Стивън Кинг
1408 (2)

I

Майк Енслин тъкмо преминаваше през въртящата се врата, като видя, че Олин, управителят на хотел „Долфин“, седи на креслото във фоайето. Сърцето му се сви. „Може би все пак трябваше да доведа отново адвоката“ — помисли си. Е, вече е прекалено късно. Пък и дори Олин да е решил да постави нови препятствия между господин Енслин и стая 1408, в крайна сметка това не е толкова лошо, даже има известни предимства.

Когато пристъпи във фоайето, Олин тръгна към него и му протегна пухкавата си длан. Хотел „Долфин“, намиращ се на Шейсет и първа улица близо до Пето Авеню, беше малък, но луксозен. Майк прехвърли чантата си в другата ръка, за да стисне дланта на управителя, и с крайчеца на окото си забеляза минаващите наблизо мъж и жена във вечерни облекла. Жената беше руса, роклята й, разбира се, беше черна, а изисканият аромат на парфюма й сякаш олицетворяваше Ню Йорк. В бара някой свиреше на пианото „Ден и нощ“, като че ли да подсили атмосферата, типична за многомилионния град.

— Добър вечер, господин Енслин.

— Здравейте, господин Олин. Някакъв проблем ли е възникнал?

Управителят се намръщи и се огледа, сякаш търсеше помощ. Мъж и жена стояха до бюрото на портиера, монтирано върху невисок подиум, и спореха коя театрална постановка да посетят, докато служителят, вежливо усмихнат, търпеливо изчакваше решението им. Човек с поизмачкано сако и почервенели клепачи — типичните признаци за дълги часове, прекарани на седалката на самолет — обсъждаше резервацията с жена с елегантен черен костюм, който спокойно можеше да мине за вечерно облекло. Служителите на хотел „Долфин“ както обикновено изпълняваха задълженията си. Можеха да услужат на всекиго освен на бедния господин Олин, който беше попаднал в примката на писателя.

— Господин Олин? — повтори Майк.

— Господин Енслин… съгласен ли сте да поговорим насаме в кабинета ми?

„Защо не?“ — помисли си Майк. Може би тъкмо това ще му помогне да разкраси историята за стая 1408, ще й придаде зловещия оттенък, който очевидно толкова допада на читателите… и още нещо, и то много важно. Нещо, в което до този момент не беше уверен въпреки многобройните увъртания от страна на управителя, ала сега разбра със сигурност. Олин наистина се страхуваше от стая 1408 и от онова, което може да се случи с Майк, ако пренощува там.

— Разбира се, господин Олин.

Със заучен професионален жест управителят понечи да вземе чантата му:

— Позволете ми.

— Не е необходимо, благодаря. Нося само една смяна бельо и четка за зъби.

— Наистина ли държите на намерението си?

— Разбира се — кимна Майк. — Облякъл съм хавайската риза, която ми носи късмет. — Усмихна се и добави: — Освен това притежава свойството да прогонва призраци.

Олин обаче не се усмихна, а въздъхна — дребен шишкав човечец с елегантно черно сако и вратовръзка с идеален възел.

— Добре, господин Енслин. Последвайте ме.

* * *

Докато стояха във фоайето, управителят беше като на тръни, изглеждаше някак обезсърчен. А когато влезе в кабинета с елегантна дъбова ламперия, на чиито стени висяха скъпи картини и снимки на хотела („Долфин“ беше отворил врати през 1910 година — Майк спокойно можеше да пише, без да прави справки в архивите на известни списания и вестници, но бе свикнал старателно да се подготвя), той сякаш възвърна увереността си. Подът беше застлан с персийски килим, двата лампиона хвърляха мека светлина. На бюрото стоеше настолна лампа със зелен абажур на ромбчета, до нея беше поставена кутия за пури. А до кутията бяха трите книги на Майк Енслин. С меки корици, разбира се; творбите му никога не са имали честта да бъдат издадени като скъпоструващи книги с твърди корици. „Господин управителят също си е направил труда да ме проучи“ — помисли си.

Настани се на креслото пред бюрото. Очакваше Олин да заеме обичайното си място, ала управителят го изненада. Седна на стола до него, кръстоса крак върху крак, приведе се, притискайки към бюрото закръгленото си шкембенце, и докосна кутията:

— Желаете ли пура, господин Енслин?

— Не, благодаря. Не пуша.

Олин се втренчи в цигарата, затъкната зад дясното ухо на писателя, също както цигарата, която напереният вестникарски репортер от миналото е затъквал в лентата на меката си шапка редом с табелката с надпис „ПРЕСА“. Майк така беше свикнал с нея, че отначало не разбра какво гледа управителят. Сетне се засмя, измъкна цигарата иззад ухото си, огледа я и промърмори:

— Не съм пушил от девет години. По-големият ми брат почина от рак на белите дробове. След смъртта му се отказах от пушенето. Цигарата зад ухото… — той сви рамене — донякъде е поза, но ми е като талисман. Нещо като хавайската риза. Или цигарата, която понякога виждаш на стената или на бюрото на приятел, поставена в кутийка с надпис: „При спешен случай счупи стъклото“. Стая 1408 за пушачи ли е, господин Олин? Само питам, в случай че избухне ядрена война.

