Ъруин Шоу
Париж, Париж (6)

ЗАМИНАВАНЕ

В крайна сметка се оказваш на някоя маса в кафе, просто защото в Париж всичко приключва там.

Не очакваш никого и не желаеш ничия компания. Искаш да си сам.

В апартамента ти вече се разпореждат трима хамали под ръководството на плешив турчин, които със специални колички изкарват мебелите навън и опаковат в големи кашони книги, стъклария, картини и всякакви други дреболии, трупани в продължение на двайсет и пет години. В един от шкафовете им е оставена бутилка скоч. Тяхна е и бирата в хладилника, както и една купчина книги на френски, отделени настрана, та каквото остане от тях да бъде дарено на Американския студентски център.

Плешивият турчин предварително е обещал, че до една седмица ще транспортира кашоните в Швейцария и ти си спокоен, понеже още не знаеш, че месец по-късно въпросните кашони ще продължават да си стоят в Париж, а фирмата, занимаваща се с опразването на апартамента ще те заплашва със съд. С една дума градът не желае да се раздели с тебе без бой.

Докато преговаряме с турчина, той споменава, че на швейцарската граница трябва да представи документ за пребиваването ми във Франция.

— Иначе не можете да изнасяте багаж от страната — казва той на развален турско-английски. — Необходимо е да докажете, че сте живели във Франция. Къде ви е permis de sejour?

— Нямам. Подобно разрешително никога не ми е трябвало, тъй като при всяко идване в страната не съм оставал повече от три месеца. Ще кажеш на митничарите, че съм турист.

— Едва ли ще мине, сър — клати глава той. — Нямате ли поне копие от договора за наем на апартамента?

Сега е мой ред да клатя глава. Договорът отдавна е загубен по време на разправиите около развода.

— Боя се, сър, че от законова гледна точка, вие все едно не сте пребивавали в страната — казва турчинът.

За първи път ми се случва да чуя, че нямам право на съществуване.

— Не можете ли да помолите хазайката си за писмена декларация, че наистина сте бил наемател на жилището? — продължава турчинът.

Пак поклащам глава. Вярно, хазайката склони да закупи непознатите й кухненски пособия и е твърде доволна да ме види, че се изнасям, особено след оня инцидент със строшеното стъкло в тръбите, ала не смятам радостта й да отиде чак дотам, че да ми направи подобна услуга.

Турчинът въздъхва. Преди няколко дни, когато дойде да уговаряме работата, той беше доста жизнерадостен и дори прояви интерес към книгите ми и пийна едно уиски, ала сега, откакто се сблъска с дивотиите на френската бюрокрация, видях как очите му са пълни с някаква отоманска печал и очевидно го измъчват мисли за неизбежното поражение на исляма от неверниците християни.

— Плюс това — добавя той, забелязал нетърпението в собствения ми поглед и отчаяно търсещ лъч светлина в мрака, — в Константинопол ще е още по-зле.

За мен това изобщо не е утеха. Говоря с плешивия турчин, но пред очите ми се разстилат видения на скъпи спомени, любими книги и картини от приятели, които вече се излагат в музеи или стоят потънали в забрава и събират праха в някой склад, без да бъдат потребни никому.

— Поне някакви местни такси платили ли сте? — пита той, загубил всякаква надежда и от тона на гласа му разбирам, че ме смята за прекалено интелигентен, за да мисля за подобни неща.

— Ах, да — мънкам.

Знам, че сред купищата все още неопаковани хартии трябва да има известие от общината на Париж за някаква гигантска сума, засега неплатена от мене. Търся и накрая намирам жълтеникавото листче, на което с нахален език се искат две хиляди франка, без никакви обяснения каква е тази такса и как точно е изчислена.

Над Босфора изгрява слънце и турчинът протяга ръка към листчето.

— Великолепно — вика той.

Щом ти искат данъци и такси, значи съществуваш. Френските митничари ще бъдат доволни.

Пристига и някакъв приятел, за да си получи дузината старинни винени чаши, които съм му обещал като прощален подарък. По принцип в такива чаши се сервират само отлежали вина: Chateau Haut-Brion №29, Richebourg №47, Cheval Blanc №19. Всичко друго би обидило художника, който ги е сътворил. Досега чашите са използвани само веднъж.

Готвачът винаги отказваше да ги докосва и все викаше:

— Такива неща се трошат и от поглед. Толкова са скъпи, че не искам да се чувствам отговорен за тях.

