Хедър Греъм
Триумф (5)

Глава 4

— Кафе с няколко капки уиски? — попита севернякът. — Щях да ви предложа още преди малко, но реших, че сигурно ще ми откажете.

— Е, това би било напълно естествено, сър — рече тя, — аз съм доста внимателна с непознати, особено ако непознатият е враг.

— Аха, отново заговорихте като надменна южняшка красавица — подразни я той.

— Не, сър, така може да говори само една измъчена от войната жена, научена да бъде бдителна, въпреки че е още млада и може би не притежава достатъчно жизнен опит. Да не би да сте си въобразявали, че ще успеете да ми замаете главата с вашето уиски?

— Да ви накарам да се напиете? Само с няколко капки уиски? — Тия не бе сигурна дали трябваше да се почувства засегната от развеселения блясък в очите му. — Това е невъзможно. Имам чувството, че макар да сте добре възпитана лейди, все пак вие сте добре запозната с уискито и другите спиртни напитки.

Костваше й доста усилия, за да се престори, че не обръща внимание на саркастичния му тон.

— Добре. Ще пия от кафето, дори и да е добавена в него солидна доза уиски. Вие сте прав — наистина съм свикнала с уискито и другите алкохолни напитки.

Той й наля от кафето и добави в него щедра доза уиски. Тя пое чашата, без да откъсва поглед от него.

— И така… ще останете ли тук за през нощта? — попита го тя.

— Да.

— Ами ако ние се опитаме да ви прережем гърлото, като заспите?

— Няма да успеете.

— Защо?

— Защото ще чуя, когато се приближите към мен. И ще ви пронижа още с първия куршум толкова бързо, че няма да има време дори да извикате за помощ.

Тия потръпна от заканителната нотка в тона му, сви се изплашено и едва не разля кафето от канчето, преди да отпие от горещата течност. Мислено се помоли той да не бе забелязал притеснението й.

Севернякът внезапно се доближи плътно до нея, изгледа я втренчено и настойчиво запита:

— Да не би именно ти, Годайва, да се готвиш да ми прережеш гърлото?

— Не — побърза да отрече тя, ала отговорът й прозвуча доста неубедително.

Смутена, младата жена отпи доста голяма глътка от горещото кафе. Течността я опари и тя едва не се задави. Взря се отново в него, после поклати глава. Притесняваше я прекалената им близост, както и странното чувство, че някак си за почваше да го опознава. Неволно се загледа в ръцете му, в белезите по дланите му, в изчистените очертания на грижливо изрязаните му нокти. Преглътна с усилие. Какво не би дала, за да не е толкова напрегната в този миг и да не гледа на него като на човек, който неволно печели симпатиите й. Но най-странното бе, че той нито за миг не я изпускаше от погледа си.

— Защо останахте тук? Защо не продължихте по пътя си?

Той сви рамене, без да се отдръпва от нея.

— Имам свои причини, за да остана тук.

— Вече имахте възможност да се уверите с очите си, че тук ние сме само една малобройна група младежи, сред които има и ранени. Освен това моите момчета са много, много изтощени — добави Тия с въздишка.

— Тогава трябва да им осигурите почивка — предложи й той. — Това преди всичко се отнася за вас. Ето, настанете се на тази постеля край огъня, така ще ви бъде по-топло, нощта се очертава приятна. Хладно е наистина, но огънят ще ни стопли. Звездите са особено красиви в такава прохладна и ясна, безлунна нощ. Тъкмо време да си отдъхне човек.

— Да си отдъхна? — неспокойно го прекъсна Тия. — С човек като вас до себе си? По-скоро бих се отпуснала да поспя в съседство с някоя гърмяща змия.

— О, Годайва — разсмя се мъжът. — Ако питате мен, вашият език е доста по-хаплив от моя.

— Но…

— Кажете ми, лейди, досега направих ли дори най-незнаен опит да ви нараня? Макар че имах доста възможности, нали така?

Тя притвори очи, зачервена от срам.

