П. Г. Удхаус
Има нещо гнило в Бландингс (8)

8.

Ако на излизане от големите порти на замъка Бландингс свиете вдясно и следвате пътя в продължение на около две мили, пред вас ще изникнат първите къщи на малкото градче Маркет Бландингс. От векове то дреме сгушено на това място, една перла в зеленото сърце на Шропшир. В цяла Англия не може да се открие по-прелестно кътче. Художниците, които идват да рисуват старите му сиви сгради, и рибарите, които клечат за мряна край ленивата му река, са единодушни по този въпрос. Всички те биха се надсмели на мисълта, че мястото може по някакъв начин да се направи по-приятно за окото — и й се надсмиваха, кажи-речи, всяка вечер над халбите и лулите си в „Гербът на Емсуърт“.

И все пак през следобеда, последвал току-що описаните събития, това чудо стана. Тихото очарование на древната главна улица бе внезапно подсилено от появата на богоподобен мъж с бомбе, който излезе от старинно магазинче за тютюн. Това бе икономът Бийч. С цел да повтали пищната си фигура, той бе дошъл пеш от замъка, за да си купи цигари, и сега стоеше на тротоара, събирайки кураж да поеме обратния път.

Този спортен подвиг сега далеч не му изглеждаше тъй привлекателен, както преди близо час в неговата стаичка. Изнурителният трикилометров преход бе изчерпал издръжливостта му до последна капка. При това и времето хич не подхождаше за маратони. Ако предният ден бе потискащ, то днешният беше същински пъкъл. По небето с цвят на нажежена мед се тълпяха гневни облаци. Нито лъх на ветрец не поклащаше листата на дърветата. Паважът изпускаше почти видими вълни от спарена мараня, а над всичко бе надвиснал пъклен влажен задух. Ако до вечерта не се разразеше буря, и то яка гръмотевична буря, то значи Бийч дълбоко грешеше. Той свали шапка, извади голяма носна кърпа, попи чело, сложи обратно шапката и рече: „Пуфф“. Грижите за фигурата бяха чудесно нещо, но всичко си имаше граници. Неотложна нужда от бира споходи иконома.

И той едва ли би могъл да си избере по-удачно местоположение, за да я удовлетвори. Идеалът, към които се стремят старейшините на всеки провинциален английски град, е да подсигурят поне една кръчма на глава от населението. Старейшините на Маркет Бландингс не се бяха спрели насред път. От мястото, на което стоеше, Бийч можеше да зърне не по-малко от шест богоугодни институции. От факта, че в крайна сметка се спря на „Гербът на Емсуърт“, не бива да се съди, че имаше нещо против „Житният сноп“, „Каруцарски отдих“, „Бръмбарът и трънката“, „Добра стига“ или „Веселите крикетисти“. Просто „Гербът“ се случи най-наблизо.

При все това изборът му бе добър. Всеки млад, навлизащ в живота мъж, би могъл да приеме като съвет, ако някога се озове в Маркет Бландингс в зноен следобед, първо да се насочи към това заведение. Тук поднасят първокласни напитки, а и от всички възхитителни странноприемници в града никоя не притежава по-голяма и по-сенчеста градина. Зелена и примамлива, изпъстрена с дървени маси и закътани беседки, тя се простира надолу чак до брега на реката. Тъй че щастливият гост, вече бездруго изпитващ приятен гъдел за бира, може да се сдобие с една нова и по-задълбочена жажда, наблюдавайки как морни и потни глави на семейства опъват жили на гребните лодки, плъзгащи се покрай него. Имало е случаи, когато в действително жарък ден един-единствен баща, потящ се над веслата на съд, накамарен над ватерлинията от тежестта на съпруга, балдъза, тяхна братовчедка, четири деца, куче и кошница с провизии, е довеждал оборота в „Гербът на Емсуърт“ до такова ниво, че опитни сервитьорки са припадали под тежестта на халбите.

Тъкмо към една от тези беседки се упъти сега и Бийч. Той винаги си избираше това място, когато силата на обстоятелствата го довеждаше в „Гербът на Емсуърт“. Като мъж с положение, което трябваше да поддържа, икономът предпочиташе да се освежава в уединение. Той не бе някой млад и лекомислен лакей, който може да седне и да се налива с момчетата в столовата на прислугата. Тази конкретна беседка се намираше в отдалечения край на градината, скрита от хорските очи от група избуяли храсти.

И тъй, насам насочи Бийч своите тежки стъпки дюстабанлии, но макар в беседката да нямаше никой, не влезе вътре, понеже изпитваше панически ужас от щипалки, чието присъствие основателно подозираше в покрития със слама покрив. Наместо това си придърпа един плетен стол до разположената отзад масичка и като се разплу върху него, изпуфтя, отпи глътка бира и се замисли. И колкото повече мислеше, толкова по-малко му се нравеше онова, за което имаше да мисли.