— Всъщност наистина е за пушачи.

— В такъв случай — сърдечно каза Майк — изобщо не бива да се притеснявате.

Управителят отново въздъхна, ала този път не така отчаяно като преди малко във фоайето. „Защото сега се намира в своя кабинет — помисли си Майк. — Един вид на своя територия.“ Дори днес следобед, когато Майк посети хотела, придружаван от адвокат Робъртсън, притеснението на Олин сякаш се изпари, когато влязоха в кабинета му. И защо не? Къде ще се почувстваш като началник, ако не в собствения си кабинет? Помещението беше елегантно, с хубави картини и снимки на стените, подът беше застлан със скъп килим, на бюрото стоеше кутия със скъпи пури. Несъмнено от 1910 година насам тук са работили много управители на хотела; посвоему то беше олицетворение на Ню Йорк също като русокосата жена с дълбоко деколтирана вечерна рокля, излъчваща уханието на скъп парфюм и неизречено обещание за необуздан секс в малките часове на нощта.

— Няма начин да ви разубедя да не го правите, така ли? — попита Олин.

— Не сте в състояние да го сторите — отвърна Енслин и отново затъкна цигарата зад ухото си. Не приглаждаше косата си с брилянтин като някогашните колоритни вестникарски драскачи с меки шапки, ала все пак ежедневно подменяше цигарата както сменяше бельото си. Зад ушите се събира бая пот; случеше ли се да разгледа смъртоносното бяло цилиндърче, преди да го изхвърли в тоалетната, той виждаше бледия жълто-оранжев отпечатък върху тънката хартия. Което само по себе си въздействаше отрицателно на изкушението да запали цигарата. Сега се питаше как в продължение на двайсет години е изпушвал трийсет, понякога четирийсет цигари на ден. Още по-уместен беше въпросът защо го е правил.

Олин взе от бюрото трите книги:

— Искрено се надявам, че грешите.

Майк дръпна ципа на страничното джобче на пътната чанта и извади диктофон „Сони“:

— Имате ли нещо против да записвам разговора ни, господин Олин?

Управителят махна с ръка. Енслин натисна бутона за запис — червената лампичка проблесна, лентата се завъртя.

Междувременно Олин преглеждаше книгите на купчинката, четеше заглавията им. Както винаги, когато видеше някой да държи негова книга, Майк Енслин изпита странна смесица от чувства; гордост, смущение, удоволствие, желание да се държи предизвикателно и срам. Нямаше причина да се срамува от творбите си, които през последните пет години му бяха донесли добра печалба, при това чиста, защото не бе сключил неизгоден договор, с издателство (може би от завист неговият агент наричаше издателите „проститутки, търгуващи с книги, вместо с телата си“), тъй като сам беше измислил концепцията. Какво можеш да напишеш след „Франкенщайн“ освен „Съпругата на Франкенщайн“?

Така или иначе беше завършил университета в Айова. Преподавала му беше Джейн Смайли. Навремето най-съкровената му мечта (за която не подозираше нито един от сегашните му приятели и познати) беше да бъде обявен за най-младия поет в Йейл. Когато управителят на хотела зачете на глас заглавията на книгите, Майк съжали, че го е предизвикал, като е включил диктофона. Когато след време прослуша записа, му се стори, че долавя презрителни нотки в наглед любезния глас на Олин. Той машинално докосна цигарата зад ухото си.

— „Десет нощи в десет къщи, обитавани от призраци“ — прочете управителят. — „Десет нощи в десет гробища, обитавани от призраци“, „Десет нощи в десет замъка, обитавани от призраци“. — Той погледна Майк и едва забележимо се усмихна. — За написването на тази сте пътували до Шотландия. Да не говорим за разходките из Виенската гора. Разходите за всички пътувания се приспадат от данъците ви, нали? В крайна сметка призрачните обитатели са вашата професия.

— Намеквате ли нещо?

— Май сте особено чувствителен на тази тема, а?

— Наистина съм чувствителен. Но не и уязвим. Ако се надявате да ме прогоните от хотела, като критикувате книгите ми…

— Не, в никакъв случай. Беше проява на най-обикновено любопитство. Преди два дни изпратих Марсел — портиерът, който работи денем — да купи книгите, след като ми отправихте… молбата си.

— Беше искане, не молба. И още е. Чухте какво каза господин Робъртсън — че според законите на щата Ню Йорк, плюс два федерални закона за гражданските права, не можете да ми откажете да ме настаните в посочена от мен стая, ако е свободна. А стая 1408 е свободна. Напоследък винаги е свободна.

Ала господин Олин засега не желаеше да се отклони от темата за трите последни творби на Майк, които, разбира се, присъстваха в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за най-продаваните книги. Жълтеникавата светлина на лампионите се отразяваше от лъскавите им корици. В илюстрациите присъстваше най-вече тъмночервеният цвят. Бяха осведомили Майк, че тъмночервеното е най-подходящо при художественото оформление на книги на ужаса.

