Клифърд Саймък
Тайнственият мистър Стийн (5)

V

Морган дойде пръв. Дойде сам рано сутринта в понеделник. Беше все още подозрителен.

— Вижте какво — каза той, — аз съм архитект. Зная колко струват къщите. Какъв е фокусът?

— Фокусът е, че плащате пет хиляди в брой за 99-годишно наемане.

— Но това не е фокус. Това е все едно да я купиш. Обикновена къща, ако изтрае сто години, отдавна ще е загубила своята стойност.

— Има и друго условие — каза Хомър. — Строителят няма да ви я даде под наем, ако не си купите нова кола от него.

— Но това е противозаконно! — извика Морган.

— Не зная. Никой не ви кара насила да приемате предложението.

— Нека за момент да забравим за колата — настоя Морган. — Искам да зная как може строителят да построи такова жилище за пет хиляди долара? От опит зная, че не може.

— Аз също зная. Но щом иска да търпи загуби, можем ли да го спрем?

Морган тупна по бюрото.

— Каква е тайната, Джексън?

— Строителят е разменил обувките на краката си, носи ги обратно, ако това ви говори нещо.

Морган го изгледа втрещено.

— Май и вие сте луд. Какво общо има това с тази работа?

— Не зная — отговори Хомър. — Просто го споменах. Помислих, че може да ви помогне.

— Само че не ми помага.

— Мен също ме озадачава — въздъхна Хомър.

Морган взе шапката си и я нахлупи рязко на главата си.

— Ще се видим пак — каза той. Това звучеше като заплаха.

— Ще бъда тук — рече Хомър, когато Морган излизаше, затръшвайки вратата.

Хомър слезе в закусвалнята да изпие чаша кафе.

Когато се върна, го чакаше втори посетител. Човекът седеше сковано на един стол и почукваше нервно с пръсти по чанта, която държеше с важен вид на коленете си. Изглеждаше като че е ял нещо кисело.

— Мистър Джексън — заговори той, — аз съм представител на Окръжното сдружение на търговците с недвижими имоти.

— Това не ме интересува — отвърна Хомър. — От години съм карал така, без да се присъединявам към тази организация. И още много години мога да мина без нея.

— Аз не съм дошъл тук да ви каня да станете член. Дошъл съм заради онова ваше обявление във вчерашния вестник.

— Според мен хубаво обявление. То ми създаде много работа.

— Но е от ония обявления, които нашето сдружение не одобрява. То е, ще извинявате за израза, просто една измама.

— Мистър… как се казвате впрочем?

— Снайдър — отговори човекът.

— Мистър Снайдър, ако случайно ви интересува имот в този район за смешно ниската цена 4,16 долара на месец, с радост ще ви покажа която и да е от петдесетте къщи там. Ако имате време, мога да ви закарам с колата си.

Устата на човека се затвори рязко като капан.

— Вие разбирате какво искам да кажа, Джексън. Сам знаете, че това е измамно обявление. Заблуждаване. И съм решил да го докажа.

Хомър сложи шапката си на шкафа за книжа и седна на стола си.

— Снайдър — каза той, — няма място за вас в кабинета ми. Изпълнихте дълга си — предупредихте ме. Сега се махайте оттук.

Не бе искал да каже точно това и сам се учуди на себе си. Но след като го бе казал, нямаше връщане назад и дори му беше приятно чувството за сила и независимост, което му вдъхнаха тези думи.

— Няма защо да избухвате — рече Снайдър. — Бихме могли да поговорим по този въпрос.

— Вие дойдохте да ме заплашвате — отвърна Хомър. — Няма за какво да разговаряме. Казахте, че ще ме злепоставите. Е, добре, злепоставете ме.

Снайдър се изправи ядосан.

— Ще съжалявате за това, Джексън.

— Може би — призна Хомър. — Не се ли нуждаете от къща?

— Но не и от вас — тросна се Снайдър и излезе с важна походка.

Трябва да се е отразило зле на продажбите им, рече си Хомър, като гледаше как Снайдър върви, накуцвайки по улицата.

Седна спокойно и се замисли. Знаеше, че ще си има неприятности, но не можеше да изпусне тази сделка. Особено когато Илейн искаше толкова много да пътува до Европа.

Вече беше обвързан. Не можеше да се откаже, дори и да желаеше. Пък и не беше сигурен дали желае. Оттук можеха да се изкарат сума пари.

Сделката с колите не му харесваше, но нищо не можеше да стори. Може би трябваше да отиде да поговори със Стийн.

Габи Уилсън, съседът му, който беше застрахователен агент, влезе и се тръшна на едно кресло. Габи беше креслив.

— Как си, момче? — ревна той. — Чувам, че си пипнал сделката за Щастливия кът. Защо не включиш стария си приятел в играта? Аз ще се заема със застраховката.

— Я си гледай работата! — тросна се Хомър.

— Как върви с Щастливия кът?

— Засега отлично — отговори Хомър.

— Голяма евтиния — изказа се Габи. — Аз поразпитах тук-там. Измъкнали дявол знае откъде някакъв неизвестен предприемач да им свърши работата. Дори не купили материалите си от тукашните търговци. Предприемачът довел свои работници. Строителите не похарчили пукната пара тук.

— Непатриотично от тяхна страна.

— И неразумно. След година-две къщите вероятно ще се окапят.

— Това не ме засяга. Важното е да ги дам под наем.

— Направи ли нещо досега?

— Предизвиках известен интерес. Ето, идва кандидат.

Беше Морган. Той бе паркирал пред сградата и слизаше от нова лъскава кола.

Габи побърза да се изпари.

Морган влезе в кабинета. Седна на един стол и извади чековата си книжка.

— Купих колата — каза той. — Как точно искате да ви попълня чека?