Клифърд Саймък
Нещото в камъка (2)

II

Той влезе в кабинета на палеонтолога и в първия миг не можа да забележи човека, седнал в дъното на стаята зад отрупано с книги бюро. Целият кабинет беше отрупан. Имаше дълги маси, покрити с каменни отломки и вкаменелости. Тук-там бяха струпани купища изписани листа. Стаята бе голяма и зле осветена. Беше прашно и потискащо място.

— Докторе? — извиси глас Дейниълс. — Вие ли сте доктор Торн?

Човекът се изправи и остави лулата си в препълнения пепелник. Беше едър, як, със сребрееща коса, която изглеждаше четинеста и непокорна. Лицето му бе набраздено и загрубяло от времето. Тръгна към него, клатейки се като мечка.

— Вие сигурно сте Дейниълс — рече той. — Да, сега виждам, че сте вие. Записал съм ви в тефтера си за три часа. Толкова се радвам, че успяхте да дойдете.

Доктор Торн стисна в мечата си лапа ръката на Дейниълс и посочи към другия стол до бюрото. После седна, взе отново лулата си от препълнения пепелник и започна да я пълни с тютюн от голямата кутия, поставена на бюрото му.

— В писмото си вие ми съобщавате, че искате да ме видите във връзка с нещо важно — подхвана отново доктор Торн. — Нали всички все това казват? Обаче във вашето писмо сигурно е имало още нещо… някаква настойчива искреност. Разбирате ли, аз нямам време, за да се срещам с всички хора, които ми пишат. Всички те винаги са откриватели на нещо. А вие, мистър Дейниълс? Какво е вашето откритие?

— Докторе — подзе Дейниълс, — не зная как да започна историята за онова, което искам да ви кажа. Може би е най-добре да ви съобщя първо, че нещо стана с мозъка ми.

Торн запали лулата си.

— В този случай — каза той уклончиво, — навярно не аз съм човекът, с когото би трябвало да говорите. Има други хора…

— Не, не това имам предвид — рече Дейниълс. — Не ми трябва лекар. Добре съм както физически, така и психически. Преди пет години претърпях пътна злополука. Жена ми и дъщеря ми починаха, а аз бях тежко ранен и…

— Моите съболезнования, мистър Дейниълс.

— Благодаря… но това е вече минало. Известно време ми беше много тежко, но успях криво-ляво да се съвзема. Не по тази причина съм тук. Казах ви, че бях тежко ранен…

— Мозъчна травма?

— Съвсем лека. Или поне така казаха лекарите — съвсем лека контузия, която щеше бързо да премине. Най-лошото беше счупените ми ребра и разкъсване на белия дроб.

— Но сега сте добре, нали?

— Съвсем здрав съм — отвърна Дейниълс. — Но от катастрофата мозъкът ми е някак различен. Сякаш имам нови сетива. Виждам и разбирам неща, които изглеждат невъзможни.

— Искате да кажете, че имате халюцинации?

— Не са халюцинации — сигурен съм. Мога да виждам в миналото.

— Какво имате предвид с това „да виждам в миналото“?

— Нека се опитам да ви обясня — рече Дейниълс, — точно как започна всичко. Преди няколко години купих една ферма в югозападен Уисконсин — място, в което да се заровя, да се скрия. След като жена ми и дъщеря ми вече ги нямаше, аз отбягвах хората и все още се криех, но имах нужда от къща, в която да си ближа раните. Може да ви звучи като самосъжаление, само че не е така. Опитвам се обективно да ви обясня защо постъпих така и защо купих фермата.

— Да, разбирам — отвърна Торн, — но не съм сигурен, че скриването от света е било най-разумното нещо за вас.

— Навярно не, но за мен тогава това беше решение. А и добре ми потръгна. Влюбих се в природата там. Тази част от Уисконсин е прастара. Преди четиристотин милиона години там е имало море. По някаква причина въпросната земя не е била осеяна с ледници през ледниковия период. Променила се е разбира се, но само в резултат на атмосферните влияния. Не е имало големи геологически размествания, нито силни ерозии. Нищо не я е безпокоило особено.