— Зачетох едната едва тази вечер — обясни Олин. — Бях прекалено зает… както обикновено, между впрочем. Хотелът ни е малък според нюйоркските стандарти, но деветдесет процента от стаите винаги са заети — уверявам ви, че всеки гост създава проблем.

— Като мен.

Управителят се поусмихна:

— Да кажем, че вие сте по-особен проблем, господин Енслин. Вие, вашият господин Робъртсън и абсурдните ви закани.

Думите му отново жегнаха Майк. Не беше отправил никакви закани, освен ако присъствието на Робъртсън бе изтълкувано като заплаха. А той беше принуден да използва адвоката, както човек е принуден да използва железен лост, за да отвори врата с ръждясала ключалка, в която ключът не влиза.

„Ключалката не е твоя“ — прошепна му вътрешен глас, но според законите на щата и на страната правото беше на негова страна. Според тях управата на хотел „Долфин“ беше длъжна да му предостави стая 1408, при положение, че я поиска и че е свободна.

Забеляза, че Олин с усмивка продължава да го наблюдава. Сякаш дума по дума беше проследил диалога В съзнанието му. Усещането беше неприятно… също като разговора, който за Майк неочаквано бе придобил неприятна насока. Струваше му се, че откакто включи диктофона (който обикновено всяваше страх Божий в събеседниците му), непрекъснато се оправдава за нещо.

— Ако извиненията ви целят нещо определено, господин Олин, боя се, че загубих нишката. Освен това имах доста тежък ден. Ако пазарлъкът относно стая 1408 е приключил, искам да ми дадете ключа и…

— Прочетох няколко ваши… ъъъ, как ги наричате? Повести ли? Или може би есета…

Майк ги наричаше „сметкоплащачки“, но не възнамеряваше да го каже, след като разговорът се записваше. Въпреки че диктофонът беше негов.

— Разкази! — възкликна Олин, открил правилната дума. — Прочетох по един разказ от всеки сборник. За дома на Рилсби в Канзас от сборника „Къщи, обитавани от призраци“…

— А, да. Убийствата с брадва. — Престъпникът, който бе накълцал на парчета шестима членове на семейството на Юджин Рилсби, така и не беше заловен.

— Именно. И разказа за нощта, която сте прекарали до гробовете на двамата влюбени от Аляска, дето са се самоубили — онези, които хората виждали около Ситка, както и историята за преживелиците ви във замъка Гартсби. Честно казано, тя много ми допадна. Изненадваща е.

Майк винаги надаваше ухо, когато някой коментираше неговите книги, обединени от названието „Десет нощи в…“, и понякога си въобразяваше, че долавя презрителни нотки — едва ли съществува по-голям параноик от автора, който дълбоко в сърцето си вярва, че произведенията му са, меко казано, булевардни — но, изглежда, Олин беше съвсем искрен.

— Благодаря — промърмори. — Приемам го като комплимент. — Машинално погледна записващото устройство. Обикновено червената лампичка-оченце сякаш се взираше в събеседника, като че ли го предизвикваше към откровения, за които после ще съжалява. Ала тази вечер то сякаш наблюдаваше самия Майк.

— О, да, наистина е комплимент. — Олин посочи книгите. — Сигурно ще ги прочета… най-вече заради стила ви. Именно той най-много ми допада. Изненадах се, когато неволно се засмях на вашите приключения в замъка Гартсби, а още по-изненадващо беше откритието, че сте добър писател. Много изкусно сте предали събитията. Очаквах много повече кръв и нарязани трупове.

Майк се наежи, очаквайки Олин да изрече неизбежното продължение — вариация на фразата „Как добродетелно момиче като теб се е озовало на подобно място?“ Олин, светският хотелиер, който приема под покрива на „Долфин“ русокоси дами с елегантни вечерни рокли и пенсионирани господа, които носят смокинги и свирят на пианото в бара популярни мелодии от миналото като „Нощ и ден“. Олин, който вероятно през почивните си дни чете Марсел Пруст.

— Но в тях има нещо обезпокоително — добави управителят. — Ако не бях ги прочел, нямаше да си направя труда да разговарям с вас. Още щом видях адвоката със скъпото кожено куфарче, разбрах че сте си навили на пръста да пренощувате в проклетата стая и че каквото и да кажа, няма да ви разубедя. Ала книгите…

Майк изключи записващото устройство — втренченото червено оченце започваше да го изнервя.

— Интересувате се защо гъделичкам най-низките инстинкти, като пиша булевардна литература. Така ли?

— Предполага, за да си изкарвате прехраната — кротко отговори управителят. — Освен това произведенията ви съвсем не са булевардни, поне според скромната ми преценка. Но прибързаното ви заключение е… крайно любопитно.

Майк усети как лицето му пламна. Нещата определено не се развиваха според очакванията му; никога досега не беше изключвал касетофона по средата на разговор. Ала и поведението на Олин беше изненадващо. „Подведоха ме ръцете му — помисли си. — Пухкави, изнежени ръчички на управител на хотел, който фанатично поддържа ноктите си.“

— Онова, което ме разтревожи… което ме изплаши, е, че четях творбите на интелигентен и талантлив човек, който не вярва на нито дума от написаното.

