Стивън Бруст
Дракон (6)

5.
Следобеден траур

Следващото, което помня, бяха прибежките насам-натам и как се мъчех да остана нащрек и да не се оставя да ме убият. Първият сблъсък беше привършил и наоколо беше пълно с убити и ранени, но битката се беше пораздробила. Вече не виждах Върт и Елбър, но успях да зърна Напър на двайсетина крачки вляво — размахваше меча си наляво-надясно, както си знаеше. Сигурен бях, че той поне се забавлява добре. Знамето ни продължаваше да се вее, но не познах жената, която го държеше. Дън беше или мъртъв, или ранен. Надявах се да е щастлив — беше получил каквото искаше.

Никакъв боен строй вече не съществуваше, само малки групи сражаващи се тук-там, и мнозина от нас, и от двете страни, или търсеха някой, с когото да се сбият, или се надяваха да не намерят. Предполагам, че точно в този момент бойният дух е от значение: ако ни беше останало повече от него, сигурно щях да се опитам по-настървено да убия някого. Някъде в този момент забелязах, че по сабята ми има кръв, и се зачудих откъде се е взела.

Бедата бе в това, че другарите ми се сражаваха един за друг. Отчасти — за да се опазят живи един-друг, и отчасти защото се познаваха един-друг, бяха се обучавали заедно и никой не искаше да е единственият, който ще се издъни. Бях прекарал достатъчно време с тях, за да знам, че се държат само благодарение на това; но аз самият не се бях обучавал с тях и не ги познавах, и дори до този момент не бях съвсем наясно защо още не съм се издънил. Все още не разбирах какво ме беше задържало да не побягна още първия път, когато врагът настъпи срещу набързо вдигнатите ни укрепления.

Беше се отворило малко пространство, колкото да може човек да си поеме дъх, и му се насладих — по дяволите, направо му се възхитих! Странно, нали? Сигурно все още бях толкова застрашен, колкото през цялото време, а помня колко се радвах, че съществуват отхапъци време, в които никой не се опитва да те убие. Дълги отхапъци време — цели секунди например.

И тогава Лойош каза: „Не забравяй защо сме тука, шефе“.

„Върви в Пропадите, Лойош“.

„Шефе…“

„Не, не. Прав си. Чака ме работа“.

„Но как…“

„О, знам как“. Пред мен имаше една могилка — съвсем леко възвишение, спускаш се по склона и после малко нагоре. „Трябва само да се кача ей на онова хълмче, да видя къде е командният им пункт, който ще се отбранява от най-добрите воини, които някога съм срещал, и от повече магическа мощ, отколкото може да намери човек извън Дзур планина. След което трябва да свърша това, за което дойдох. Никакъв проблем“.

„Това го знам. Исках да кажа как. Колко лошо, че не знаем някое трайно заклинание за невидимост“.

„Колко лошо, че не съм Крейгар“.

Някой залитна пред мен. Враг. Погледна ме и аз го погледнах. Беше си загубил някъде щита, но още държеше по-голямата част от копието си. Не смятах, че е тръгнал срещу мен, просто инерцията на битката го беше довела тук. Сигурно предпочиташе да побегне и аз най-вероятно предпочитах да направи точно това, но никой от двама ни не можеше да се довери на благоразумието на другия. Той размаха остатъка от копието си към мен. Влязох му, избих оръжието със силата на сабята си и го пернах по врата. Той се смъкна на земята, а аз продължих. Не знам дали го убих. Надявам се, че не.

Огледах се и се оказа, че съм толкова сам, колкото можеше да съм, предвид обстоятелствата.

Продължих полубежешком надолу по склона.

„Сега марш наскок, шефе“.

„О, я млъквай“.

Помислих си колко удобен е офисът ми. Помислих си колко приятно щеше да е, ако си седях там. Спомням си — сега, тогава не го помислих — как Крейгар ме остави сам в офиса, за да помисля над идеята да се хвана на работа в армията на Мороулан в ролята на нещо като шпионин или саботьор. Идеята изобщо не можеше да се намести в главата ми, но в този момент бях достатъчно ядосан, за да ми пука. Трябваше да прехвърля всичко това в ума си и да го подредя, затова изревах, че известно време не искам никой да ми досажда.

— Добре, шефе! — изрева ми Мелестав. — Ако някой поиска да влезе и да те убие, да му кажа да изчака, нали?

