Мария Илиева
На Задушница

Ниско небето е виснало

измокрено,

                черно

                        преметнато

върху острия хълбок отсреща.

Докосвам медали.

Тенекийки ръждясали,

трикольори.

Манерки изпразнени

от стария куфар на дядо.

Грехът е гнездото на паяци,

домуват от „Многая лета“…

Пипам на баба дантелите,

на татко овехтялата същност,

на мама плесниците в кухнята…

Отговор няма!

 

Тихо е.

Сякаш спокойно.

Дори — много спокойно.

Като пийнал кръчмарин

е доволен и сит,

прозорецът

сред всичките сгради…

Някъде кукумявка изкряска.

Мъртвите на могат да плачат.

Кафявата кръв по земята

(на всички от фронта)

е станала гнила

и днес

татул е родила.

 

Татулът е билка от злоба,

Чувах, че съседката слага,

да не снасят кокошки…

Земята…

онова Българско знаме

накраят —

                        в червено

        от кръв

Знамето…

Под което много герои…

и моят си дядо

(някой си, някакъв, никакъв …)

месото от фронта

по което черните врани

        и сови

                мръсници

кълвяха със човки

                червени и сини.

Разпиляха на дядо ми костите.

Избърсвам със длани

и мия със сълзи

сандъка на дядо.

В който няколко ризи

една Библия малка

и много медали

говорят за моята същност.

И не само за нея …

 

        Защото, когато

се движа в трамвая

и виждам дървета

        достатъчно стари

молитва не чувам

и разказ и мъка.

Трамваят е пълен,

със всяка седалка.

Понякога чувам …

(не знам в съня ми),

фелддебелът вика,

гласът му е бликащ

— извор размътен

понесъл телата

на удавени мишки.

— „Родината нека,

        да бъде над всичко…“

 

И усещам земята…

Земята!

Земята топла от кръв,

как върху нея житата

избуяват

        от пот,

                        кръв,

                и сълзи на войник.

И усещам, че мирис

все още …

на страх

човешки страх

кисел вкус на пушек от барут

и кисел вкус

на зеленясал хляб.

 

За мъртвите,

какво си ти, Родино?

Под падналите знамена

годините са черна броеница

сълзите… мъжките сълзи

са пръснати медали по земята.

 

Животът се изнизва и отлита

обидена и черна птица.

Гърдите ме болят

и няма въздух,

но въздух няма

и там

        в черните поля на Дойран,

където газови гранати

са пълнили гърдите жълти храчки

изплюти в кръв

                в черна кръв

                                във черния окоп.

 

Усърдно враните кълват…

и чувам човките им по лицето

кълват…!

Жълти човки,

раздират Българското знаме

и го ядат

като стара мърша.

 

Оковани сме от пъпната си връв,

оковани във вериги — заточение.

Отгоре мрак.

Нощта потропва със ботуши

подобно пийнал капитан

с калашник в ръката.

И паднал със изцъклени очи

нагоре, в звездното небе се взираш,

където празното небе

небе …

Разбираш ли?!

Небе!

Като мастилница е мътно.

А в мене малкото дете

все още стиска вързано хвърчило

и тича по зелените поляни

защо ли?!

 

Татко, питам те — Защо?

Мамо …, бях ли твоето зайче

… на дядо куфарът мълчи

и сребърните му медали

са мокри …

Моите очи

докосват се до нещо свято.

 

Екот на картечница кънти

в сърцата ни

от упор!

Искам да го чуеш:

та

        та

                та

                        та

тря-я-яс

шрапнел,

право в стената от въпроси.

Има ли въпроси?

Чу ли,

канонадата на цяло време

взело вещицата зла,

дядо ми,

                и много други.

Трамваят ми е подарил билет

продупчен, скъсан от кондуктор.

Ще стана утре точно в 6

на малкия закуска ще направя.

И кухнята облечена в слип

ще ме разглежда

                похотливо — жадно.

 

… Обичам да повръщам сутрин.

Защото стария букет

от изсушени хризантеми

и латерни

пред шапките с цвят на сняг

(големи, някак си помпозни)

със дами

с привкус на виенски валс

го няма моя век…

… го няма.

Бих искала да пия вино

много вино…

да бъда с рокля

                бяла като сватба

изкъпана и чиста

грешна!

С грешни пръсти да посмея

сандъчето на дядо,

с медалите да погреба …

И после да се кая.