— Ето, елате тук, отпуснете главата си на края на седлото се завийте с това одеяло. — Той стана и й посочи къде да се стани. — Под одеялото има борови игли, омекнали от дъждовете. А над вас като завивка ще блещука обсипаният със звезди небосвод. Каква по-романтична гледка?

Севернякът остави седлото, чула на коня и навитото на руло армейско одеяло край проснатия до огъня дънер. Тя с изненада установи, че непознатият янки бе добре подготвен за нощуване на открито.

След толкова изнурителния ден, наситен с драматични изживявания, младата жена наистина се нуждаеше от сън.

— Като ви гледам, имам чувството, че приготвяте тази постеля за себе си — любезно отбеляза тя.

— Лейди Годайва, всичко е готово за вашата почивка. Но…

— Ще позволите ли на един неприятелски офицер да прояви малко кураж и да заспи спокойно във ваше присъствие?

Тия отново се изчерви и веднага потърси в погледа му доказателство, че той не я подозира в коварни замисли.

— Чудесно, значи ще ползвам вашата постеля. Но ако…

— Какво ако? — нетърпеливо я прекъсна той. — Ако ви предлагам леглото си, това ще означава, че тайно в себе си копнея да легнете именно в моето легло, така ли? Можете да ми имате пълно доверие — въобще нямам подобни намерения.

— Чудесно! — възкликна тя. Извърна се и направи няколко крачки, настани се на мястото, което той й бе посочил, зави се с неговото одеяло и затвори очи, след което добави тихо: — Благодаря ви.

— За мен е удоволствие, Годайва.

Но не я докосна, макар че бе толкова близо до нея. Тя го чу как той отново се излегна до дънера и макар че не посмя да отвори очи, Тия знаеше, че дори в този спокоен миг той продължава замислено да съзерцава играта на пламъците.

Дали няма да заспи непробудно, запита се тя. А може дори да захърка. Тогава ще е сигурна, че той спи дълбоко, и ще може да го изненада.

Не. Тя бе сигурна, че ако го нападне през нощта, сред непрогледния мрак, няма да се размине без трупове. При това нищо не й гарантираше, че именно той ще умре пръв.

Но дали на сутринта положението ще бъде по-благоприятно за осъществяването на нейната цел?

Може би, ако успее да изиграе ролята на изкусна прелъстителка. И ако той в края на краищата се улови на тази въдица…

Тия беше толкова изтощена и изнервена, че дълго не можа да заспи. Притесняваше я мисълта, че той бе тук, на броени метри от постелята й. Присъствието му много я смущаваше — тя не можеше да си спомни някой друг човек досега да й бе въздействал толкова силно.

Странно, но този вражески офицер й вдъхваше известна сигурност, че няма да бъде нападната през нощта от някакви непознати, трети лица, например скитащи бандити, мародери или други подобни. Тази мисъл за малко я поуспокои и тя се изпъна като котка, после се настани по-удобно в импровизираната постеля. Беше доста хладно — тази година зимата във Флорида бе подранила. Въздухът бе опияняващо свеж, ала доста студен. Но постелята й бе топла или поне така й се стори, понеже тя бе намръзнала, а седлото и одеялото я закриляха от студа. Полубудна, полузаспала, Тия Маккензи с труд удържаше клепачите си да не се затворят. Като в просъница пред нея се мержелееха гаснещите въглени в огъня. Чувстваше се крайно изтощена, все повече й се доспиваше, може би заради уискито, което бе изпила с кафето…

Светът се замъгли пред погледа й. Но все още усещаше присъствието му. Странно защо се запита в просъница каква е причината той да ухае така приятно. Може би заради това, че миришеше само на сапун и чиста вода, на кожа и на нещо неопределено, но някак си мъжко. И все пак защо й се струваше, че го познава отнякъде? Защо не можеше да се отърси от впечатлението, че знае нещо за него, ала сега не може да си го припомни…

Отговорът обаче й убягваше. Клепачите й все повече се притваряха. Принудена бе поради волята на съдбата тази нощ да му се довери изцяло. Което обаче нямаше да й попречи на сутринта да откаже да му се отблагодари по подобаващ начин, защото възнамеряваше да го нападне.

