Читателски коментари от петя84

Отрицателното мнение не е пряка обида — жалко е, че не го разбираш. Това е последният отговор, който ще получиш от мен.

това, че изразявам мнение, не означава, че искам да правя литературен анализ.

Превръщаме полето за коментари във форум, и вероятно постовете ни ще бъдат изтрити, но все пак ще отговоря — знам какъв е сюжетът, защото след като се отказах да чета книгата, прочетох страницата, посветена на поредицата в англоезичната Уикипедия. Бих добавила и че финалът ми изглежда незадоволителен, но тъй като съм чела само резюмето(макар и доста подробно), признавам, че може и да греша.

Наистина, всеки има право на мнение — моето в случая е отрицателно; нямам нищо против, че книгата харесва на много хора.

Не — 84 не е дата, а година на раждане. Радвам се, че коментарът ми те е разсмял искрено. Сравнението между Джордж Мартин и Роджър Зелазни не е случайно — ако си направиш труда да попрегледаш из нета, ще видиш, че двамата са се познавали, и Мартин твърди, че му се възхищава и той е един от любимите му автори — не мога да разбера на какво му се възхищава (и определено не си личи да се е повлиял от него), но каквито и недостатъци да има Мартин, той е в пъти по-добър писател.

Точно защото е класика, се навих да чета тази книга, но едва издържах до средата — не защото е брутална, или нещо от този род, а защото е скучна. Сюжетът е относително прост — няма да го издавам, за да не разсърдя бъдещите читатели; героите са абсолютно еднопланови — трябва да приемем, че добрите са добри, и лошите са лоши, защото авторът е казал така, но общо взето всички са на едно ниво, стилът е като на средно качествена книга-игра. Държа да уточня, че фентъзито и фантастиката са любимите ми жанрове, но тази книга просто не става. Жестокият свят на Джордж Мартин ме дразни, и успях да прочета поредицата „Песен за огън и лед“ едва до средата, но не мога да отрека, че авторът има истински писателски талант, докато тук имаме поредица, която, поне според мен, не заслужава да е класика! Единственото добро нещо, е идеята за Реалния свят и световете сенки, но тя е зле представена и остава на заден план, в сравнение с драмите на героите, които са достойни за сапунен сериал.

кой пък е казал, че е достоверна — изобщо прочете ли някой от предните коментари? Ерол, никакъв особен смисъл не открих — Ван Хелсинг просто е намерил начин да печели пари…

книгата е била велика за времето си, но отдавна е изчерпана — идейно и всякак — а я изкараха любима книга на българите в Голямото четене — как пък не!

Отдавна се канех да прочета тази книга,и ето че най-после стана. Като човек, който обича алтернативната археология, и понася доста добре ню-ейдж движението в литературата, я започнах с позитивно чувство и надеждата, че светогледът ми ще бъде преобърнат.Но не стана така.

Въпреки провокативната корица и заглавие,"Не пипай тази книга" не съдържа нищо ценно, което да не може да се прочете другаде. Вероятно би могла да е добро въведение за някой, който до сега не е чувал за световните мистерии и загадки, но със сигурност не е кой знае колко интересно четиво за онези, които като мен си имат поне един рафт в библиотеката, изпълнен с подобни творби, при това написани от хора, отдадени на темата и извършващи сериозни проучвания (а не като известният ловец на вампири, който сам признава, че чака информацията да му падне от небето).

Ян Ван Хелсинг твърди, че е пътувал много — вярвам му, само че е бил по-скоро в ролята на турист, отколкото на човек, който търси и намира себе си и се опитва да промени света(перефразирам негови думи). Чела съм за това колко реални усилия, умствен труд и енергия са влагали в проучванията си Ерих Фон Деникен, Ернст Мулдашев, Робърт Бовал и др. и съм склонна да вярвам, че е истина. За разлика от тях, Ван Хелсинг ни предлага най-вече собственият си мироглед на „просветлен“ читател и турист. Половината материал от книгата е преписан — имаме статии за тамплиерите, Нострадамус и Сен Жермен, подобни на които можем да си намерим и свалим от нета, откъси от книгите на Мулдашев, придружени с не особено съдържателни коментари на автора, а накрая дори и резюме на философията на „Тайната“ — книга/филм, стоящи в основата на успеха на всеки (кандидат) илюминат. (Сериозно — прочете „Тайната“ — нищо, че я няма тук, намира се из нета — ще ви обогати!;)

Освен пладиатството, което всъщност не е толкова лошо, защото превръща книгата в нещо като енциклопедия, имаме и оригинални мисли на автора, някои от които са забавни, докато други намирисват. Започвам с вторите — от тях може да се направи много странен извод за житейската философия на Ван Хелсинг — той мрази илюмитатите (защото те служат на Луцифер, а същевременно и на извънземните, ако не знаете…); ненавижда Бога Отец (този от Стария завет, в който вярват евреите); смята, че безбрачието, хомосексуализма и смесването на расите са неправилни — едва ли не грях; че нещастията и болестите са нещо, което човек е заслужил в предишен живот, следователно не винаги е правилно на такива хора (страдащи, недъгави) да се помага, за да могат те да научат житейския си урок; че хората, занимаващи се с медитация, отшелниците, монасите трябва да се осъждат, защото е грешно да се отречеш от светския живот, особено ако си роден на Запад, и независимо накъде ви влече сърцето, трябва да останете здраво привързани към рожденната си среда, защото това е мястото, което уж душата ви е избрала да се роди, за да се учи (!)…

Излишно е да казвам, че това са глупости — в крайна сметка всеки може да прецени сам за себе си — по принцип мразя цензурата и ми харесва когато някой изразява себе си. И все пак Ян Ван Хелсинг е поднесъл горните глупости не просто като собствено мнение (което не би било лошо), а като истини, които са му били разкрити свише(в някои случаи от самият Сен Жермен — духовният му пастир), и той се чувства длъжен да сподели със света. Проповедният тон, който лъха от тези пасажи ми действа отрицателно — дотолкова че ме отказва да чета всякакви други творби на Ян Ван Хелсинг.

Но както казах има и свежи мисли — позитивни, забавни — като това, че илюминатите подготвят Новият световен ред (иде скоро — до година-две), под прякото ръководство на рептилоидни извънземни, но ние не трябва да се боим, защото децата-индиго, които според автора имат супер сили, ще ни спасят. Освен това, Ван Хелсинг познава лично човек, който в момента се занимава с производство на летящи чинии (а.к.а. НЛО-та) и машини за безплатна енергия; срещал се е с деца-медиуми, които общуват с призраци в стила на Мелинда Гордън, и познава невръстни екстрасенси, които работят за КГБ.

…

Ако обичате ню-ейджа, мистериите, загадките, прочетете тази книга — тя не е чак толкова лоша, и на моменти е дори интересна. Но ако очаквате нещо ново, провокативно и шокиращо, ще бъдете разочаровани, освен ако нямате бедна обща култура в гореизброените области. Все пак, сред написаното има много верни неща, но никое от тях не се дължи на творческия гений или изследователския хъс на Ян Ван Хелсинг.

Много забавна и изключително съдържателна за малкия си обем книга! Хубаво е, че не се покрива със сюжета на филма по нея, защото така удоволствието от четенето/гледането не се замъглява от непрекъснатите напъни на читателя/зрителя да си припомни дали нещата са добре предадени.=> И филмът, и книгата са страхотни и си струват инвестираното време;)

Освен това този роман доказва, че британското общество не е по-цивилизовано, изискано или образовано от българското (в случай, че някой си го е мислил), само по-богато и с по-високо национално самочувствие.6 от мен!:)