— Да! — изревах в отговор. — Освен ако не са дракони. Ако дойдат да ме убият дракони, пускай ги веднага.

Не отвърна нищо. Бях го затапил. Това трябваше да е добър знак.

Затворих очи и се замислих за Мороулан. Нарисувах си го наум — висок, мургав, със закривен като клюн нос, хлътнали очи много близо едно до друго, леко полегато чело и си представих гласа му, мек баритон, и как оформя думите с добре усвоена елегантност…

„Кой е?“

„Влад“.

„Да?“

„В лош момент ли те намирам?“

„Не толкова лош, колкото щеше да е преди десет минути. Което ми напомня: кръв на влечуго ли предпочитате, или на бозайник, когато искаш да завардиш помещение така, че да разбереш дали е влизал нарушител?“

„За такова нещо най-добра е собствената ти кръв, защото искаш да се върне в теб. Но ти трябва само една капка: символично е“.

„Благодаря. Какво желаеш от мен?“

„Искам да разбера дали мога да ти бъда полезен“.

„Вече беше“.

„Освен онова“.

„Какво точно имаш предвид?“

„Срещу Форния. Може ли армията ти да се възползва от някой, който да се вмъкне и измъкне от вражеския лагер, да предизвика бъркотия, такива неща…“

„Много лично го приемаш това, нали, Влад?“

„Да“.

„Сигурен ли си, че искаш да го направиш?“

„Е, не. Не напълно. Само го обмислям“.

„Разбирам. Трябва да поговорим“.

„И аз така мисля“.

„Днес следобед зает ли си? Например след няколко часа?“

„Мога да се освободя“.

„Тогава да се срещнем при… не се обиждай, Влад, но можеш ли да приемаш телепортна позиция?“

„Едва-едва. Стига да ми оставиш достатъчно време да я фиксирам“.

„Тогава ще ти я дам. Готов ли си?“

„Да. Давай“.

„Ето“.

Добре, това знам как се прави; дори го бях правил веднъж-дваж. Положих усилие да изключа малките спирачки, които винаги налагаме над мислите си. В ума ми се оформи рамка на картина — в главата си винаги разполагам с големи изящни златни рамки, — после си представих, че пространството вътре е черно. Задържах го и започнах да обикалям из него, докато се озовах умствено с лице навън, с лице към въображаемата посока на психическата си връзка с Мороулан. Постепенно черният фон започна да придобива цвят, който не бях вложил самият аз, започнаха да се оформят детайли и само след минута-две вече виждах някакво място: подножието на нещо като стръмна скалиста урва, с малкото поточе пред стръмнината и няколко вечнозелени дървета наблизо. От това, което ми показваше Мороулан, не можех да преценя колко висока е стръмнината и определено нямах особено желание да я пресмятам с мащаби: изглеждаше ужасно стръмна, сива и, ако ми позволите, злокобна. Земята беше камениста и кафява, с рехава посърнала трева тук-там; поточето, доколкото можех да преценя, не беше нищо повече от вада.

Съсредоточих се. Както бях казал на Мороулан, не бях чак толкова добър с фиксирането на места за телепорт, но поне се чувствах умерено сигурен, че няма да се отпратя сред океана или на четиридесет стъпки под земята. Казах: „Готово“.

„В седмия час следобед“.

„Защо точно там?“

„Ще има събитие, което сигурно ще искаш да видиш“.

Помислих си дали да не го поразпитам още, но реших, че е безсмислено, и казах: „Ще съм там“.

„За какво беше това според теб, шефе?“

„Предполагам, че ще го разбера“.

„Вярваш ли му?“

„Донякъде. Съмнявам се, че ще нареди да ме убият“.

„О, добре. Значи няма какво да се безпокоим тогава“.

Оправих няколко неща из офиса, после слязох в тъй наречената си „лаборатория“ и изпълних един много малък и лесен ритуал, за да се изцери хълбокът ми — просто няколко дребни указания на пострадалите части да се хванат на работа и да се излекуват. Знакът за успеха беше колко огладнях скоро след това, тъй че се отбих в „Градината“ и си поръчах голямо плато с яйчни спагети със сепия и праз лук, да помогнат на процеса. После се запътих към книжарницата на Търнингам, намерих си един исторически роман от Мънис, който не бях чел, купих си го, върнах се вкъщи и го оставих за друг път. Установих, че отново съм огладнял и че хълбокът ме сърби и се чувствам по-добре, и всичко това означаваше, че заклинанието ми наистина действа. Такива заклинания съм правил, не знам, може би десетки пъти, но винаги ме обхваща лека възбуда, почти изненада, когато видя доказателствата, че действат — все едно че съм надиграл природата.