Сетне й бе по-лесно да заспи, но по-късно се събуди, трепереща от студ.

Сигурно огънят съвсем е загаснал, помисли си младата жена.

Още сънена, Тия полека се надигна и видя, че той вече бе станал и стъкваше огъня.

Той я чу, долови помръдването й, знаеше, че е будна.

— Студено ли ви е?

— Не, не много.

— О, да, студено ви е, защо не си го признаете?

Пристъпи към нея. Почти безшумно приседна край постелята й с присъщата си подвижност и гъвкавост, преди тя да успее да разбере какви бяха намеренията му. Тя се опита да помръдне, да протестира по някакъв начин, но той здраво стисна ръката й.

— Нямам за цел да ви нараня, Годайва! Повярвайте ми, а твърдоглава дивачке. Само се опитвам да ви стопля.

— Не искам да ме топли един враг.

— Никой ли не ви е казвал, Годайва, че не винаги постъпваме така, както ни се иска?

— Не!

— Е, тогава е крайно време някой да ви научи на тази полезна житейска истина. А сега легнете и се опитайте пак да заспите.

Тия гневно стисна зъби. Изглежда, пак бе подценила силата на ръцете му, които стискаха нейните като в менгеме. Затвори очи, неспособна дори да протестира. Тия с огорчение осъзна, че почти няма надежда на сутринта да успее да го подмами да я придружи към потока и да се опита да флиртува с него там, така че той да забрави да пази гърба си.

Очертаваше се мъчителна нощ за нея, нямаше да може да намери покой и утеха.

Обаче накрая не издържа и заспа. При това спа непробудно. На сутринта се събуди и с очарование установи, че слънцето приятно огрява тревата наоколо, а птиците радостно чуруликат сред клоните.

Светът, помисли си младата жена, е доста странен. Навред се води безмилостна война. Хората се дебнат и избиват като подивели. А птиците продължават да пеят обичайните си утринни песни, зимата наближава и вятърът е толкова освежаващ. Нима е възможно да се събудиш сутрин и да повярваш, че войната никога не е избухвала…

Когато се събуди, веднага усети присъствието му. Той беше съвсем близо до нея, както й бе обещал. В съня си тя се бе свила на кълбо, после явно се бе обърнала, защото се събуди сгушена край него. Нима бе използвала този вражески офицер, макар и неосъзнато, за да се стопли, като се притиска към него? Цяла нощ бе спала допряна до един мъж, до един странник, който й бе напълно непознат.

Очите му бяха отворени и насочени към лицето й. Тия се убеди, че той не я бе излъгал — нямаше как да бъде изненадан, защото се сепваше и заставаше нащрек от най-лекия шум. Та тя не бе направила нищо, само бе отворила очи и се бе огледала предпазливо. Нима само с това го бе събудила?

Или той е бил буден преди нея?

След кратък размисъл Тия реши, че това е по-вероятно.

Бил е буден и е лежал край нея, без да посмее да помръдне. Защо? За да не я безпокои? Или е искал да изучава чертите на лицето й на спокойствие? Какъвто и да бе отговорът, едно бе сигурно — те лежаха съвсем близо, оставаше само да сплетат ръце в интимна прегръдка.

Младата жена побърза да се отдръпне от него, забравила за миг всичките си намерения да го подмами, да го съблазни, за да го вкара в капан. Побърза да стане, за да се отдалечи от него. Затича се към потока.

Сърцето й биеше учестено, до пръсване. Отново я обляха горещи вълни, след което ръцете й започнаха да се вледеняват от уплаха.

Водата в потока бълбукаше неуморно. Навред се вдигаха ситни водни пръски, заливащи крайречните камъни, тук-там се стрелкаха ослепителните отблясъци на отразените слънчеви лъчи.