— Мистър Дейниълс — рече Торн малко раздразнено, — не виждам какво общо може да има всичко това…

— Извинете ме. Просто се опитвам да ви запозная с предисторията на това, за което дойдох да ви кажа. Започна много бавно и аз си помислих, че или полудявам и виждам неща, доказващи много по-сериозна мозъчна травма, отколкото лекарите бяха предполагали… или просто най-сетне откачам след трагедията. Започнах, видите ли, дълго да бродя из планината. Природата там е девствена, сурова и красива. Харесваше ми да се скитам сам. Ходенето ме изморяваше и нощем спях добре. Но на моменти планината се променяше… отначало едва забележимо… по-късно повече, а накрая тя се превърна в място, което никога не бях виждал не само аз, но който и да било друг.

Торн го изгледа навъсено.

— Искате да кажете, че планината се е превърнала в прастара местност?

Дейниълс кимна.

— Странна растителност — особени дървета. В онези времена разбира се не е имало трева, а подрастителност, състояща се от папрати и храсти… непознати зверове и чудати летящи същества. Саблезъби тигри и мастодонти, птерозаври и юинтатери, и…

— Всички наведнъж — прекъсна го Торн. — Едновременно?

— Ни най-малко! Периодите, които виждам, изглеждат истински. Всичко си беше на мястото. Отначало не знаех… но, когато се уверих, че не халюцинирам, поръчах да ми изпратят книги. Започнах да чета. Никога няма да бъда специалист разбира се, нито геолог, нито палеонтолог, но научих достатъчно, за да мога да разграничавам един период от друг и да зная какво всъщност наблюдавам в планината.

Торн извади лулата от устата си и я остави в пепелника, прокарвайки едрата си длан през своята буйна коса.

— Невероятно е — рече той. — Просто не може да бъде. Казахте, че това е започнало постепенно и бавно, нали?

— Първо на първо беше доста неясно — миналото някак мъгляво се наслагваше върху настоящето, после настоящето бавно избледняваше, а миналото се настаняваше на неговото място — истинско и неоспоримо. Но сега е различно. От време на време се появяват проблясъци, когато настоящето отстъпва на миналото… в повечето случаи обаче промяната настъпва като от магическа пръчка. Сегашният миг изчезва изведнъж и аз се озовавам в миналото. Навсякъде около мене само минало! И никакво настояще!

— Но вие всъщност не сте в миналото… искам да кажа, физически?

— В някои случаи изобщо не съм. Стоя си в настоящето, а далечните планини или долината на реката се променят. Но обикновено всичко около мене се променя, макар че най-странното нещо е, както и вие казвате, че всъщност аз не съм в миналото. Виждам го и ми се струва достатъчно истинско, за да не го забелязвам. Мога да се доближа до дадено дърво, да го докосна с ръка и да го почувствам, че е там. Но изглежда аз не мога да окажа никакво влияние върху миналото — като че ли изобщо не съм там. Зверовете не ме виждат. Приближавал съм се на метър от динозаврите. Те нито ме виждат, нито ме чуват, нито надушват. Ако го бяха сторили, да съм умрял вече десет пъти. Все едно, че се движа във филм с три измерения. В началото много се тревожех за евентуалните различия в земната повърхност: да не се събудя изведнъж от разходката си в миналото, заровен до кръста в някое възвишение, което отдавна би трябвало да е изчезнало. Но не става по този начин. Първо вървя в настоящето, а после изведнъж — в миналото. Като че ли някъде по пътя има врата, която отварям и преминавам от другата страна. Казах ви, че всъщност не съм точно в миналото… но не съм и в настоящето. Опитах се да се снабдя с известно доказателство. Взех със себе си камера и направих снимки. Когато проявих филмите, върху тях нямаше нищо. Нямаше го миналото, но по-важното беше, че го нямаше и настоящето. Ако бях халюцинирал, камерата трябваше да улови настоящето. Но очевидно нямаше нищо, което камерата ми би могла да регистрира… Помислих си, че сигурно се е повредила или че съм сложил некачествена лента. Затова направих опит с няколко камери и няколко различни ленти, но нищо не се получи. Снимки не станаха. Все пак опитах да взема нещо друго. Когато се появиха цветя, откъснах няколко. Беше много лесно, но щом се върнах в настоящето, се оказах с празни ръце. Опитах се да взема и други доказателства. Мислех си, че не мога да взема само живи организми като цветята. Затова се помъчих да се сдобия с доказателства от нежива материя като камъните, обаче не успях… не успях нищо да донеса в настоящето.

