?

— Ами, по дяволите, като си помислиш, че едно време беше сгодена за Фреди…

— О, скъпи, бях забравила това. Трябва да й напомня да не го споменава. А ти по-добре предупреди Кларънс.

— Ще отида да го видя още сега. Лека нощ, гълъбче.

— Лека нощ, скъпи.

Лицето на полковник Уедж, напускайки стаята, изглеждаше твърде прехласнато. Той не беше от хората, предразположени към фантазии, но сега се беше отдал на една. Стои той в средата на библиотеката в Замъка Бландингс, положил ръка на рамото на висок, строен младеж с очила с рогови рамки, който току-що е поискал разговор насаме, и му говори:

— Дали можеш да ухажваш дъщеря ми, Плимсол? Разбира се, че можеш да я ухажваш, драги ми момко.