Като правило в случаите, когато членовете на Семейството засвидетелстваха доверието си към него, търсейки помощта му за една или друга дребна услуга, Бийч се чувстваше горд и поласкан. Неговият девиз беше: „Аз служа“. Но той не можеше да скрие от себе си, че понякога Семейството имаше склонността да отива твърде далеч.

Класически пример за това беше, разбира се, случаят, когато господин Роналд, след като открадна Императрицата и я укри в запустелия лесничейски дом в западните покрайнини на имението, го застави да му съдейства в изхранването й. Настоящата му задача не представляваше чак такова страшно изпитание за почтеността, но все пак той чувстваше, че назначавайки го за хранител на тъй жизненоважен документ като своите „Спомени“, Достопочтеният Галахад бе прехвърлил границите на онова, което човек е в правото си да иска от един иконом. Отговорността, считаше той, бе такава, каквото никой иконом, колкото и да изгаря от желание да бъде полезен и да служи, не би следвало да поема.

 

 

При мисълта за всичко онова, което зависеше от неговата бдителност, го свиваше под лъжичката. Така изминаха около пет минути, през които той седеше, обзет от нарастващо безпокойство, когато шум от търкащи се по дърво подметки го извести, че вече не е сам в любимия оазис. Някакъв индивид или индивиди бяха влезли в беседката.

— Тук можем да говорим — каза нечий глас, след което изскърца стол, сякаш върху него се бе отпуснал крупен обем.

И действително случаят бе точно такъв. Това бе лорд Тилбъри, а той притежаваше един от най-крупните обеми на Флийт Стрийт.

Когато преди няколко минути, провесил нос във фоайето на „Гербът на Емсуърт“, лорд Тилбъри бе зърнал Монти Бодкин да влиза от улицата, първата му мисъл бе за някой уединен кът, където двамата да поговорят насаме. От пръв поглед личеше, че младежът се кани да каже много неща, и той не искаше това да се случи в присъствието на половин дузината любознателни шропширски момци, стърчащи наоколо.

Великите умове мислят по сходен начин. Както Бийч, закопнял по дискретна халба бира, така и лорд Тилбъри, несклонен да обсъжда поверителни лични дела във фоайето на странноприемница, бяха стигнали до заключението, че истинска усамотеност може най-добре да се постигне в дъното на градината. Ето защо, принуждавайки с властен жест своя млад приятел да мълчи, негова светлост го бе повел към тази сенчеста беседка.

— Е — каза той, след като се настани, — какво става? — На Бийч, който се бе загнездил удобно в стола си и се готвеше да слуша разговора с изражението на отегчен театрален критик, който наблюдава вдигането на завесата, този глас се стори смътно познат. Той имаше чувството, че вече го е чувал и преди, но не можеше да си спомни къде и кога. Затова пък не срещна абсолютно никакво затруднение в разпознаването на гласа, който прозвуча в отговор. Тембърът на Монти Бодкин в случаите, когато душата му бе раздрусана що-годе дълбоко, бе изключително индивидуален и самобитен, откроявайки се със звънката тоналност на разстроена овца, загубила ваклото си агънце, с лек пикантен примес на тъгуващ прериен койот.

— Какво става ли? Ще ви кажа аз какво става!

В този миг душата на Монти стържеше дъното. От сутрешната си закуска насам този млад мъж, подобно на сър Грегъри Парслоу, бе преминал по цялата гама на човешките емоции. Една графика на неговите надежди и отчаяния би изглеждала като епикриза на епилептик.

Той бе започнал деня си над кафето и пушената херинга във ведро и приповдигнато настроение. Струваше му се, че Съдбата — добрата, стара Съдба — с възхитителна благосклонност му е разрешила най-сетне веднъж и той да удари кьоравото. Единственото, което трябваше да стори, за да си подсигури едногодишната служба, водеща към ръката и сърцето на Гъртруд Бътъруик, бе да отскочи набързо до малката библиотека и да вземе ръкописа, който по думите на лорд Тилбъри се въргаляше в чекмеджето на бюрото.

И тъй, плавайки в розови облаци, той бе отскочил според плана, за да бъде низвергнат, подобно на Луцифер, от небето в преизподнята. Проклетото нещо не беше там. Съдбата, с други думи, си правеше с него безвкусна гаргара.

А този дърт шопар тук седеше насреща му и го питаше какво става.

— Да, ще ви кажа какво става! — повтори той. — Голям майтап, няма що! Адски хитър номер.

Лорд Тилбъри, както сме споменавали и по-рано, никога не бе изпитвал бащинска привързаност към Монти. А в това си своеобразно настроение младежът му се нравеше по-малко от всякога.

— За какво по-точно искаш да ме видиш? — запита той със сдържано раздразнение.

— А вие за какво мислите, че искам да ви видя? — излая с пронизителна пискливост Монти. — За оня проклет ръкопис на Гали, дето искахте да го задигна, за какво друго — довърши той с горчив смях, при което Бийч след един-единствен тръпнещ тласък на харпуниран кит остана вцепенен на стола си, с облещени воднисти очи и замръзнала, образно казано, върху устните бира.