Майк си каза, че това не е вярно. Беше сътворил около две дузини разкази, в чийто сюжет вярваше, някои дори бяха публикувани. През първите осемнайсет месеца след пристигането се в Ню Йорк, докато гладуваше като репортер на „Дъ Вилидж Войс“, бе съчинил куп стихотворения, в които вярваше. Но вярваше ли, че обезглавеният Юджин Рилсби нощем обикаля из стаите на изоставената си къща, облени от лунната светлина? Не. Прекара една нощ във фермерската къща, устройвайки се на кухненския под, покрит с набръчкан и мръсен линолеум, но най-страшното, което видя, бяха две мишки, лениво пристъпващи покрай стената. Прекара и една гореща лятна нощ в развалините на замъка в Трансилвания, в който теоретично е живял Влад Тепес, ала единствените кръвосмучещи вампири, които се появиха, бяха рояк комари. Когато будува до гроба на масовия убиец Джефри Дамър, в два през нощта наистина го нападна същество, обляно в кръв и размахващо нож, ала хихикането на приятелите на „видението“ го издадоха, пък и Майк Енслин изобщо не се изплаши — веднага бе разбрал, че юношата, скрит под белия покров, размахва гумен нож. Разбира се, не възнамеряваше да бъде откровен с Олин. Не можеше да си позволи…

Работата е там, че можеше. Диктофонът (сега си даваше сметка, че е сгрешил, като го е извадил) вече се намираше обратно в чантата, разговорът с управителя на „Долфин“ беше неофициален. Освен това започваше да изпитва необяснимо възхищение към Олин. А когато се възхищаваш от някого, държиш да бъдеш откровен с него.

— Имате право — промълви. — Не вярвам в призраци, привидения и вампири. Добре, че не съществуват, защото не вярвам в съществуването на добронамерен Бог, който ще ни закриля от тях. Обаче се старая да бъде непредубеден. Може би никога няма да получа наградата „Пулицър“ за моето разследване на лаещия призрак в гробището на Маунт Хоуп, но ако го бях видял, щях да го опиша съвсем точно и правдоподобно.

Олин каза една-едничка дума, ала я изрече толкова тихо, че Майк не я разбра.

— Моля?

— Казах „не“ — повтори управителят с извинителен тон.

Майк въздъхна. Събеседникът му го мислеше за лъжец. Когато се стигне до там, не ти остава друго, освен да вкараш в употреба юмруците си или да прекратиш спора.

— Предлагам да отложим разговора за друг път, господин Олин. Предпочитам да отида в стаята си и да си измия зъбите. Може би ще видя образа на Кевин О’Мали в огледалото на банята.

Той понечи да стане, но управителят протегна пухкавата си ръка с грижливо поддържани нокти, за да го спре:

— Не твърдя, че лъжете, господин Енслин, но вие наистина не вярвате. Призраците рядко се мяркат пред хора, които не вярват в съществуването им, а когато решат да се появят, в повечето случаи са невидими. Дори ако Юджин Рилсби е подритвал отсечената си глава на поляната пред къщата, вие не сте чули нищичко.

Майк стана, после се наведе да вземе чантата си:

— Ако е така, нищо не ме заплашва в стая 1408, нали?

— Грешите. Защото номер 1408 не е обитавана от призраци и никога не е била тяхно убежище. Там има нещо — самият аз съм го усещал — но не е безплътен дух. Ако се намирате в изоставена къща или в старинен замък, вашият скептицизъм може би ще ви предпазва. В стая 1408 ще подсили уязвимостта ви. Не го правете, господин Енслин. Изчаках ви да дойдете, за да ви помоля, за да ви умолявам да не го правите. Ако има списък на хора по света, които не бива да стъпват в тази стая, човекът, написал забавните истории за призраци, ще бъде на първо място.

Майк го слушаше с половин ухо; беше вбесен на себе си. „Намери кога да изключваш проклетото записващо устройство! Този тип ме накара да изключа касетофона, после взе, че се превъплъти в ролята на Борис Карлоф, който води предаването «Най-прочутите привидения»! Мамка му! Все пак ще го цитирам. Ако има нещо против, да ме съди.“

Внезапно го обзе непреодолимо желание да се усамоти във въпросната стая — първо, за да приключи самотната му нощ в ъгловата хотелска стая, но най-вече да запише казаното от Олин, докато не се е заличило от съзнанието му.

— Пийнете нещо, господин Енслин.

— Не, наистина трябва…

Олин извади от джоба на панталона си ключ, закачен на месингова плочка, издраскана и почерняла на места. Върху нея бяха гравирани цифрите 1408.

— Моля, направете ми удоволствие. Дайте ми още десет минути от вашето време — достатъчни за изпиването на едно малко уиски — а пък аз ще ви дам ключа. Готов съм на всичко, само и само да ви разубедя, но съм реалист и зная кога съм победен.

— Още ли използвате ключове? — поинтересува се Майк. — Хм, много оригинален рекламен трик. Придава на хотела старинна атмосфера.

— Още през 1979 година, когато поех управлението на „Долфин“, бяха въведени магнитни карти, господин Енслин. Само вратата на стая 1408 още се затваря с обикновен ключ. Не е необходимо да поставяме магнитна ключалка, защото стаята винаги е празна; за последно там е нощувал гост на хотела през 1978 година.