Хапнах малко хляб и сирене и подремнах. Лойош ме събуди няколко минути преди седмия час.

Успях да телепортирам без особени трудности и пристигнах точно в уречения час. Мястото, на което Мороулан бе поискал да дойда, се намираше на четвърт миля от огромно гъмжило драгари, струпани точно пред стръмните скали, които се изпъваха нагоре, докато върхът не се изгубеше в ръждивото небе. Оказа се много по-голямо, отколкото предполагах. Гледах нагоре, докато вратът ме заболя, а когато погледът ми се върна на струпалото се множество, до което виждах да телепортират с обезпокояваща скорост новопристигащи, Лойош изписука уплашено и се скри под наметалото ми.

„Какво има?“

„Не ги ли видя, шефе?“

„Не. Гледах към…“

„Гигантски джереги, също като при Пропадите на Портата на смъртта“.

„Не може да сме чак толкова близо“.

„Кажи го на тях“.

Отново погледнах нагоре и да, имаше няколко крилати фигури, гмуркаха се от мътноръждивата вис, описваха кръгове и отново изчезваха.

„Много са изящни, Лойош. Защо не ги погледнеш?“

„А ти защо не се удавиш в нощно гърне, шефе?“

— Здравей, Влад.

Подскочих и се обърнах.

— Здрасти, Мороулан. Какъв е поводът?

— Церемония в чест на преминаването на Барит през Пропадите на Портата на смъртта.

— Какво? Близо ли сме до тях?

— Не. Но гробницата му ще е тук.

— Гробницата му? Не… как може да има гробница, щом тялото му ще замине през Пропадите?

— Всъщност не е точно гробница. Можеш да я наречеш кенотаф. Или паметник. Но тази планина е избрана за мястото, посветено на паметта му.

— Получава цяла планина?

— Заслужил си я е.

— Какво трябва да направя, за да си заслужа планина?

Мороулан предпочете да не отговаря. Каза:

— Трябва да се явя на церемонията. Би ли ме придружил?

— Това шега ли е? Като какъв?

— Като мой слуга. Имам право да си избера когото си искам в свитата си.

— Източняк? Джерег?

— Защо не.

— Наумил си нещо, нали?

— Разбира се.

— Ще бъдеш ли така добър да ми обясниш, в качеството ми на инструмента, който ще се използва?

— Предпочитам да те изненадам.

— Никак не обичам изненадите.

— Разбрах, че държиш да поискаш отплащане от нашия приятел Форния за онова, което ти направи.

— Да.

— Е, тогава ела с мен и го направи.

Въздъхнах.

— Добре, води, само че… Зарежи.

Мороулан тръгна. Щом приближихме, зърнах Алийра, застанала малко встрани от тълпата. Изпъкваше с ниския си ръст. Видя ни и ни махна. Забелязаха ни и неколцина други. Улових любопитните им погледи и останах с подозрението, че сме предмет на оживени коментари сред Господарите на дракони. Това предизвика у мен доста смесени чувства, но не само неприятни. Мороулан, който в края на краищата ме беше поканил, отвръщаше на погледите с полуусмивка.

— Обичаш да говорят за теб, нали?

Той се изкиска съвсем открито, но не отговори.

Спряхме при Алийра, тя ми кимна и погледна въпросително Мороулан.

— Той обмисля дали да подкрепи каузата ни.

— Срещу Форния? — Кимнах и тя каза: — Взимаш го малко лично, нали?

— Струва ми се, че скоро ще почна да взимам лично всеки, който ми каже, че взимам нещата лично.

— Няма да е зле. — После се обърна към Мороулан. — Но защо си го довел тук?

— Имам си причини, мила братовчедке. Малко търпение и ще разбереш.

Забелязах как Алийра се мъчи да реши дали да се обиди. Накрая само сви пренебрежително рамене и се обърна. Намирах се сред внушителна тълпа дракони, много от които ме поглеждаха с любопитство; повечето се озъртаха към Мороулан. Вниманието им като че ли наистина го забавляваше. Забелязах и една позната фигура: Ори. Гледаше ме.

— Влад! — каза рязко Мороулан.

— Какво?