Приятелят ми успява да ги опакова внимателно, без да счупи нито една.

На лицето му има особено изражение, каквото не съм виждал никога преди, а го познавам от двайсет години като приятен и деликатен човек. Опитвам се да прогоня натрапващата се в съзнанието ми дума. Тя е алчност. Дори и сред най-достойните, викам си тъжно, дълбоко някъде в душите им непременно се таят лешояди.

— Мъчно ми е, че си отиваш — казва той и е искрен. — Но знам, че ще се върнеш пак.

Идват и момчетата от Американския студентски център да вземат полагащия им се дял от обзавеждането на апартамента. Едното от тях е слабичък и красив сериозен индиец с дълга лъскавочерна коса. Докато говори с характерния за индийците акцент и внимателно подбира английските думи, аз се мъча да си спомня на кого ми прилича. На Питър Селърс, естествено. Интересно дали заради езиците на Селърс тези половин милиард жители на Индия винаги ще карат англоговорящите любители на кината или телевизионни зрители вечно да се сещат за него?

Момчето свенливо отговаря на въпросите ми. Завършил е бомбайския университет със специалност икономика и селско стопанство. Да, така е. Индия изпитва ужасна нужда тъкмо от икономисти и експерти по земеделие, а той е седнал да се рови сред разни тенджери и тигани в кухнята на някакво забутано жилище в Париж.

Обяснява ми, че е на двайсет и шест години и няма пукнат грош. Подал молба в Университета на Уисконсин да му отпуснат стипендия за следдипломна квалификация, ала получил любезен отказ: да се обърнел към индийското правителство. Момчето тъжно се усмихва.

— Че нали трябва да познавам някого в това правителство. — Явно корупцията по върховете му е добре известна. — А аз нямам никакви връзки.

После добавя, че ако може ще поработи още четири години в Париж, за да спести пари за таксите в Университета на Уисконсин, за който бил чувал, че има много силни катедри по икономика и селско стопанство.

Момчетата изнасят мебелите, боричкат се с леглата, докато ги промушат през вратите, смъкват свещника от стената, събират разпилените книги, измъкват хладилника и почват да откачват завесите и пердетата, след което се заемат с подовите настилки.

Във всичко това има доста истерия. Апартаментът вече ми е съвършено непознат. Решавам, че е време да отида в някое кафе. Сам.

 

Избирам кафе в друг квартал, защото искам да поставя известна дистанция между себе си и мястото, където съм живял. Прекосявам моста (дали пък не е символично?) и сядам на терасата на кафенето на площад „Алма“, което навремето е използвано от Жироду като мизансцена в пиесата му „Лудата от Шейо“. Денят е мрачен и Сена изглежда неприветлива. Същото кафе бях посещавал и преди в компанията на една очарователна млада ирландка с приятни маниери и мек акцент, жертва на нещастен брак. Не съм я виждал от години, само чух, че се е омъжила отново. Интересно дали е щастлива.

Нападат ме спомени…

Малко след освобождението на Франция друга дама, Марлен Дитрих — стара приятелка от холивудския период — ме прекарва величествено покрай военните полицаи, застанали на пост пред входа на хотел „Риц“, по онова време превърнат в полеви офицерски разквартировъчен пункт, и ме води да се изкъпя в собствения й апартамент, тъй като тогава единствено в „Риц“ имаше топла вода. После, заедно с Джо Либлинг, който е изнамерил отнякъде разкошен файтон, се отправяме с тропот към противоположния край на града, разположили се зад стария кон, изоставен дори от германците, и се насочваме към Porte Saint-Martin, където Либлинг е подновил контакта си със свой любим ресторант още отпреди войната, който в момента развива бурна дейност на черния пазар и предлага прилично меню и добро вино. Либлинг е командирован от вестник „Ню Йоркър“ и това май е единственият почтен начин за участие във войната, така че не изпитвам никакви угризения на съвестта и спокойно поръчвам храната, за която съм си мечтал по целия път към Париж, докато нагъвах скромния военен порцион.

Накрая на пиршеството, по време на кафето и коняка, елегантно облечената в американска униформа госпожица Дитрих тихо изтананиква някои от своите стари песни.

За нея трябва да отбележа, че тя съвсем не е единствената актриса, дошла да дарява войската с таланта си. Малко след победата Британският съвет по изкуствата също изпраща група актьори начело с Лорънс Оливие. Играят пиесата „Оръжията и човека“, представена в разкошния театър „Марини“, намиращ се в парка на Шан-з-Елизе.