— Баламосвате ме. — Майк седна, отново извади диктофона. Натисна бутона за запис и каза: — Олин, управителят на „Долфин“, твърди, че повече от двайсет години стая 1408 не е била давана на гост на хотела.

— Оказва се, че сме постъпили разумно, като не монтирахме устройство с магнитна карта на вратата на номер 1408, тъй като съм абсолютно сигурен, че то нямаше да действа. В тази стая дигиталните ръчни часовници не работят. Понякога отброяват часовете наобратно, понякога спират, но във всеки случай не отчитат времето. Същото се отнася и за джобните калкулатори и за клетъчните телефони. Ако носите пейджър, господин Енслин, съветвам ви да го изключите, защото докато се намирате в стая 1408, той ще бръмчи, когато му скимне. — Олин замълча, сетне добави: — Дори да го изключите, твърде е възможно сам отново да се включи. Единствената сигурна мярка е да извадите батериите. — Той натисна „Стоп“ на диктофона, без да гледа бутоните; Майк предположи, че събеседникът му използва като диктофон подобен модел записващо устройство. — Всъщност, господин Енслин, единствената сигурна мярка е кракът ви да не стъпва в тази стая.

— Няма да ме разубедите. — Майк прибра касетофона обратно в чантата. — Но колкото и да бързам, ще приема поканата ви за едно питие.

* * *

Олин отвори шкафчето от дъбово дърво, скрито зад маслено платно, на което беше изобразено Пето Авеню в началото на двайсети век; докато наливаше напитките, Енслин го попита откъде знае, че електронните приспособления не работят в стаята, след като от 1978 година насам никой не е прекрачвал прага й.

— Изглежда сте останали с погрешно впечатление, че никой не е стъпвал там — отвърна управителят. — Първо, веднъж месечно камериерките я хигиенизират. Което означава…

Енслин, който от близо четири месеца работеше върху сборника „Десет хотелски стаи, обитавани от призраци“ го прекъсна:

— Знам какво означава. — „Хигиенизирането“ на стая, в която не се допускат гости, включва отваряне на прозорците, за да се проветри помещението, избърсване на праха, изсипване на препарат в тоалетното казанче, подменяне на хавлиените кърпи. Едва ли обаче се стига до смяна на спалното бельо. Хрумването го накара да съжали, че не е взел спален чувал.

Олин, който прекоси помещението, за да поднесе чашата на госта си, сякаш прочете мислите му по изражението му.

— Днес следобед смениха спалното бельо, господин Енслин.

— О, стига с това „господин Енслин“. Казвайте ми Майк.

— Съжалявам, но не мога — ще се чувствам неловко. — Подаде му чашата и добави: — За ваше здраве.

— И за ваше. — Енслин вдигна чашата си с намерението да се чукне с домакина, ала Олин отстъпи назад.

— Не, настоявам да бъде само за ваше здраве, господин Енслин. Тази вечер и двамата ще вдигнем тост за вас. Дано ви помогне.

Майк въздъхна, чукна се с него и промърмори:

— За мен. Знаете ли, господин Олин, сгрешили сте професията си — роден сте да участвате във филми на ужасите. Например за ролята на мрачния стар иконом, който се опитва да прогони младоженците от замък Обреченост.

Управителят седна в креслото:

— За щастие много рядко ми се налага да играя тази роля. Стая 1408 не фигурира в уебстраниците, посветени на паранормални явления, медиуми и прочие…

„Това ще се промени след излизането на моята книга“ — помисли си Енслин и отпи от чашата си.

— … нито пък „Долфин“ е включен в туристическите обиколки на хотели, обитавани от привидения, като например „Шери-Недерланд“, „Плаза“ и „Парк Лейн“. Постарали сме се никой да не научи за стая 1408… въпреки че ако някой си направи труда да поразрови архивите и има късмет, неизбежно ще се натъкне на историята.

Майк се поусмихна.

— Вероник смени спалното бельо — продължи Олин. — Трябва да се чувствате поласкан, господин Енслин — все едно леглото ви е било оправено от кралска особа. Вероник и сестра й постъпиха в „Долфин“ като камериерки през 1971 или 1972 година. Вий, както я наричаме, е най-дългогодишната ни служителка, аз започнах да работя тук шест години след нея. Сега тя отговаря за целия персонал. Мисля, че от шест години насам не се е занимавала със сменяне на чаршафи, въпреки че до 1992 година със сестра й Селест отговаряха за стая 1408. Близначки са и връзката помежду им сякаш действаше като… как да се изразя? Не ги предпазваше изцяло от влиянието на стаята, но все пак им осигуряваше сравнителна безопасност през времето, необходимо за хигиенизирането.

— Нали няма да ми съобщите, че сестрата на Вероник е умряла в тази стая?

— Не, разбира се. Тя напусна работа през 1988 година поради влошеното си здраве. Ала не изключвам възможността проклетата стая да е способствала за влошаването на душевното и здравословното й състояние.