Тия се спря на брега и се отпусна на колене. Наплиска лицето си, при което намокри дрехите си, затова разтвори деколтето си. Водата беше чудесна, толкова бистра. Тя продължи да се плиска до забрава. Загребваше вода с пълни шепи и плакнеше лицето си, шията си. После бръкна в широкия джоб на полата си и измъкна най-ценното си притежание — четка за зъби от конски косъм. Вече бе доста поизносена, но нали се водеше война — нямаше място за лукс.

За щастие наближаваше Коледа. Едно от най-блажените преживявания посред бушуващата гражданска война беше възможността да се прибере у дома в Симарон, където майка й ще й подари за Коледа нова четка за зъби.

— Имам сода за хляб — чу тя гласа му.

Тия се вцепени. Той я бе последвал до потока. Кога бе успял?

Дали са се събудили момчетата? Дали ще дойдат навреме, ако тя сега успее да отвлече вниманието му?

Макар че в края на краищата това сега нямаше кой знае какво значение, помисли си тя, щом осъзна за какво й говореше той.

Сода за хляб! Това бе голям лукс, рядка стока, използвана за почистване на зъбите, особено за Тия, понеже тя постоянно беше в движение.

Младата жена енергично се изправи и се обърна с лице към него. Той се приближи към нея, извади малка кожена торбичка от джоба на мундира си и й я подаде. Изглеждаше развеселен. Тя прие подаръка и отново коленичи край брега на потока. С наслада прокара върха на езика по зъбите си, така грижливо почистени, както отдавна не й се бе случвало.

Когато пак се изправи и извърна към него, готова да му благодари, Тия видя, че Трей и Гили са се скрили зад боровете. Побърза да сведе очи и припряно навлажни устните си. Приближи се съвсем малко към него. Той ухаеше на сапун и кожа, което никак не й се стори отблъскващо. Младата жена докосна мундира му, отлично съзнаваща, че деколтето й е предизвикателно разтворено. Надяваше се да изглежда съблазнително. Погледна го в очите, преди да го заговори:

— Благодаря ви. Мислех си, че сте най-ужасният човек на този свят, някакво чудовище или нещо подобно. Но с изненада открих, че сте много загрижен за хората около вас. Не се уморявате да сторите всичко, което е по силите ви, за тяхното изцеление, за тяхно добро. Не зная каква всъщност е целта ви, защо не си тръгвате оттук, но…

— Ами, добре, продължавайте.

Той явно я предизвикваше. Явно не бе толкова лесно да бъде съблазнен.

Тия прехапа устни.

— Но вие наистина не сте чудовище.

— Мога ли да бъда сигурен, че още утре няма да промените преценката си за мен? Всички ние изглеждаме доста различни в очите на другите, нали е така? Може пък наистина да се окажа чудовище, звяр или нещо подобно.

— Е, вече ви казах какво мисля за вас.

— Да, не съм забравил думите ви.

Тя му предложи това, което смяташе за неотразима усмивка.

— Тази нощ съм спала до вас.

Той не преставаше да я следи с напрегнат поглед, но нейните подканващи усмивки и опити за флиртуване като че ли не постигаха ефекта, на който тя се надяваше.

Ръката му стисна нейната, когато тя се опита да го погали по гърдите. Той бе толкова висок, че бе принуден да я гледа отгоре. Тя пое ръката му и я притегли към устните си, леко я целуна и я поведе надолу към гърдите си. Бе фина и приятна ръката, с дълги пръсти, макар да имаше мазоли по дланта. А когато докосна кожата й…

Тя с изненада откри, че допирът му я възбуди едва ли не мигновено. Някаква непозната сгряваща вълна сякаш премина през нея. Почувства се сгорещена, после вледенена от вълнение, с прималели нозе.

— Никога не съм вярвала, че сте чудовище — едва чуто промълви младата жена.

— Така ли?

Тя бавно поклати глава, после се надигна на пръсти, за да се доближи още и още към него. Видя пламъка в очите му. Главата му се склони към нейната. Усети натиска му върху устните си, отново се възпламени цялата, особено от докосването на езика му, от неописуемо завладяващото еротично усещане…

Внезапно като че ли някакъв вихър я понесе и завъртя и тя за секунди се озова зад гърба му. Изведнъж той измъкна колта от колана си и го насочи към Трей и Гили, които изневиделица се бяха втурнали към него, като в същото време я предпазваше с тялото си.

