Ренета Бакалова
Ничия земя

И улиците днес продават свещи

от претопените усмивки

на душите ни.

И те са някак си

по-малко грешни

след храмове

пияни от измисляне.

И улиците днес са малки —

такива

вечно си останаха.

И хвърляха в сърцата им

безумни камъни…

със жаждата

за по-голямо.

И някъде,

където не сънува,

а цял живот

не спи небето,

лежи едно кандило счупено,

в „земята на убитите поети“.

Лежи и тихо си измисля

целувката на кървавия вятър —

прострелян

и с юнашка риза,

венчан

за бялото разпятие.

А звездите нощем пият вино

лудо като самодивски огън.

И един войвода

цял живот обичат…

И реките пеят

с дива болка.

А земята веза пак молитви

с изранените от обич шепи.

И отново ще е хубава,

и ничия…

Ще е земята вечна

…на Поета.