— Тук не му е мястото.

За малко да го попитам: „За какво?“, преди да се усетя, че ръката ми е на дръжката на сабята. Отдръпнах я с голямо усилие. Ори стоеше до някакъв много стар Господар на дракони, облечен в най-простия войнишки стил: всичко черно, със сребърни копчета и пешове. Лицето му беше набръчкано като сушена слива, а присвитите му като цепки очи ме гледаха.

— Форния ли е? — попитах.

— Да.

Огледах го и отново се обърнах към Мороулан.

— Ето че се събрахте двамата.

— Е, и?

Свих рамене.

— Защо просто не го убиеш?

Той ме удостои с премерена усмивка.

— Причините са толкова много, че времето няма да ми стигне да ги изброя.

— Кажи три.

— Добре. Първа: намираме се на траурна церемония, където насилието е недопустимо. Втора: ако аз предизвикам насилие на тази церемония, всички ще вземат неговата страна и съотношението ще е около триста към едно в наша вреда. Трето: искам да видя какво ще стане, ако не го закачам.

Изсумтях. Вторият отговор ми се стори достатъчно убедителен. А това, което стана, бе, че Форния и Ори се приближиха към нас. Мороулан се поклони дълбоко, Форния му отвърна; предполагам, че разликата в поклоните се дължеше на съответните им възрасти. Форния ме изгледа и каза на Мороулан:

— Той какво търси тук?

— Взима ви мярката, лорд Форния. Изглежда, е развил силно чувство на неприязън към вас и му позволих да ме придружи, за да може да ви огледа добре. За по-късно. — И добави: — Току-що му обясних, че в момента някои неща са недопустими.

Изглежда, беше мой ред, затова пуснах на Форния една широка усмивка. Той се обърна и се изплю.

— В пустинната култура на моя народ плюенето пред някого е знак за лоялност — казах. — Трябва ли да приема, че сте мой васал?

„Това си го измисли, нали, шефе?“

„Ти как мислиш, Лойош?“

Ори подхвърли небрежно:

— Трябваше да те убия.

— Да — отвърнах веднага. — Трябваше. Твоя грешка. Втора няма да ти се позволи.

Той пристъпи към мен и ме изгледа отгоре.

— Заплашваш ли ме, източняко?

Ухилих му се.

— Да, но не като източняк, а като джерег. Това е съвсем друга работа, нали? — В този момент Лойош прояви театралната си дарба — показа се изпод наметалото и се качи на рамото ми.

Ори подскочи неволно, стъписан, после се навъси и рече:

— Ще ти изтръгна душата от тялото и ще я вържа за железен котел, за да мога да съзерцавам как ти гори задникът, когато си готвя яхния.

— Добра идея. Знам няколко страхотни рецепти, ако ти трябват. Например, ако добавиш малко копър, става…

— Достатъчно, Влад — прекъсна ме Мороулан.

— Щом казваш. Но уверявам те, вие драгарите не можете да готвите.

— Влад…

— Освен някой лиорн понякога, те, изглежда, са…

— Влад!

Свих рамене и отново се ухилих широко на Форния и Ори.

— Не съм притеснен — каза Форния. — Вие едва ли ще подкрепите убийство, лорд Мороулан.

— Разбира се, че не — отвърна моят човек. — И ви уверявам, ваше благородие, че се старая да убедя служителя си да не върши безразсъдни неща.

— Вашите скрити заплахи са точно толкова празни и нелепи, колкото грубите закани на вашия източняк.

— Точно така — отвърна Мороулан с учтив поклон.

— Ако искате онова, което е мое — каза Форния, — можете да се опитате да ми го вземете.

— Ваше по правото на кражбата ли, милорд?

Форния се изсмя.

— Стоите ми тук с един джерег за дясна ръка, и ми говорите за кражба?

— А вие ми стоите тук с някакъв главорез, и ми говорите за джерег?

— Този разговор е безполезен — каза Форния и обърна гръб.

— Както и откраднатото от вас оръжие, доколкото разбирам.

Форния се усмихна през рамо на Мороулан и си тръгна. Ори вървеше по петите му.

— Точно за това дойдохме тук, скъпи ми Влад — каза Мороулан, след като вече не можеха да ни чуят.

— За да го заядем ли?

— Не. За да видя тази усмивка.

— О? И какво научи от нея?

— Че е получил това, което е искал.

— Моля?

