Мария Илиева
Агония

А лудият се смее…

От ъглите те следват празни очи.

Неверни и грешно е,

някак в душите.

Храм, превърнат в кръчма.

Сиви и кални са станали дните ни.

Като празна бутилка подритват,

всеки паднал с тежки ботуши.

Студените пръсти

на демони,

лепят се на очите безжално.

Без мисъл са дните ни.

Гледат те стъклено,

топчета, вместо зеници.

И студено е…

Задъхваш се, вакумна стаята,

хладилник на всичките чувства.

Не намирам във нея

глътчица въздух.

Като на лента

датите минват край теб,

забързани,

нищо не казват.

Само кикот…

В хладилникът,

обесени прасета се смеят.

Витрини, като очи на мъртвец,

изцъклено гледат небето.

Някой плаче, но никой не чува,

само лудия за миг се поспира

и ръцете размахва, на нещо се смее.

На конче завързал

                        овехтяло ветрило,

криви беззъбата празна усмивка —

неествествено някак, е весел.

Дори му е топло.

А небето,

като прокъсана черга,

изтупва сняг на парцали

и в локвите в миг, посивява.

Стените са с цвят на балони.

Докосвам студените сгради,

неволно ръцете си драскам.

Минават сиви палта покрай мене

— восъчни кукли, овехтели и бледи.

Очите са празни и неми.

Арлекино танцува

във дъжда.

Смразяващо духа.

Като улично куче, вятърът тича

и хапе лицето

на моето време.

Протегнал ръцете нагоре

и дърпа

хвърчилото, лудия.

Смехът му полепва

по мене.