— Не ме принуждавайте да застрелям тези глупави хлапета — предупреди я той със стихнал тон.

Те се вцепениха засрамени, сведоха погледи към земята, после смутено се спогледаха и вдигнаха очи към Тия.

— Не стреляйте по тях! — изкрещя тя. — Те няма да ви наранят, нито…

— Няма да ме наранят ли? Само ще ми пуснат по един куршум в гърба, така ли? — рязко я прекъсна вбесеният мъж.

— Не, това трябваше да бъде…

— Глупости, та те можеха и вас да застрелят1 — гневно отсече той.

Тя усети как ръката му се впи в китката й.

— Не, сър. Ние въобще нямахме намерение да стреляме по вас. Това би било подло убийство. Не искахме това, сър — плахо се намеси Гили.

Може би севернякът му повярва, защото го запита с нескрито любопитство:

— А какъв точно бе планът ви, редник?

Трей неспокойно започна да пристъпва от крак на крак.

— Не, сър, никой нямаше да стреля по вас.

— Върнете се в хижата — посъветва ги севернякът.

Те бяха съвсем неопитни младежи, но понеже бяха възпитавани за достойни джентълмени, изчакаха потвърждението на Тия, вперили изплашени погледи в лицето й.

— Да, най-добре ще е да се върнете в хижата — кимна им тя.

— Ние наистина не искахме да ви причиним зло, сър, но пък и не можехме да допуснем тя да пострада — продължи Гили, докато се опитваше да преглътне, адамовата му ябълка неспокойно подскачаше, но въпреки това младежът намери сили и кураж да я защити.

— Имате думата ми, джентълмени, че косъм няма да падне от главата на тази лейди.

— Хайде, нали ви казах да се върнете в хижата — промърмори тя.

Опасяваше се, че ако младежите не се отдалечат, той няма да освободи ръката й.

Най-после момчетата поеха по обратния път, както им беше наредено. Ако оцелеят в тази жестока война, ще станат достойни и почтени мъже, помисли си Тия. Самата тя не смееше да помръдне, дори едва-едва си поемаше дъх.

После внезапно севернякът се извърна рязко и отсече със заплашителен тон:

— Крайно време е да се приключи с тази игра.

— Какво? — изплашено възкликна тя.

— Да довършим това, което започнахме. Вие ми казахте, че… че не съм чудовище, че когато моите устни докоснаха вашите, а ръката ми… хм, пръстите ми се заеха да изследват едно прелестно кътче от вашето тяло…

— О, не, не…

Тя бе сигурна в себе си, знаеше, че не е отронила нито дума, че дори се бе опитала да протестира. А сега…

Нима се бе уплашила? Думите бяха безсилни да изразят чувствата й или само бе прошепнала нещо издайнически, макар и едва чуто, само като дихание.

Не, той бе тук, до нея, от плът и кръв, а неудържимата сила, с която стискаше ръката й…

Тия отново стисна устни, защото целувката му, властна и завладяваща, пареща, като че ли проникваше до най-съкровените кътчета на душата й. Опря ръка в гърдите му с желание да го оттласне от себе си. Младата жена нямаше представа как той ще възприеме опита й да се съпротивлява на ласките му, ако това въобще имаше някакво значение за него. А тя не вярваше, че ще успее да преодолее магнетичното обаяние на неговата прегръдка. Нито пък бе сигурна как се стигна дотам, но поне едно бе сигурно — тялото й откликваше спонтанно, гърдите й неусетно за нея се бяха оголили, а ръцете му ги галеха невъздържано. Беше се облегнала машинално на най-близкото дърво и вече знаеше, че докато той я обсипваше със задъхани възпламеняващи целувки, готов да погълне остатъците от разума и от честта й, тя бе започнала неусетно да се плъзга по стъблото, да се свлича надолу към меката трева. А той плътно я следваше, без да я изпуска дори за миг. Той бе тук, обгърнал я в стоманените си ръце, готов да я приюти в обятията си. Трябваше да протестира, да се съпротивлява отчаяно, да сложи край на тази лудост, обсебваща сърцето й, да откъсне силом устните си от неговите, да угаси пожара на страстта. Мили Боже, докъде щеше да я отведе тази полуда? Вече сама не можеше да се спре, макар да осъзнаваше, че трябва да го стори. О, Господи, няма да успее да се пребори с него, защо тогава да не опита да се спаси с бягство…

И тогава, съвсем неочаквано, той отлепи устните си от нейните.