Силните чувства не подминаха и лорд Тилбъри. Никой заговорник не обича съучастниците му да тръбят важни тайни тъй, сякаш продават зеле.

— Шшт!

— Стига сте шъткали, никой не ни чува.

— Въпреки това бъди така добър да не врещиш. Къде е ръкописът? Носиш ли го?

— Разбира се, че не го нося.

Лорд Тилбъри бе обзет от нерадостното усещане, че е могъл да очаква това. Той виждаше колко наивен е бил да повери такава деликатна и важна задача в ръцете на един вятърничав нехранимайко. Опре ли до изпълнението на деликатни задачи, от всички обществени прослойки тази на въздухарите е най-некадърна. Човек може да разлисти страниците на Историята от кора до кора, мислеше си лорд Тилбъри, без да открие нито един пример на въздухар, който да е свършил успешно каквото и да било, освен да яде, да спи и да разучава нови стъпки за танци.

— Живо безобразие е… — продължи да блее Монти.

— Шшт!

— Живо безобразие е — повтори Монти, понижавайки глас до съзаклятническо ръмжене — да подаваш на хората надежди само за да ги стъпчеш след това в прахта, тъй смятам аз. За какво ви беше да ме правите на маймуна, като ми казвате, че онова нещо е в бюрото?

— Че не е ли? — втрещи се лорд Тилбъри.

— Няма и помен от него.

— Сигурно не си търсил добре.

— Не съм бил…

— Шшт!

— Търсих, и още как. Не оставих камък необърнат. Надникнах зад всяко дърво и храст.

— Но аз видях Трипуд да го оставя там.

— Дрън-дрън.

— Не ми казвай „дрън-дрън“. Казвам ти, че го видях с ей тези тук очи да прибира ръкописа в горното дясно чекмедже на бюрото.

— Ами тогава сигурно го е преместил, защото вече не е там.

— Значи е другаде.

— Нищо чудно. Но къде?

— Лесно би могъл да разбереш.

— Как пък не.

— Не ми казвай „как пък не“.

— Добре де, а какво мога да казвам, по дяволите? Първо ми шъткате всеки път, щом си отворя устата, после ми забранявате да казвам „дрън-дрън“, а сега пък се ежите на „как пък не“. Както е тръгнало — рече Монти и за слушащото ухо бе явно, че е силно развълнуван, — най ще ви изнася, ако надяна една власеница и дам обет за мълчание.

Този емоционален изблик отприщи поредица от донякъде несвързани реплики. Лорд Тилбъри каза, че нямал намерение да търпи разни млади въздухари да му държат такъв тон, докато Монти от своя страна поиска да узнае кого по-точно лорд Тилбъри нарича въздухар. Лорд Тилбъри тогава изтъкна, че Монти е просто един смотан смрадливец, на което Монти отвърна, че не друг, а самият лорд Тилбъри му е наредил да бъде крадливец, а лорд Тилбъри каза, че не е казал „крадливец“, а „смрадливец“. Монти попита как трябвало да разбира думата „смрадливец“ и лорд Тилбъри му обясни, че с този епитет е целял да обозначи един жалък, некадърен, кьопав, недоносен, недопечен, олигофренясал малоумник с две леви ръце. Той добави още, че и шестгодишно дете би намерило ръкописа със завързани очи й крака, и Монти тъкмо бе започнал да оповестява с бляскава тирада твърдата си оферта да даде по един шилинг на всеки копой в Обединеното кралство, който се справи по-добре от него, когато спорът стихна също тъй внезапно, както беше започнал. Иззад храсталака бе долетяла детска гълчава — явно свидетелство, че поредната мила семейна картинка настъпва откъм реката.

— Небеса! — възкликна лорд Тилбъри в духа на бухала-черногледец от „Елегията“ на Грей^[1] при сходни обстоятелства.

Едно от детските гласчета проговори:

— Татко, тук има някой.

Друго го последва:

— Мамо, тук има някой.

По-дълбокият тембър на зрял мъжки екземпляр беляза присъствието си:

— Емили, тук има някой.

Не остана по-назад и гласът на зрял женски екземпляр:

— Божичко, колко жалко! Тук има някой.

Съзаклятниците разбираха от тактичен намек. До ушите на Бийч долетя шум от преместващи се тела. И не след дълго, съдейки по това, че сега беседката, изглежда, се запълни от трупа дресирани слонове, той заключи, че окупацията е протекла успешно според плана.

Икономът поседя още няколко минути, после стана и като влезе бързешком в странноприемницата, поиска от съдържателя разрешение да използва телефона, за да повика от гарата Робинсън и неговото такси. Безсмислено бе да се заблуждава. За него нямаше да има нито миг покой, докато не се озовеше обратно в стаичката си на своя пост. Таксито щеше да го удари по джоба, тъй като Робинсън, подобно на всички монополисти, дереше по седем кожи. Но при положение, че така щеше да се добере до замъка преди Монти, това щяха да са най-добре похарчените два шилинга.