Войнишката публика я посреща възторжено и приема всяка реплика на Шоу за идиотията на войната и военните с бурна наслада.

 

По същото време имам и друга, макар не толкова приятна среща с още един военен кореспондент. В бара на хотел „Скриб“ се включвам в игра на покер за трима и само за час губя хиляда долара в полза на Чарлс Крисчън Уъртънбейкър — представителен джентълмен от Вирджиния, работещ тогава за списание „Тайм“, който по-късно написа роман за тези години, ала рецензията в бившето му списание не бе особено благосклонна. Със същия човек след войната заедно посетихме борбите с бикове в Сан Себастиан, Сантанде, Легроно, Да и Байон. С него сме седяли и на плажа в Секуа в провинцията на баските, където той живееше, и тримата със съпругата му отпивахме от чашите с дайкири, като си наливахме кубинския нектар от гигантска стъклена ваза, специално докарана до плажа в открития автомобил, с който прекосихме градчето Сен-Жан-дьо-Луз, понеже тръгнахме от къщата, която бях наел за през лятото и която бе добре заредена с ром и лимони.

Още помня как Уъртънбейкър, чието заболяване вече навлизаше в крайната си фаза, ми посочи гробището на склона над залива, където не след дълго щяха да го погребат.

Други питиета, други разговори. Такива бяха петдесетте години…

Не мога да забравя и притъмнения стар бар на хотел „Континентал“ срещу Тюйлери, където прекарах цял следобед в компанията на Джанет Фланър, с която си говорихме за Харолд Рос, за когото наскоро узнах от телеграма, че бил починал.

Сещам се за „Александър“ на авеню Джордж V, където всяка вечер в полунощ се събираха всичките ми американски приятели, сякаш са в клуб, а Боб Капа с провиснала от устните цигара непрекъснато повтаря на своя провлачен унгарско-английски: „Не съм щастлив.“ Тук е и Джон Хюстън, пристигнал да работи в „Мулен Руж“. Каръл Рийд и Бърт Ланкастър правят своя цирков филм, а Джийн Кели се снима в „Един американец в Париж“. Помня и Тола Литвак с буйната му бяла грива и лентата на Почетния легион на ревера на сакото му, превърнал се в същински герой на Париж, откакто постави „Метерлинг“, както и седналата до него очарователна манекенка, която после му стана жена.

Дошъл е и хапливо язвителният Били Уайлдър за снимките на филма „Любовен следобед“. Помня как Дейвид Шьонбрюн разговаряше на безупречен френски на всякакви теми и с нетърпение очакваше да направи поръчания от Си Би Ес коментар в ефир за лъкатушната френска политика. До него Арт Бъкуалд, току-що приключил фейлетона за следващия ден, се озърта за някоя игра на покер. Отбил се е и Сам Шпигел, пълничък многоезичен ерудит с тежки клепачи, който тъкмо е оставил зад гърба си трудния холивудски период и сега се наслаждава на успехите на „Африканската царица“ и с императорско достолепие вече предвкусва славата на „Мостът на река Ке“ и „Лорънс“, да не говорим за яхтата му с екипаж от двайсет души, която е една от най-големите по Средиземноморието.

Сещам се и за оная нощ, когато Шпигел и Питър Виртъл почти се сбиха на масата, защото Шпигел бе решил, че Виртъл го е подценил, описвайки го като продуцента в романа си „Белият ловец с черното сърце“. Всички присъстващи бяхме абсолютно убедени в победата на Виртъл, който беше с двайсетина години по-млад и в по-добра форма, но след като си покрещяха на воля, нещата се разминаха и двамата мъже все още са чудесни приятели.

С една дума в онова енергично време хората се радваха на престоя си в този хубав град сред толкова много талантливи личности, всеки от които бачкаше като луд, изкарваше добри пари и правеше планове за бъдещето, потънал в безгрижна блаженост, дължаща се на факта, че американското правителство още допускаше поданниците на страната, работещи извън нея да не бъдат облагани с данък общ доход.