Изправи се в цял ръст. Изгледа я пронизващо. Погледите им се срещнаха, полуразголената жена се смути още повече, изчерви се цялата и задъхано облиза устните си, подути от несдържаните му целувки. Припряно задърпа нагоре блузата си, намести се по-стабилно до ствола на дървото и остана така, изнемощяла и загледана в него.

— Какво… — ахна тя и отново навлажни устни, отчаяно търсейки подходящите думи. — Какво…

— Какво ли? Искам да кажа, че бяхте решили да ме съблазните, Годайва, нали така? И всичко бе само една преструвка, нали? Хайде, нека да не се лъжем, и двамата го знаем. Щяхте да заявите, че сте била съблазнена против волята си от един порочен янки? Хванете ръката ми и се изправете. Нямам никакво намерение да опустошавам крехката красота на една толкова прелестна и толкова невинна южняшка красавица.

Ала до слуха й достигнаха само най-важните думи от неговото признание — колко прелестна и невинна я намираше той.

Обаче честта й, изглежда, щеше да бъде сполетяна от участта, отредена на Юга — да бъде разбита и опустошена.

— О, стига, махнете се от мен! — извика Тия, надигна се и побърза да се скрие зад ствола на дървото. — Моите младежи ще се върнат и ще отмъстят за мен.

Той избухна в смях. Смях, който й се стори непоносимо надменен и вулгарен.

— О, Годайва, не споделям надеждите ти! Момчетата си заминаха. Къде са те сега? Те отказаха да се махнат оттук, докато не им обещах, че няма да ви сторя зло…

— И вие ги излъгахте!

— Не. С нищо не съм ги излъгал. Защото въобще не сте пострадала.

О, не, той дълбоко се заблуждаваше. Беше пострадала нейната гордост, нейното самоуважение, при това без надежда за изцеление!

— Вашата самонадеяност е непоносима! Махайте се от мен. Ако наистина не искате да ме нараните…

— Никога не съм имал намерение да ви наранявам, мадам, но вие сте прекалено, дори опасно ревностна в желанието си да надхитрите противника, при което сте способна да сътворите доста злини — предупреди я той. В гласа му внезапно се прокраднаха толкова сурови и гневни нотки, че Тия прехапа устни и неволно отстъпи крачка назад. — Вие всъщност сте неразумна малка глупачка и така може да се озовете в ужасна безизходица. Да се разчита единствено на повика на сърцето може да бъде безкрайно рисковано. Вие започнахте тази игра с мен, без да знаете кой съм, без да съзнавате добре до какви злини може се стигне по време на война, водена от неудържимото желание да поразите врага…

— Аз не се опитвам да ви поразя…

— Ето че пак упорствате! Та нали ние сме от два противникови лагера. По дяволите, поне един път ме изслушайте внимателно! Опитвам се да ви дам възможност да се погрижите за собственото си добро, за оцеляването си…

— Хей, янки!

Тия замря. А той въобще не помръдна. Тогава тя се втурна да бяга с надеждата да се спаси от него.

Оказа се, че бе извикал Трей. Понесъл ранения Енфийлд на ръце, Трей напредваше сред дърветата, забързан да стигне до потока. Останал без дъх от изтощителното усилие, младежът едва успя да изрече:

— Нашите идват! Дикинсън и неговите кавалеристи, сър. Може би са към петдесетина-шестдесетина, ей там, по онзи път.