— Ами не използвахте ли скицник?

— Мислех по въпроса, но не използвах скицник, защото не умея да скицирам… освен това каква полза? Скицникът щеше да е празен.

— Но не сте опитали, нали?

— Не — отвърна Дейниълс, — никога. От време на време все пак аз правя скици, обаче само след като се върна в настоящето. Невинаги… но понякога, по памет. Ала както казах вече, не умея много да скицирам.

— Не зная — рече Торн. — Наистина не зная. Всичко това звучи невероятно. Но ако все пак има нещо… Кажете ми, не изпитвахте ли страх? Разказвате ми съвсем равнодушно и делово. Обаче в началото сигурно сте се страхували.

— Да, в началото — отвърна Дейниълс. — Вцепених се. Не само се уплаших, ами направо изпитах физически страх: уплаших се за живота си, затова, че сигурно съм попаднал някъде, откъдето нямаше изход… а също и затова, че може би съм полудял. А и каква самота изпитах!!!

— Какво имате предвид като казвате „самота“?

— Може би това не е точната дума. Не бях където трябва! Нямах право!!! Стоях изгубен и слисан там, където още не се бе появил човекът и щеше да дойде чак след милиони години. Бях в един толкова чужд свят, че ми идеше да се свия някъде и да треперя. Но не светът около мене, а аз бях чуждият. От време на време все още изпитвам същото чувство. Аз разбира се познавам това усещане и съм подготвен да не му се поддавам, но понякога то успява да ме завладее. Чужденец съм за въздуха и светлината на онова друго време… всичко това е нереално разбира се.

— Не непременно — рече Торн.

— Обаче най-големият ми страх вече го няма. Страхът, че съм полудял. Сега съм сигурен, че съм наред.

— Откъде сте сигурен? Как може човек да е сигурен?

— Зверовете… съществата, които виждам…

— Искате да кажете, че ги разпознавате от илюстрациите на книгите, които четете?

— Не, не е това! Ни най-малко! Картините ми помогнаха естествено, но всъщност е точно обратното… не приликите, а различията. Разбирате ли, нито един от зверовете не е точно такъв, какъвто е показан на илюстрациите в тези книги. Някои изобщо не приличат на тях, нито пък на образците, възстановени от палеонтолозите. Ако беше така, сигурно още щях да си мисля, че халюцинирам, че онова, което виждам, е повлияно от видяното и прочетеното от мене в книгите. Щях да си помисля, че подхранвам въображението си с предишни знания. Но тъй като случаят изобщо не беше такъв, то логично бе да заключа, че онова, което виждах, бе истинско. Как можех да предположа, че тиранозаврите имат гуши с всички цветове на дъгата?! Откъде можех да допусна, че саблезъбите тигри ще имат кичури от косми на ушите си?! Откъде можех да зная, че огромните, грохотни чудовища на Еоцена имат кожи, нашарени като козината на жирафа?

— Мистър Дейниълс — рече Торн, — имам доста резерви към онова, което току-що ми разказахте. Всяка фибра от мозъка ми, изучавал тези неща, се бунтува срещу думите ви. Имам чувството, че не бива да си губя повече времето с вас. Без съмнение вие вярвате във всичко, което ми разказахте. Изглеждате ми честен човек. Говорили ли сте с някого другиго за това? Някой друг палеонтолог или геолог? Може би невропсихиатър?

— Не — отвърна Дейниълс. — Вие сте единственият човек, на когото съм разказал. Но не съм ви казал още всичко. Всичко дотук беше наистина само предистория.

— Боже господи, човече!… Само предистория?!

— Да, само предистория. Аз, видите ли, слушам звездите.

Торн стана иззад бюрото и започна да подрежда купчината листа пред себе си. После взе угасналата си лула от пепелника и я пъхна в устата си.

Когато заговори, гласът му бе студен и безучастен.

— Благодаря ви за посещението — рече той. — Беше крайно интересно.