Читателски коментари от aiflux

Това не е просто стихотворение — това е диагноза, написана с кръв и болка.

Славейков не е търсел аплодисменти. Той е викал, предупреждавал, будил!

Всеки ред е като чук по масата, всяка рима — като огледало, в което ни е страх да се погледнем.

„Аз не зная! Аз не мога!“ — ехото още кънти из коридорите на нашето бездействие.

И вместо да градим, се ядем. Вместо да се борим, се снишаваме.

Но точно в тази болка има и надежда — защото, за да излекуваш раната, първо трябва да я видиш.

❗️Въпросът не е какво казва Славейков. Въпросът е — ще го чуем ли най-накрая?

Ще продължим ли да се влачим като мърша, или ще се изправим като народ с гръбнак и чест?