— Господин Олин, струва ми се, че с вас започваме да се разбираме. Все пак с риск да ви обидя, ще кажа, че твърдението ви е абсурдно.

Управителят се засмя:

— Прекалено твърдоглав сте за човек, който изследва свръхестествените явления.

— Дължа го на читателите си — тросна се Енслин.

— Хм, странно — замислено промълви Олин. — Спокойно можех да оставя стаята както си е през повечето дни и нощи. Вратата е залостена, осветлението — изключено, щорите са спуснати, за да не избелее килима от слънцето, леглото е постлано с кувертюра, картончето с менюто за закуска е окачено на валчестата дръжка на вратата… но не мога да понеса мисълта, че въздухът в помещението е застоял като на таван, пълен с вехтории. Не понасям мисълта, че прахът се напластява навсякъде. Какво според вас означава това — че съм прекалено прецизен или че съм вманиачен?

— Чисто и просто, че сте управител на хотел.

— Може би имате право. И така, двете близначки поддържаха чистотата в стаята — без задълго да остават вътре — докато Селест напусна, а Вероник за пръв път бе повишена. След това изпращах други камериерки, но винаги избирах момичета, които се разбират помежду си…

— Надявали сте се приятелството им да се противопостави на таласъмите.

— Да… нещо подобно. Присмивайте се колкото щете на таласъмите в стая 1408, господин Енслин, но съм сигурен, че ще ги усетите почти веднага. Каквото и да е онова, което я обитава, определено не е плахо и стеснително.

— Винаги, когато имах възможност, придружавах камериерките. — Той млъкна, сетне колебливо добави: — За да ги спася, ако започне да се случва нещо ужасно. Страховете ми се оказаха напразни. Няколко момичета безпричинно избухваха в плач, едно се разсмя и дълго не можахме да го накараме да престане — не зная защо истеричният смях е по-страшен от безутешното ридаене, но това е факт — неколцина припаднаха. Все пак не се случи нищо ужасяващо. През изминалите години разполагах с достатъчно врече да проведа няколко… елементарни експеримента, например с пейджър и клетъчни телефони, ала въпреки странните явления не се натъкнах на страховита тайна. И слава Богу. — Той отново замълча, сетне каза със странно равнодушен тон: — Една камериерка ослепя.

— Какво?

— Ослепя. Казваше се Роми ван Гелдър. Както бършеше праха върху телевизора, изведнъж изпищя. Втурнах се към нея и попитах какво й е. Тя изпусна парцала, притисна длан към очите си и извика, че е ослепяла… но вижда страховити цветове. Веднага щом я изведох в коридора, виденията престанаха, а когато стигнахме до асансьора в дъното на коридора, зрението на момичето вече започваше да се връща.

— Господин Олин, разказвате ми тези истории, за да ме изплашите, нали? За да ме накарате да се откажа от намерението си.

— Грешите. Известна ви е „историята“ на стаята, започваща със самоубийството на първия ни гост, който е бил настанен в нея.

Майк наистина знаеше всички подробности. Кевин О’Мали, търгуващ с шевни машини, се самоубил на 13 октомври 1910 година, като скочил от прозореца, оставяйки сирачета седемте си деца.

— Петима мъже и една жена са скочили от единствения прозорец в стая 1408, господин Енслин. Три жени и един мъж са се отровили със свръхдоза сънотворни таблетки — двама са били намерени в леглото, двама в банята — единият бил във ваната, другият седял на тоалетната. През 1970 година един човек се обесил в дрешника…

— Хенри Сторкин — прекъсна го Майк. — Само, че в този случай смъртта може би е настъпила по непредпазливост… поради „еротична асфиксия“.

— Може би. Да не забравяме Рандолф Хайд, който прерязал вените си, после — за по-сигурно — отрязал и половите си органи. Този случай не може да бъде наречен „еротична асфиксия“, нали? Господин Енслин, щом не се отказвате от намерението си, макар да знаете, че в продължение на двайсет и шест години в тази стая са се самоубили дванайсет души, разказът за сърдечните трепети и истеричните пристъпи на няколко камериерки едва ли ще ви разколебае.

„Сърдечни трепети и истерични пристъпи“ — мислено повтори Майк, питайки се дали може да използва фразата в новата си книга.

— И още нещо — само няколко „двойки“ камериерки, които през годините са поддържали хигиената в стаята, са се осмелявали да влязат там повече от един път — добави управителят и на един дъх изпи уискито си.

— С изключение на французойките близначки.

— Да, това не се отнася за Вероник и Селест — кимна Олин.

Енслин не проявяваше особен интерес към момичетата от персонала и техните „сърдечни трепети и истерични пристъпи“. Изреждането на нещастните случаи го подразни… все едно управителят го мислеше за глупак, който е пропуснал да забележи не самите факти, а тяхното значение. Всъщност ставаше въпрос за случайно съвпадение. Вицепрезидентите и на Ейбрахам Линкълн, и на Джон Кенеди носеха името Джонсън; и Линкълн, и Кенеди са били избрани през година, завършваща на… какво доказват тези съвпадения? Абсолютно нищо.