— Мечът, който той взе, е точно това, което е искал, не проба, нито пропаднал опит да открадне нещо друго.

— Но какво представлява той тогава?

— Не знам.

— Мороулан, това беше един много голям и много слаб моргантски меч.

— Не. Много повече е било. Все още не знам какво е, но е много повече от това. Сега поне го знам със сигурност.

— Заради усмивката?

— Заради усмивката.

— Щом казваш, така да е. А аз, както разбирам, бях тук само като повод за малката размяна на шамари?

— Да, но и за да го накараме да се замисли. И може би да го притесним малко.

— Ако го притесниш много, може да реши, че наистина се каниш да поръчаш убийството му, и може да те пречука.

— Той не би наел убиец повече от мен.

— Но, Мороулан, ти вече си го наел.

— Знам какво говоря.

— Да. Но той знае ли?

— Тук приключихме, Влад. Аз трябва да остана за службата, но ти можеш да се върнеш, ако искаш. Или да останеш. Ти си решаваш.

— Какво ще стане?

— Алийра ще излезе и ще каже благословия, ще помоли Боговете да приемат душата на Барит, след това ще се разкажат делата му и онези, които го познаваха, ще изредят куп лъжи колко чудесен човек е бил, ще бъде принесен в жертва на божеството му покровител — Барлън, ако не се лъжа — бик, след това Алийра ще каже още една благословия и всички ще се разотидем. Сигурно ще отнеме десетина часа.

— Десет часа?

— Горе-долу.

— Защо точно Алийра?

— Нейно право е, и неин дълг.

— Защо?

— Уверявам те, Влад, не ти трябва да знаеш подробности за вътрешната политика на дома Дракон, а и за мен не би било оправдано да ти я описвам.

— Добре, добре. Май мога да пропусна церемониите.

— Хубаво. Ще ти се обадя.

— Ясно.

Отдалечих се, за да си направя тромавия и калпав телепорт, без да ме гледа цялата онази пасмина Господари на дракони.

„Смяташ ли, че говори истината, шефе?“

„Кой?“

„Мороулан“.

„За кое?“

„Защо те повика тук“.

„Мисля, че да. Защо питаш?“

„Мисля, че каза половината истина“.

„Добре. Коя е другата половина?“

„Искаше да се навиеш да му помогнеш срещу Форния“.

Това ме накара да се замисля.

„Може и да си прав“.

„Но се получи, нали?“

„Мда. Получи се“.

Най-сетне стигнахме до една по-голяма скала, зад която можех да се скрия и да си направя телепорта. Така и не видях траурната служба в памет на Барит. Надявам се, че е минала добре; допускам, че Алийра си е свършила добре работата. Всъщност, като си помисля, разбирам защо е било нейно право и дълг, но все едно — не ви трябва да знаете подробности за вътрешната политика на дома Дракон.

 

 

„Това, до което се свежда цялата работа, Лойош, е, че този тип просто не ми харесва“.

„Това сериозна причина ли е да…“

„Разбира се. И ако кажеш, че го взимам лично, ще те продам и ще си купя един присмехулник, и ще използвам опашката му за език на звънеца на вратата“.

„Хе!“

Влязох в жилището си, подминах леглото и отворих кепенците на прозореца с изглед към улицата. Беше късно вечерта и докато гледах минувачите долу, имах чувството, че заменям сигурността на това, което познавах, за един свят, в който съм невежа и безпомощен като новородено.

„Лойош, никой не бърка в главата ми, нали?“

„Боя се, че не, шефе. Ти си си“.

„Само проверявах“.

„Няма да е зле да погостуваш на дядо си, шефе“.

Изпитах малко яд, но го потиснах. „Прав си, приятел. Ще го направя, преди да предприема каквото и да било“.

„Знам, шефе. Вързал си се“.

„Не обичам да ме разиграват, това е всичко“.

„Но нямаш нищо против да те манипулират?“

„За Мороулан ли говориш?“

„Да“.

„Имам против. Но не той поръча да ме пречукат“.

Лойош си замълча и ме остави да си помисля. Загледах се в хората по улицата и си помислих дали да не изляза да пийна нещо, но се отказах. Опипах си хълбока. Наболяваше ме, но вече се оправяше. След ден-два нищо нямаше да е останало от боя, освен спомена ми.

„Ще му видя сметката на тоя тип, Лойош“.

„Знам, шефе“.

Затворих кепенците.