— Таксито на Робинсън в момента чака отвън, господин Бийч — отвърна съдържателят, възрадван от съвпадението. — Един джентълмен го повика само преди две минути. Впрочем и той ще пътува към замъка и може би ще се съгласи да ви вземе. Ако се затичате, ще го хванете.

Бийч не се затича. Дори ако фигурата му позволяваше подобен подвиг, чувството за собственото му положение би го възбранило. Но той закрачи чевръсто и успя да се покаже на входа тъкмо когато Монти се сбогуваше с един нисък пълен мъж, в когото икономът разпозна същия лорд Тилбъри, който бе навестил замъка предния ден, за да се срещне с господин Галахад. Ето значи кой пускаше фитилите на младия Бодкин!

За миг това откритие шокира иконома до такава степен, че той изгуби дар-слово. Това, че баронети като сър Грегъри Парслоу си служеха с подставени лица, за да крадат важни документи, само по себе си бе достатъчно суров удар. Но че цели перове на Англия можеха да паднат до същото безчестие, вече караше самите основи на света да се клатят. Но после дойде една спасителна мисъл. Този лорд Тилбъри, каза си Бийч, несъмнено бе скорошно творение. Човек не можеше да очаква от недодяланата пасмина, която попадаше в ежегодния Почетен списък, високите етични стандарти, присъщи на потомствената аристокрация.

Способността му да се изразява членоразделно се възвърна.

— Господин Бодкин, моля да ме извините, сър.

Монти се обърна.

— Я, здрасти, Бийч.

— Дали бих могъл да си позволя, сър, да ви поискам разрешение да споделя това превозно средство с вас?

— Защо не? Място има за всички. А ти какво правиш тъдява, Бийч? Гасиш старата жажда, а? Гуляеш из механите прохладни, както виждам?

— Разходих се от замъка, за да си купя цигари, сър — отвърна с достойнство Бийч. — И тъй като следобедната жега се оказа твърде мъчителна…

— Знам, знам — прекъсна го разбиращо Монти. — Е, хайде, сръндако дърти по вечерно време^[2], скачай вътре.

При други обстоятелства Бийч неизбежно щеше да се засегне от подобен начин на обръщение и да го покаже с цялостния си облик. Но тъкмо когато се канеше да изпъне рамене и да отправи на говорящия хладен взор, той случайно зърна лорд Тилбъри, който се бе оттеглил в сянката на странноприемницата.

При сватбата си с дъщерята на „Кучешки бисквити Доналдсън“ от Лонг Айлънд Сити, щата Ню Йорк, и последвалото си отпътуване за Америка Достопочтеният Фреди Трипуд, по-малкият син на лорд Емсуърт, събрал през ергенските си дни колекция от криминални романи, всепризната за най-добрата в цял Шропшир, бе завещал ценната си библиотека на Бийч и последният в свободното си време охотно се отдаваше на нейното изучаване.

Лорд Тилбъри, застанал със скръстени на гърдите си ръце, му напомни за Мъжа с рунтавите вежди от „Ужасът на Кастърбридж“.

Като потрепери силно, Бийч побърза да се качи в таксито.

Когато двама угрижени мъже, единият от които току-що е открил у другия престъпни наклонности, се возят рамо до рамо в напечен като фурна следобед, разговорът не струи непринудено. Монти съставяше планове и кроежи; а Бийч, когато не бе зает да се отдръпва в ужас от младия главорез, се чудеше защо последният го бе нарекъл „дърт сръндак“. Ето защо още от самото начало над таксито се спусна тишина, която продължи чак до спирането му пред вратите на замъка. Тук Монти слезе, а колата заобиколи, за да откара Бийч до задния вход. Докато се измъкваше навън и подаваше на Робинсън парите, икономът се изпълни с неволно уважение към сатанинската хитрост на престъпния ум — който, след като те е поканил в своето такси, се изнизва пръв и те оставя да платиш вместо него.

Той забърза към своята стаичка. Разумът му казваше, че ръкописът трябва да е все така в чекмеджето, където го беше оставил, но Бийч въздъхна с облекчение едва когато го съзря със собствените си очи. Той го извади от мястото му и поспря в нерешителност. Тук вътре беше задушно и той копнееше да бъде на чист въздух, на своето любимо място в сянката на лавровия храст край задния вход. Но как можеше да се наслади на отдиха там, разлъчен от повереното му съкровище?

На всяко нещо му се намира колая. След няколко секунди той съобрази, че всяко опасение може да бъде избегнато, ако вземе ръкописа със себе си. Така и стори. И тогава, излегнат в своя шезлонг, запали една от цигарите, които с толкова труд си бе набавил, и се отдаде на размисъл.

Кръглото му като погача лице бе изопнато и сериозно. Сложността на задачата, осъзнаваше той, започваше да добива обезпокоителни размери.

Когато един иконом, комуто са поверени за съхранение важни документи, открие, че наоколо се навъртат личности, възнамеряващи да ги задигнат, неговите възгледи са ясни и недвусмислени. Общо взето, поставеният в такова положение иконом може да се опълчи със значителна доза твърдост срещу банда потенциални крадци. Това невинаги му се нрави, но той стиска зъби и го понася. Прибавете обаче и втора банда и, току-виж, нещата взели да излизат изпод контрол.