— Самоубийствата ще придадат колорит на новата ми книга — заяви той, но тъй като записващото устройство е изключено, ще ви кажа, че те са равнозначни на явлението, което един мой познат, занимаващ се със статистика, нарича „ефекта на натрупването“.

— Чарлс Дикенс го нарича „картофения ефект“ — промърмори Олин.

— Моля?

— Когато призракът на Джейкъб Марли за пръв път заговаря Скрудж, последният му заявява: „Ти може да си капка горчица, парче недоварен картоф.“

— Смешно ли ви се струва? — с леден тон попита Майк.

— Нищо, свързано с тази история, не ми се струва смешно, господин Енслин. Абсолютно нищо. Слушайте внимателно какво ще ви кажа. Селест, сестрата на Вероник, почина от инфаркт. Но още от млади години страдаше от лека форма на Алцхаймерова болест.

— Добре, но преди малко казахте, че самата Вероник е жива и здрава и е пример за всички, които вярват, че Америка е страната на неограничените възможности. Мисля, че същото се отнася и за вас, господин Олин. Как така сте невредим, след като сте влизали в стая 1408… колко пъти? Сто? Или може би двеста?

— Вярно е, но само за много кратки периоди от време. Все едно влизаш в помещение, пълно с отровен газ. Ако не го вдъхнеш, може и да оцелееш. Виждам, че сравнението не ви допада. Безсъмнено го намирате прекалено натуралистично, дори нелепо. Но според мен е много уместно.

Той кръстоса пръсти, подпря брадичката си и продължи:

— Твърде е възможно някои хора да реагират по-бързо и по-силно на онова, което обитава стаята, също както всеки леководолаз реагира различно на промяната в налягането. През почти стогодишното съществуване на „Долфин“ хората от персонала все повече са се убеждавали, че стая 1408 е опасна. Тя се е превърнала в елемент от историята на хотела, господин Енслин. Никой не говори за нея, също както не се споменава, че тук като в повечето хотели четиринайсетият етаж всъщност е тринайсети… но фактът е общоизвестен. Ако всички подробности, бяха документирани, щяха да представляват удивително история… и прекалено страховита дори за почитателите на вашите книги.

Предполагам, че във всеки нюйоркски хотел е имало поне по едно самоубийство, но залагам живота си, че само в „Долфин“ са се самоубили дванайсет души, и то в една и съща стая. Дори да допуснем, че заболяването на Селест не е свързано със стаята, какво ще кажете за хората, починали там от естествена смърт? От така наречена „естествена смърт“.

— За колко души става въпрос? — попита Енслин. Изобщо не му беше хрумвало за гости на хотела, сполетени от естествена смърт.

— Трийсет — отвърна Олин. — Най-малко трийсет. Толкова са ми известни.

— Лъжете! — спонтанно извика Майк.

— Не, господин Енслин, уверявам ви. Наистина ли мислите, че не допускаме гости в стаята само заради глупави бабини деветини или абсурдната нюйоркска традиция да се твърди, че във всеки хотел има поне един неспокоен призрак, който трополи в Апартамента на невидимите вериги?

Майк Енслин си даде сметка, че подобна идея — не написана черно на бяло, но все пак доловима — присъства в новата му книга. Като чу Олин да я изрича с пренебрежението на учен, раздразнен от поведението на туземец, размахващ копие, това още повече го извади от равновесие.

— Разбира се, в хотелиерския бизнес също битуват суеверия и предания, но ние не им позволяваме да пречат на работата ни. В Средния Запад, където за пръв път започнах работа в хотел, има една поговорка: „Когато каубоите са в града, в нито една стая не става течение.“ Стараем се да не оставяме незаета нито една стая. Единственото изключение, което съм правил, както и единственият разговор на тази тема се отнася за стая 1408, намираща се на тринайсетия етаж, стаята с номер, на който сборът на цифрите образува числото тринайсет. — Той погледна в очите Майк Енслин. — Това не е само стаята на самоубийците, но и на хора, починали от инсулт, инфаркт и по време на епилептични пристъпи. През 1973 година един човек очевидно се е удавил в чиния със супа. Сигурно ще кажете, че е абсурдно, но разговарях с шефа на охраната, който е видял смъртния акт. Изглежда, силата на онова, което обитава стаята, намалява по обяд — именно тогава се извършва хигиенизирането — ала знам, че камериерки, които са влизали там, сега имат проблеми със сърцето, страдат от емфизем и диабет. Преди три години се повреди отоплителната инсталация на етажа и на Нийл, който по това време отговаряше за поддържането й, се наложи да влезе в няколко стаи, за да провери радиаторите. Влезе и в номер 1408. През този ден си беше жив и здрав, но на следващия ден следобед почина от масивен мозъчен кръвоизлив.

— Съвпадение — тихо каза управителят, но тонът му изобщо не беше подигравателен. Вдигна старомодния ключ, закачен на старомодна месингова плочка. — Здраво ли е сърцето ви, господин Енслин? Добре ли сте с кръвното?

Майк с изненада откри, че полага усилие да протегне ръката си… но след като веднъж я задейства, тя посегна за ключа, без да се разтрепери.

