Читателски коментари от Frey

Защо така силно се вълнувате от оценките? Нима нашите/нечии оценки прибавят или отнемат стойност от творбата? Големите произведения не подлежат на школските ни оценъчни стереотипи, но пък така или иначе стойността винаги се преживява субективно. Никога не мога да претендирам за някаква универсалност на оценката си по много причини и едната е, че знам как едно и също произведение, при прочита му в даден момент ще му го оценя (за себе си) по един начин, а друг път по друг, и това зависи от моментните ми дирения… и умора дори.

Конкретно този разказ когато бях ученик ми е въздействало силно и не съм му намирал слабости, но днес те за мене са вече фрапантни.

Простете, действително съм се изразил двусмилено и невъздаржано. По никакъв начин не съм имал предвид, нито съм допускал, че може да се изтълкува, че книгата на стоика е за сметището. Тъкмо обратното — имах пред вид, че всички популярни „психологии“, с които се храни днес масовия читател, са безкрайно нищожни спрямо съдържанието и непреходността на рефлексиите на Марк Аврелий. Ако сте ме разбрали по друг начин, а не по този, то реакцията Ви е разбираема и аз Ви благодаря.

Непреходното изкуство и великата философия са винаги тъмни. Геният не може да не е тъмен, той (съ)страдава света — миналия, настоящия и бъдещия, дори всеки възможен свят. Светлото е мираж, щрих от картината, игра със светлината, която осветява малка част от декора. С щастие и доволство не може да се напише нито едно велико произведение — те никога не са грандиозно зрелище. Само идилията се опитва и на нея не й остава нищо друго освен просто да описва пейзажа или нагло да лъже. Ако търсите истината — търсете тъмните, ако търсите нещо което да не терзае — няма проблем — цялата масова култура е на Ваше разположение.

Браво, момче!

Искрен размисъл, дълбока рефлексия и талантливо слово! Прекрасна творба-изповед. Толкова повече, че смятах, че е невъзможна за толкова млад автор. Това е голяма рядкост и затова обикновено я наричаме гениалност.

Иска ми се някак да благодаря на автора, да го уверя, че съм почувствал споделеното… но какво мога да кажа!?

Осъзнаваш, че споделеността е невъзможна, противното е илюзия, душата е в затвора на своята сингулярност,… като звезда в гравитационен колапс… и да срещнеш някого, които те разбира, какво можете да си кажете!? Всичко е ясно, останалото е незначително…

Пътищата на лъжата са безброй… Пътят на меланхолията, на мировата скръб и погнуса е един и връщане обратно по него, вярвам, че няма. Заради това, мисля, че не повярвах на завършека само, или не го разбрах… пак ще го прочета като му дойде времето.

Благодаря Ви!

Всеки път като чета някой от нашите гении, така ме разтърсват и пленяват, че колчем се питам, защо сме такива чуждопоклонници, все си мислим, че чуждите са по-добри. А малко са световните автори дето дотолкова да са ме поразявали като Талев.

Тази книга спокойно може да остане единствена в секциите на книжарниците „самоосъвършенстване“, „приложна психология“, прочие и всичките другите боклуци там да се пратят в кошчето.

Коелю не е оригинален автор. Абсолютно същия сюжет има един много по-ранен разказ на друг латиноамериканец — Хорхе Луис Борхес, като самият Борхес посочва, че просто преразказва много по-стара история. Коелю е разгърнал тази история до обема на роман… и може би тази книга е най-доброто което е можел да направи изобщо.

В латиноамериканската култура като цяло дори големи автори не се смущават да ползват чужди идеи, нещо на което в Европа не се гледа добре.

Знам, че много хора го харесват, но… всяко време си има своите масови автори. След две негови книги, аз тотално се убедих, че Коелю няма абсолютно нищо което може да ми даде като автор и съответно не бих посегнал към него никога повече.

Още не мога да повярвам на какъв шедьовър попаднах. Дилов е велик! Невероятна ерудиция, изключително дълбоки философски идеи. Снощи я завърших и вече знам, че това ще си остане за винаги много специално заглавие за мен. Дълго ще ми владее мислите сега. Поклон!

Автора има много добри идеи, но във всичките му творби липсва естетическа висота.

Доста пресилени са достойнствата на книгата. Цялата творба е изградена с беден набор от „мъдрости“ и много пълнеж. Не можах да получа усещането за величавост което очаквах заради оценките тук. Посредствено и неоригинално мъдруване, а антиестетиката на повествованието е типична за съвременните четива, налагащи грозното като един вид достойнство. Хората нямащи високи естетически потребности обикновено се задоволяват и с ниски нравствени и светоописателни такива. Боравят с прости понятия и категории, което е изгодно на капитализма да пробутва все по-евтини и по-евтини продукти за духа.

Представените тук „мъдрости“ са толкова банални и клиширани, че неощетените ментално люде следва да са били на това ниво в юношеството си, ако не и по-рано.