Изследванията на Бийч върху завещаната му от Достопочтения Фреди Трипуд библиотека бяха развили у него изострена чувствителност по отношение на Бандите. В повечето от томовете на тази книжна съкровищница Бандите играеха съществена роля и той постепенно бе започнал да изпитва към тях неприязън и боязън. А ето че тук, в самия замък, върлуваха цели две, които всеки миг можеха да спрат пагубното си внимание върху него — Бандата на Парслоу и Бандата на Тилбъри. Един иконом имаше над какво да се позамисли.

За да се разсее от всичко това, Бийч се залови да чете ръкописа. Любознателен по природа, той отдавна възнамеряваше да го стори и ето че сега му се предоставяше чудесна възможност. Разгръщайки страниците наслуки, той попадна в средата на Шеста глава („Нощните клубове на деветдесетте“), задълбочи се в един забавен анекдот за епископа на Бангор като млад оксфордски студент и въпреки всичките си грижи скоро вече се кискаше тихо като огромен бълбукащ чайник.

Тъкмо в този миг Пърси Пилбийм, който от обяд пушеше цигари край гаража, се зададе с откъм ъгъла.

 

 

Дворът на гаража бе любимо убежище на Пърси Пилбийм от самото му пристигане в замъка. Като запален мотоциклетист, той обичаше да говори с шофьора Вул за карбуратори, свещи и други крайно забавни неща. Като добавка към това, мястото му действаше успокояващо, тъй като се намираше извън обичайните маршрути на сестрите и племенниците на неговия домакин. Тук човек не срещаше лейди Констанс Кийбъл, нито лейди Джулия Фиш, нито Роналд, сина на лейди Джулия Фиш, а за Пърси Пилбийм това бе достатъчно, за да направи едно кътче очарователно и притегателно.

Дворът на гаража го привличаше още и с това, че тук можеше да разсъждава на спокойствие.

А през последните два дни той имаше обилен материал за размисли. Никой уважаващ себе си частен детектив не обича да си признава, че е останал с пръст в устата, но тъкмо в това положение се намираше Пилбийм, откакто втората му визита в малката библиотека го увери, че ръкописът, който имаше за задача да похити, вече не се намира в своето чекмедже. Подобно на Монти, и той се бе видял в чудо.

Лесно й беше, казваше си той с горчивина, на оная Кийбъл да му заявява с безпрекословния си тон на разговаряща с червей херцогиня, че ръкописът не може да се е изпарил и че тя просто е удивена как той още не го е намерил. Работата бе там, че проклетото нещо можеше да е навсякъде. Несъмнено, ако разполагаше със заповед за обиск от Скотланд Ярд, с десетина африкански шамани и неограничен запас от време, сигурно щеше да го открие. Но той не разполагаше с нищо.

Ясно изразена липса на любов към лейди Констанс Кийбъл бе покълнала у Пърси Пилбийм още от мига на първата им среща. Сега, докато свиваше зад ъгъла, той роптаеше вътрешно срещу това нейно противно високомерие. И тъкмо бе стигнал до извода, до който стигаше винаги в подобни случаи, а именно че въпросната дама се нуждае от едно добро натриване на носа, придружено с един още по-добър ритник, където най-боли, когато внезапно бе изтръгнат от своя замечтан унес от звука на мощен, кънтящ, експлозивен смях. Той вдигна сепнато очи и съзря на няколко крачки пред себе си подаващо се над облегалката на шезлонг яйцевидно теме, по което незабавно се ориентира, че се е озовал в компанията на иконома Бийч.

 

 

Както читателят ще си спомни, ние оставихме Бийч да се киска леко. И в продължение на няколко минути това леко кискане напълно го задоволяваше. Но в книга от рода на Галахадовите „Спомени“ задълбоченият изследовател рано или късно неизбежно стига до някой бисер, до някой върхов израз на авторовото изкуство, който изисква по-изразителен отклик. Това, което Бийч четеше в момента, бе историята за сър Грегъри Парслоу-Парслоу и стридите.

— ХА… ААА… ХОО! — ревеше той.

Пилбийм спря, хипнотизиран. Като човек с беден опит по отношение на икономите, той не можеше да си спомни кога преди е чувал иконом да се смее — да не говорим за това да се смее по такъв невъздържан начин, запокитвайки всякакво достойнство на вятъра и явно без никаква грижа за високото си кръвно налягане и целостта на копчетата на жилетката. Веднага щом първият шок на вцепенението отшумя, детективът бе обсебен от остро любопитство. Изправен на пръсти, той взе да се прокрадва към стола, горящ от нетърпение да узнае причината за този безпрецедентен изблик.

В следващия миг втренченият му взор попадна върху ръкописа на „Спомените“ на Достопочтения Галахад.