Южняците идваха насам. Начело с капитан Джонатан Дикинсън. Той и неговата кавалерия често се оказваха сред най-яростните защитници на Флорида. Техните редици обаче се топяха с всеки изминат ден. Тия отчаяно се бе надявала да го срещне нейде по пътищата.

А сега…

Сега войската на Юга напредваше насам, за да преследва омразните янки. При тази мисъл тя потрепери.

— Трей! Ти издаде пред този янки къде се намират нашите войски, дяволите да те вземат! — яростно го прокле тя. — Той остана при нас тъкмо затова, точно това се е опитвал да разбере! Търсел е къде са се укрили нашите, а ние го заведохме право при тях!

— Не! — гневно я опроверга Трей. — Не, това не е възможно. Този янки е почтен мъж. Предупредих го, за да му дам възможност да избяга и да се спаси!

Да, но заедно с това издаде пред него къде са позициите на нашите! — Тия вече се задъхваше от ярост. Най-лошото бе, че тя имаше право. Севернякът наистина търсеше следите на войската на капитан Дикинсън, дори вече един път се бе натъкнал на тях, след което обаче ги бе изгубил. А сега този глупак Трей му бе поднесъл наготово толкова важните сведения.

— Не е необходимо да укорявате този млад войник. Аз много добре знам, че капитан Дикинсън се подвизава в този район.

— Но въпреки това търсехте следите му.

— Може би.

— А сега знаете точно къде се намира.

Той сви рамене и тя се запита дали той наистина бе дошъл тук да разузнава и да търси следите на кавалерията на южняците, или просто бе изпратен, за да проучва обстановката във Флорида. Капитан Дикинсън беше дребен, също като нея. Обаче беше забележителен воин и досега неведнъж бе обръщал в бягство войските на янките, нахлуващи във Флорида от север.

— Добре, Годайва — заяви севернякът, — вие се каните да ме прогоните оттук, но ако си тръгна, ще се лишите завинаги от моята компания. Е, струва ми се, че този момент най-сетне настъпи. Вече не се тревожа за вашата безопасност — около вас остават вашите младежи, пък и скоро ще се радвате на ескорт от доста повече войници.

— Да не би да се опитвате да намеквате, че през цялото време не сте имали друга задача, освен да се грижите за моята безопасност? — недоверчиво попита Тия.

— Годайва, сигурен съм, че вие наистина не разбирате какво всъщност става тук!

— Зная само, че в моя щат, в моята родина са нахлули врагове! — процеди тя с неприкрита омраза.

— Мисля, че е крайно време да потеглям по пътя си — заяви севернякът, после козирува към Трей, който също му отдаде чест. После Тейлър изненадващо притегли Тия към гърдите си рязко и заплашително.

— Изслушайте поне едно предупреждение — заговори й той, гневно стиснал зъби. — Предупреждение, искрено отправено от ваш доброжелател, който ще бъде безкрайно радостен, ако оцелеете телом и духом, докато наоколо бушува тази ужасяваща война. Грижете се по-добре за себе си, Годайва, и дано вашите почтени родители южняци не узнаят за потайните пътища, по които скитори дъщеря им!

Тия надменно вирна брадичка.

— Е, мога само да благодаря на Бога, че не ги познавате и че никога няма да почерните къщата им с вашите хули по мой адрес! — осведоми го тя с презрителен тон. Странно, но й се стори, че за миг гласът й потрепери и хладнокръвието й изневери.

— Аха! Май че най-после докоснах най-важната струна във вашата душа, познах ли? Мила моя очарователна познайнице, загубена вдън безлюдната горска пустош… и въпреки всичко това способна да издържа на всякакви изпитания! Благородна жертва за свещената кауза на Юга! Ала бе достатъчно само да споменеш за майка си и баща си, а аз… аз може и да ги познавам, скъпа моя. О, Годайва! Бъдете по-внимателна занапред! Понякога сте тъй безразсъдна, както например когато ми се доверихте, а човек никога не знае на какъв вълк единак ще попадне в горите, излязъл на лов за разголени красавици!

С нисък поклон, изразяващ недвусмислена насмешка, той се извърна от нея.

После изчезна сред боровете.