— Аз съм олицетворение на здравето — заяви и сграбчи месинговата плочка. — Пък и не забравяйте, че съм облякъл хавайската риза, която ми носи късмет.

* * *

Олин настоя заедно да се качат с асансьора до четиринайсетия етаж, Майк не се възпротиви. Любопитен бе да разбере дали след като излязат от луксозния кабинет и тръгнат по коридора, водещ към асансьорите, Олин отново ще се преобрази и ще се върне към другото си „аз“ на раболепен хотелски служител, изнудван от писателя.

Човек със смокинг — вероятно управителят на ресторанта или оберкелнерът — се приближи до тях, подаде на шефа си снопче фактури и му прошепна нещо на френски. Олин отвърна също шепнешком, кимна и набързо подписа фактурите. Любителят-пианист в бара сега свиреше „Есен в Ню Йорк“. Поради разстоянието музиката бе придружена от ехо като мелодия, звучаща насън. Човекът със смокинга каза: „Merci bien“ и се отдалечи. Олин отново предложи да носи чантата на господин Енслин, господин Енслин отново отказа. Като се качиха на асансьора, Майк несъзнателно впери поглед в трите редици бутони. Наглед всичко беше съвсем нормално… и все пак, ако човек се загледа, щеше да забележи, че след бутона с номер 12 следва друг с номер 14. „Сякаш — помисли си той, — е възможно да се отрече съществуването на номера, като не бъде написан на таблото на асансьора.“ Наивен, дори глупав обичай… обаче Олин имаше право — тази практика беше възприета в хотелите по целия свят.

Когато кабината потегли нагоре, той каза:

— Ще задоволите ли любопитството ми? Защо не запишете в регистъра несъществуващ човек като гостуващ в стая 1408, щом толкова се страхувате от нея? Нищо не ви пречи да обявите, че вие живеете в нея.

— Страхувам се да не ме обвинят в измама; ако не служителите, отговарящи за спазването на законите и правозащитниците — хотелиерите много държат на почтеността, както вероятно вашите читатели държат на призраците, които нощем подрънкват с веригите си — то моите шефове. Щом не успях да ви убедя да не припарвате в тази стая, едва ли членовете на съвета на директорите на корпорация „Стенли“ ще ми повярват, че не допускам гости в една прекрасно обзаведена хотелска стая, защото вярвам в призраци, принуждаващи по някой пътуващ търговски пътник да скочи през прозореца и да се размаже на Шейсет и първа улица.

Майк си помисли, че това е най-обезпокояващото, което до този момент е казал Олин. „Вече не се опитва да ме разубеди. Каквито и умения да владее, докато се намира в кабинета си — може би му помагат някакви излъчвания от персийския килим — щом се озове навън, моментално ги губи. Разбира се, продължава да е компетентният ръководител — забелязах го, докато подписваше фактурите — но губи собствения си магнетизъм. Най-важното е, че вярва в историите за стаята. Вярва на всяка думичка.“

На екранчето над вратата осветеният номер 12 изчезна, появи се номер 14. Асансьорът спря. Вратата се плъзна встрани, разкривайки най-обикновен коридор, постлан с червено-златист килим („Определено не е персийски“ — каза си Майк), и аплици, които приличаха на газени лампи от деветнайсети век.

— Пристигнахме — каза Олин. — Извинете, но ще ви оставя. Стая 1408 е вляво в края на коридора. Гледам да не я доближавам, освен когато е абсолютно наложително.

Майк Енслин слезе от асансьора, изведнъж му се стори, че краката му са натежали… Обърна се към спътника си — шишкав човечец с черно сако и виненочервена вратовръзка със съвършен възел. Олин беше преплел пръсти и държеше ръцете си зад гърба, Майк забеляза, че е пребледнял като платно. Високото му гладко чело беше осеяно с капчици пот.

— Разбира се, в стаята има телефон — добави управителят. — Ако закъсате, опитайте да се обадите… макар да се съмнявам, че телефонът ще проработи. Не и ако стаята не му разреши.

На Енслин му се искаше да подхвърли някаква шега, например, че по този начин ще си спести таксата за обслужване по стаите, но ненадейно откри, че езикът му е натежал също като краката му и отказва да помръдне.

Олин измъкна едната си ръка иззад гърба си и Майк видя, че тя трепери.

— Господин Енслин… Майк. Не го правете. За Бога…

В този момент вратата на асансьора се затвори и му попречи да довърши изречението. За миг Майк не помръдна, заобиколен от гробната тишина, типична за скъпите нюйоркски хотели и надвиснала над тринайсетия етаж, за който служителите на „Долфин“ се преструваха, че не съществува; ненадейно му се прииска да натисне бутона за повикване на асансьора.

Само че ако го направи, Олин ще победи. А на мястото на най-хубавата глава в новата книга ще зее празно място. Може би читателите няма да разберат, издателят и литературният агент няма да разберат, също и адвокатът Робъртсън… ала самият той ще знае истината.

Вместо да натисне бутона за повикване, той докосна цигарата зад ухото си — машинален жест, който отдавна не осъзнаваше — и вдигна яката на ризата-талисман. После тръгна по коридора към стая 1408, като наперено размахваше пътната си чанта.