Веднага обаче трябва да отбележа, че от казаното дотук съвсем не следва, че всички американци в Париж са се чувствали изключително уютно и безпроблемно във френската столица. Черните списъци на Комисията за антиамериканска дейност продължаваха да бъдат в сила и в Париж беше пълно с хора, на чиито процъфтяващи кариери в Холивуд или Ню Йорк бе сложен рязък край и сега те се мотаеха без паспорти, зависещи изцяло от милостта на френските власти, дори принудени да се крият, а когато успееха да си намерят работа, заплатите им бяха унизително мизерни, да не говорим за невъзможността да прекосят границата без документи или да подписват творбите си със своите собствени имена, понеже се бояха от доносници, каквито имаше в изобилие, дори и на среднощните сбирки в „Александър“, винаги готови срещу заплащане да предадат и най-близките си приятели.

Все пак, макар и приклещен от такъв недостоен лов на вещици, човек от време на време си позволява да се развесели, когато чуе как библиотекарката на американската информационна агенция в Неапол набързо му е прибрала книгите на безопасно място в мазето, малко преди пристигането на двете любими хрътки на Маккарти: Коен и Шайн.

Един от служителите в отдела за външна политика на американското посолство, чиято единствена антиамериканска дейност се изразяваше в недоказана извънбрачна връзка, дори стигна дотам, че проследяваше и подслушваше телефоните на въпросната двойка пламенни патриоти по време на пребиваването им в Париж с надеждата да ги сгащи в процес на извършване на някой гнусен акт, ала след отпътуването им му се наложи да отбележи с мъка, че не е попаднал на нищо подходящо, с изключение на среднощен скандал между двамата в някакво хотелско фоайе, при който единият (неясно кой) зашлевил другия по бузата.

Човек само може да се чуди какво ли биха си помислили Маккарти и неговите главорези за събитията от 1957 г. при идването на де Гол на власт, който ловко използва безредиците в Алжир и успя да привлече армията на своя страна в момент, когато политическите убийства бяха всекидневие, а парижани настояваха да получат оръжие, за да се отбраняват срещу очаквания парашутен десант на летището в Орли. Дали бунтовните генерали нямаше да бъдат сметнати за проводници на антиамериканска дейност? Или на антифренска? Щяха ли сенаторът и сподвижниците му да останат доволни от малкото смъртни присъди и от снизходителността към самия водач на нелегалната въоръжена съпротива генерал Салан, който по-късно дори предостави спомените си на същото издателство, публикувало мемоарите на стария му приятел и колега генерал де Гол? По онова време живеех в Осми парижки район и всеки ден, докато изминавах десетминутното разстояние пеша до заведението, където вечерях, непрекъснато чувах експлозии от бомби, заложени пред домовете на видни и не толкова видни личности, позволили си да заявят, че май е дошло времето Франция да се изтегли веднъж завинаги от Северна Африка. Интересно колцина от членовете на Гилдията на сценаристите биха загубили работата си за подобни нощни мероприятия?

Сигурен съм, че сенаторът Маккарти би се заел с огромен ентусиазъм да разследва събитията от месец май 1968 г., когато студентите се вдигнаха на бунт и обърнаха Латинския квартал в бойно поле, после завзеха Сорбоната и призоваха колегите си да се присъединят към тях, даже накараха миличкия Жан-Луи Баро — този деликатен и изключително даровит френски театрал — да се изправи пред тълпата, нахлула в държавния театър „Одеон“ и да почне да ги уверява, че е на тяхна страна. След което вандалите опустошили сградата и унищожили безценни костюми и декори, а като капак на всичко Малро едва изчакал стихването на бъркотията и взел че уволнил мосю Баро.

По онова време навсякъде гъмжеше от революционни лозунги, обявяваха се стачки и се рисуваха неприлични карикатури, които по-късно се превърнаха в обект на колекционерство. Най-различни маоисти, троцкисти, сталинисти, анархисти и всякакви отцепници от новата и старата левица спореха и се заяждаха помежду си по двайсет и четири часа на ден, напълно забравили за своите първоначални сравнително основателни искания, станали причина за целия конфликт. Стигна се до кръвопролития и семейни разлъки, хвърчаха павета и гранати със сълзотворен газ, издигаха се барикади, атакувани и превземани според най-добрите традиции на Париж. Полицай удари с палката си красива баронеса, добре известна сред собствениците на ложи в Лоншам и Дювил.

В Режин — най-модния нощен клуб в Париж — хвърлиха граната със сълзотворен газ и на няколко от постоянните посетители, които положително не бяха чели Маркс, им се наложи да постъпят в болница.

