Лиана Даскалова
Не, не бива…

Не, не бива

тоя живот по заповед да се измарширува

и не бива мърцина да се изпълзи,

ни небрежно да се прекрачи като трап,

ни да се продаде за единия хляб,

ни да се излежи в болничното легло

на недоволството,

ни да се осакати като крило,

непознало небесно охолство…

 

Тоя живот, какъвто и да е, си е мой!

Нищо тъй — като него — не ми принадлежи,

нищо приживе тъй — като гроб — не тежи,

както тоя мой пръв и последен

смъртен живот,

и богат, и беден…

 

Тоя живот, и объркан да е, си е мой.

Както ща, го тъка, както ща, го нижа

по свой вкус, по образ свой,

за своя радост, за своя грижа,

 

и не взимам от думи кротки напътни.

Покрай мене черупки: все строшени калъпи.

Тоя живот ми е толкова скъп,

че плачевен да е — ще го изпея

на свой глас. На свой ум

        ще го изживея.

        На свой риск

и на своя глава.

        Соло лебедово.

А след това

        ще се слея

с хора на тихата равна трева.