Това не е просто стихотворение — това е диагноза, написана с кръв и болка.
Славейков не е търсел аплодисменти. Той е викал, предупреждавал, будил!
Всеки ред е като чук по масата, всяка рима — като огледало, в което ни е страх да се погледнем.
„Аз не зная! Аз не мога!“ — ехото още кънти из коридорите на нашето бездействие.
И вместо да градим, се ядем. Вместо да се борим, се снишаваме.
Но точно в тази болка има и надежда — защото, за да излекуваш раната, първо трябва да я видиш.
❗️Въпросът не е какво казва Славейков. Въпросът е — ще го чуем ли най-накрая?
Ще продължим ли да се влачим като мърша, или ще се изправим като народ с гръбнак и чест?
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.