Иван Пенев
Пейзаж в душата

Сред океана черен на нощта

премигват потни свещите небесни.

Мирише на коне и на жита,

на детство,

на препечен хляб

и песни.

 

Луната е отново сърп извит

от синкава стомана — млад и тънък.

Земята диша с майчински гърди

и от роса блести, преди да съмне.

 

А вечността с разсънено лице

в прегръдката на татко млада тръпне.

Под роклята аз ритам със краче

към слънцето, покълнало над хълма.

 

Аз бързам да го срещна.

Аз не знам

какво е дълго лято с кратки нощи.

Но там и днес е моят земен храм

И моята душа там скита още.