Той го разпозна моментално. Още от оня паметен опит, осуетен от същия този иконом, видът и формата на документа бяха вдълбани неизличимо в паметта му. А дори и никога да не бе виждал този разпилян почерк, двата реда, които успя да прочете, преди от гърлото му да се изтръгне неволен вопъл, бяха достатъчни, за да го уверят какво стои пред очите му.

— Уа! — изкряка Пилбийм, неспособен да се владее.

Бийч се сгърчи конвулсивно, извърна се и като погледна нагоре, съзря на една педя от носа си главния емисар на зловещата Банда на Парслоу.

— Уа! — врякна на свой ред той и шезлонгът, сякаш в знак на солидарност, също издаде уаподобен звук. Сетне, изпращявайки под непосилния напън, се разпръсна по земята.

Дори при най-благоприятни обстоятелства ситуацията би породила известно неудобство. Конкретните обстоятелства обаче й придадоха катаклизмични измерения. Пилбийм, който никога преди не бе виждал иконом да се въргаля сред отломки от шезлонг, си беше глътнал езика. Бийч, чийто пулс поначало се навърташе около прединфарктните висоти, седеше безмълвен. Той бе вцепенен от ужас. Това, че враговете вече са успели да попаднат на дирите му, свидетелстваше за коварство, превъзхождащо всяка човешка представа, да не говорим за ограничените представи на средностатистическия иконом.

Като се изправи, стиснал ръкописа зад гърба си, той започна бавно, тихомълком и заднишком да се оттегля към къщата. По пътя на отстъплението се спъна в каменна настилка и с безгранично облекчение осъзна, че вече се намира на един скок разстояние от вратата. Със сетен, оцъклен взор, който би накарал всяка по-чувствителна змия да се изприщи, той се стрелна вътре, оставяйки Пилбийм да се кокори подире му като урочасан.

Почти в същия миг, в който Бийч достигна сигурната закрила на своята стаичка, Монти Бодкин, който се разхождаше умислено по терасата, внезапно се сети с пристъп на угризение и срам, че е оставил иконома да плати за таксито.

Тук следва да изтъкнем Монти като младеж, достоен за всяческа похвала. Много други на негово място биха махнали с ръка с едно безгрижно: „Какво пък толкова?“, а в по-тежки случаи дори би им хрумнала безчестната мисъл, че са извадили късмета да си спестят два шилинга. Някои пък просто биха си отбелязали да не забравят при неопределен бъдещ случай да върнат парите на човека. Тъй като, що се отнася до Дълговете, днешният млад мъж се колебае между категоричното непризнаване и мораториума.

Но дори в една разпусната епоха като съвременната Монти Бодкин имаше своя кодекс на честта. За него този дребен дълг бе петно върху фамилния герб, което трябваше незабавно да бъде изтрито.

И стана тъй, че Бийч, все още запъхтян от неотдавнашното стълкновение с Бандата на Парслоу и достатъчно замаян, за да не чуе отварянето на вратата, внезапно долови възбудено пъхтене досами лявото си ухо и откри, че палачът на Бандата на Тилбъри се е вмъкнал в неговата цитадела.

Това бе миг, който би подложил на изпитание присъствието на духа дори на главния герой от шпионски роман. Що се отнася до Бийч, той се почувства като заек, погнат от цяла глутница невестулки. Като се изстреля подобно на фойерверк от стола, в който се бе наслаждавал на минута заслужен покой, той сграбчи с привична хватка ръкописа и го притисна към развълнуваната си гръд.

Монти, който не по-малко от колегата си Пилбийм се бе шашардисал от ненадейното откриване на безценния предмет, първи се съвзе от потреса.

— Опала! — крякна той. — Боя се, че малко те постреснах, а?

Бийч продължаваше да пъхти и да върти изумено очи.

— Дойдох да ти върна парите за онова такси.

Макар на Бийч да не му се щеше да пуска дори с една ръка ръкописа, два шилинга си бяха непосилно изкушение. Като протегна предпазливо длан, той пое монетата, пъхна я в джоба си и отново впи пръсти в листата. Всичко това с неуловима за окото бързина.

— Май доста съм ти изкарал акъла. Съжалявам. Трябваше да те предупредя с телеграма. — Настъпи пауза. — Виждам, че книгата на господин Галахад е у теб — продължи Монти с пресилено безгрижие.

На Бийч то се видя прекалено пресилено. От известно време той маневрираше по посока на отворената врата и сега прецени, че моментът е сгоден, и направи тромав подскок в това направление.

— Доста е занимателна, предполагам? — доразви Монти темата. — Всъщност и аз самият много бих искал да я прочета.

Бийч най-сетне бе стигнал до вратата и мисълта, че вече разполага с чист път за отстъпление, донякъде възвърна хладнокръвието му. Чувството, че е хванат в капан, бе изчезнало и на негово място се надигаше суров, праведен гняв. Той се вторачи в Монти, дишайки тежко. Над очите му се бе спуснала пелена, караща ги да наподобяват две езерца смръзнал бульон.

— Дали не би могъл да ми я заемеш?

— Не, сър.

— Не?

— Не, сър.

— Няма значи?

— Не, сър.

Настъпи мълчание. Монти се прокашля. Бийч, потръпвайки вътрешно, си помисли, че никога не е чувал толкова противен и злодейски звук. Той беше удивен от Монти. Винаги го бе смятал за симпатичен, порядъчен млад джентълмен. Можеше само да предположи, че от дните, когато често посещаваше замъка, момчето е попаднало в лоша компания.

— Виж, Бийч, аз съм готов да дам доста, за да прочета това нещо.

— Нима, сър?

— Десет лири, ако трябва да бъдем точни.

— Нима, сър?

— По-скоро двайсет.

— Нима, сър?

— И като казвам двайсет — поясни Монти, — разбира се, имам предвид двайсет и пет.

Човек понякога усеща как сложният съвременен свят донякъде е изгубил вкус към онази тъй популярна сред по-старите поколения сцена, при която Добродетелта, възправяйки се в пълен ръст, с презрение отказва да бъде изкушена със злато. И все пак дори и най-закоравелият циник би избърсал една трогната сълза, ако видеше сега отнякъде Бийч. Той изглеждаше като изваден от скулптурна композиция, озаглавена: „Доброто Гражданство Отказва Да Приеме Подкуп От Крупните Делови Среди Във Връзка С Договора За Новата Вътрешноградска Железопътна Мрежа.“ Очите му гледаха непоколебимо, жилетката му се друсаше, а когато заговори, тонът му бе вледеняващо учтив.

— Със съжаление се налага да ви уведомя, сър, че е извън кръга на моите възможности да се съобразя с желанията ви.

И с един сетен поглед от същия калибър, който бе запокитил по Пърси Пилбийм, той се оттегли в пълен боен ред към Стаята на прислугата, оставяйки Монти да тъне в размисъл.

 

 

Твърде често, когато човек с умствените способности на Монти Бодкин се потапя в размисъл, не се случва абсолютно нищо. Колелцата се завъртат, побръмчават, и толкова. Но в този случай не беше така. Любовта е могъща движеща сила, а сега като че ли самата Гъртруд Бътъруик бе настъпила с изящното си краче педала на неговия мозък, надувайки газта му до невъобразими обороти. Резултатът бе, че след около две минути усилено съсредоточие, по време на което Монти на няколко пъти имаше чувството, че темето му започва да пуши, от кашата в главата му ненадейно се пръкна идея като тапа от шампанско.

Очевидно бе, че поради необяснимата неотстъпчивост, обзела Бийч, той не можеше да постигне нищо повече със собствени сили. Налагаше се да повери мисията в ръцете на обигран посредник. И не подлежеше на никакво съмнение, че човекът, към когото трябваше да се обърне, беше професионалистът Пилбийм.

Пилбийм, разсъждаваше той, бе частен детектив. Следователно работата, която трябваше да се свърши, изцяло съвпадаше с неговата тясна специалност. Краденето на различни предмети положително беше рутинна дейност в детективското ежедневие. Доколкото си спомняше от книгите, които бе чел, към тези хора се обръщаха изключително когато трябваше да се задигне нещо — било то компрометиращи писма, планове на Военното министерство или рубините на някой махараджа. Несъмнено човекът само щеше да се зарадва на задачата.

Монти се отправи да го търси и го откри в пушалнята, изтегнат в едно кресло. Той със задоволство отбеляза, че върховете на пръстите му са допрени — това винаги беше добър признак.

— Такова, Пилбийм — рече той, — тъкмо се питах дали в момента сте на разположение за нещо по деликатната част.

— Моля?

— Защото, ако е така, имам една работа за вас.

— Работа?

Също както Монти, Пилбийм бе мислил усилено и в резултат на умственото напрежение и горещото време схватливостта му не се намираше на обичайната висота.

— Ама вие детектив ли сте, или не? — попита загрижено Монти. — Да не би само да сте ме избудалкали, че с това си вадите хляба?

— Разбира се, че съм детектив. Мисля, че имах някъде една визитна картичка.

Монти огледа внимателно мърлявото картонче и цялото безпокойство го напусна. Бюро за разследвания „Аргус“. Звучеше солидно. Гарантирана дискретност. Още по-добре. Имаше дори телеграфен код — Пилгъс, Пикси, Лондон. Какво по-убедително от това?

— Браво — каза той. — В такъв случай, както вече казах, мога да ви осигуря малко работа.

— Искате да се възползвате от професионалните ми услуги?

— Ако сте отворен за делови предложения на настоящия етап — да. Разбира се, при положение че сте дошли тук само за да изкарате една заслужена почивка…

— Ни най-малко. Ще се радвам да ви предоставя всяко съдействие, което е по силите ми. Може би ще ме запознаете с фактите?

Монти бе леко неуверен относно тази процедура. За пръв път му се случваше да наема частен детектив.

— Искате ли да узнаете моето име?

— Не се ли казвате Бодкин? — запита учудено Пилбийм.

— О, да. Разбира се. Определено. Само че във всички истории, които съм чел, онзи, който идва при детектива, винаги започва първо да разтяга локуми за това как се казва, откъде е и кой му бил завещал парите си и тъй нататък. Ако кажете да пропуснем тази част, ще спестим сума време.

— Единственото, което ми е нужно, са фактите.

Монти се поколеба отново.

— Да ви кажа, всичко звучи адски шантаво — рече свенливо накрая.

— Моля?

— Ами ексцентрично, ако предпочитате този израз. Никой не може да отрече, че е така. „Ексцентрично“ е сто процента думата, която ми идва на езика. Става въпрос за онази книга на Гали Трипуд.

Пилбийм подрипна.

— О?

— Да. Вие знаехте ли, че той е написал книга?

— Абсолютно.

— Ами… — Монти се изкиска смутено. — Сигурно ще ме помислите за голям смотаняк, ама… аз искам да я докопам.

За момент Пилбийм остана безмълвен. Той не бе подозирал, че има съперник в начинанието си и не се радваше особено да го научи.

— Мислите ли, че съм голям смотаняк?

— Ни най-малко — отвърна Пилбийм с прояснено лице. — Предполагам, че си имате своите основания?

В главата на детектива току-що се бе пръкнала мисълта, че онова, което отначало беше приел като смущаваща новина, всъщност е повод за светла радост. Той погрешно бе предположил, че Монти, който без съмнение имаше много познати по високите места, е бил помолен от някой от тях да се възползва от преимуществото на престоя си в замъка, за да унищожи книгата. Той знаеше, че освен сър Грегъри Парслоу в Англия има още куп влиятелни личности, които биха дали мило и драго, за да видят сметката на тези „Спомени“.

Сега перспективите започваха да изглеждат на Пилбийм напълно цветущи. Той трябваше само да докопа този ръкопис, за да се окаже в завидната позиция на човек, разполагащ с два пазара за стоката си. Конкуренцията е сърцето и душата на свободната търговия. Въжделена мечта на всеки делови мъж, когато в ръцете му попадне нещо ценно, е да види как клиентите му с пяна на уста наддават един срещу друг.

— О, основания имам, и още как — заобяснява Монти. — Но това е дълга и широка. Имате ли нещо против да се ограничим дотам, че положението е крайно заплетено?

— Както желаете.

— Работата е там, че един мой познат, когото не ще назова, ме помоли да се сдобия с този ръкопис поради причини, в които няма нужда да навлизам и… ами, в общи линии, това е.

— Абсолютно — рече Пилбийм, доволен, че ситуацията е точно такава, каквато си я бе предначертал.

Монти продължи вече с по-голяма увереност:

— Значи такива ми ти работи. Та конкретно по въпроса. Току-що открих, че човекът, който засега държи документа, е…

— Бийч — каза Пилбийм.

Монти бе сразен.

— Вие знаете?

— Разбира се.

— Но откъде, за Бога…

— Е, нищо особено — подметна нехайно Пилбийм с тона на мъж, който си има своите методи.

Монти за сетен път се убеди, че е почукал на вярната врата. Това не беше детектив, а факир. „Бийч,“ вика. Просто ей така. Все едно, че е прочел мислите му.

— Да — потвърди той веднага щом спря да се чуди. — Бийч. И тъкмо в това е цялата спънка. Той се е впил в тая книга като пиявица. Не ми даде и с пръст да я докосна. Тъй че проблемът, както аз го виждам… Нали ще ми позволите да обрисувам проблема тъй, както го виждам аз?

Пилбийм махна великодушно с ръка.

— Ами тогава значи проблемът, тъй както го виждам аз — заключи Монти, — е как, по дяволите, да накараме дъртия пуяк да разхлаби хватката си?

— Абсолютно.

— Имате ли някакви идеи по въпроса?

— О, да.

— Като например?

— Ами нищо особено — рече сухо Пилбийм.

Монти се разсипа в извинения.

— Да, да, разбирам — каза той. — Много приказки, хилаво дете. Или не. Хилава баба. Така или иначе, не биваше да питам. Съжалявам. Но нали мога с пълно доверие да оставя нещата във ваши ръце, както мисля, че беше изразът?

— Абсолютно.

— Той би могъл например да ви даде да я почетете?

— Във всеки случай не се съмнявам, че ще намеря начин да му я отнема.

Монти го изгледа с възхита. Външно Пилбийм не се покриваше докрай с неговата представа за велик детектив. Откъм орловите изсечени черти имаше какво да се желае, а и брилянтинът по косата беше в излишък. Но затова пък, що се отнасяше до мозъка, той обираше точките поголовно.

— Бас държа, че ще го направите — възхити се той за сетен път. — Не може да сте в тоя бизнес и да не сте се понаучили на някой и друг трик. Няма да се учудя, ако и преди сте задигали разни неща.

— Случвало се е да бъда ангажиран за възвръщане на ценни документи — отвърна предпазливо Пилбийм.

— Е, считайте се за адски яко ангажиран и сега — увери го Монти.