Колата на една английска репортерка, проявила се като ревностна защитница на студентските искания, бе обърната и подпалена именно от нейните братя и сестри по идеи. Комунистическата партия сипеше заплахи, ала не прибягваше до практически действия (разправяха, че било поради страх от американска интервенция). Менд-Франс, който навремето беше член на кабинета на де Гол и по-късно даже стана министър-председател, сега маршируваше начело на демонстрации, с което постави край на своята политическа кариера.

Лично на мен цялата работа ми приличаше на макабрен фарс, лишен от всякакъв смисъл. Но на други мои сънародници, които вероятно биха приели с ужас мисълта, че площад „Вашингтон“ и Гринидж Вилидж могат да бъдат превърнати в развалини от студентите на Нюйоркския университет, френските размирици им се струваха като благороден поход срещу злото, макар до днес никой все още да не може да обясни каква е била окончателната му цел.

В крайна сметка, след утихването на безредиците и оттеглянето на полицията, студентите получиха съмнителното удовлетворение да видят оставката на де Гол, чието място бе заето от Помпиду, само дето и той не се оказа човек, който би могъл да стопли студентските сърца.

Отдавна попрехвърлил младежките години, добре облечен и нахранен, седя в кафето настрана от събитията, спомням си всички величави мигове, на които съм бил свидетел или в които съм участвал, само за да ги видя как се израждат в абсурдна сеч, и се питам какво ли би станало и как ли бих постъпил в тези бурни дни, ако бях двайсетина годишен младеж, все още непримирил се с неправдите на околния свят.

Сещам се и за Менд-Франс. Той ми е приятел. Неособено близък, ама все пак приятел. Идвал ми е на гости. Канил ме е на обяд. Възхищавам му се. За мен той е принципен, решителен и интелигентен човек. Убеден съм, че ако де Гол се беше вслушал в съвета му да изтегли от обращение всички франкове, отпечатани през военните години по внушение на германците, френската икономика не би преживяла съсипителните следвоенни лутания през четирийсетте и петдесетте години, уместно характеризирани от мой познат френски бизнесмен, който веднъж докато си пиехме аперитива въздъхна и рече: „Още един ден, през който не съм извършил нищо честно и почтено.“ Прав беше.

Такава е цената на оцеляването.

Мендес не бе човек, който търси лесни пътища. В държава като Франция, където пиенето на вино и изобщо консумацията на алкохол се смята едва ли не за свещенодействие, стоящо в основата на националната икономика, той смело подхвана кампания за трезвеност, хвалейки качествата на млякото — неговото единствено питие. А когато някой трябваше да се заеме с неблагодарната задача за събиране на останките след падането на Диен Биен Фу, пак той — в качеството си на премиер — подписа споразумението за изтегляне на френските войски от Индокитай.

Непопулярността, която си спечели с извършването на тази мръсна, но необходима работа, беше илюстрирана на една сватба, сред чиито гости бях и аз, където красивата съпруга на кмета, ръководещ официалната церемония в малкото градче недалеч от Париж, направо избълва името му с неизразимо презрение в гласа си:

— Менд-Франс ли? — рече тя. — Тоя човек трябва да го обесят на най-близкия уличен стълб. Та той дори не е французин!

А мъжът йй побърза да йй пошушне да млъкне, след което някой йй обясни, че колкото и да е фамилията на френския министър-председател е емигрирала от Португалия през петнайсети век.

Помня и как при друг случай същият този френски премиер заяви:

— Боя се, че когато де Гол най-сетне се оттегли, всички държавни институции ще бъдат безнадеждно съсипани.

Години по-късно, седнал в кафето сред заможно изглеждащите сънародници на бившия държавник, аз продължавам да се чудя да не би пък в крайна сметка песимистичните му прогнози няма да излязат верни.

 

Вечерял съм и с Помпиду. Това стана в дома на Морис Раймс — един от изявените френски изкуствоведи, който водеше търговете на картини и скулптури в „Мезон Друо“, където редовно се събираха колекционери от цял свят и без колебание заплащаха огромни суми само и само да станат притежатели на някое ново съкровище, предлагано за продан. По онова време Помпиду все още не участваше в управлението на държавата, а работеше като директор на банка „Ротшилд“ и служебните му задължения като по чудо не успяваха да изтощят чара и жизнеността му. Беше красив мъж с изключително одухотворено лице, чиято изразителност се подчертаваше от големите му, проницателни и иронични очи, оградени от дълги и почти женствени мигли, а иначе по природа спадаше към оня тип хора, които просто не могат да не бъдат център на компанията. Всички разговори се въртяха около него, той обичаше събиранията и винаги говореше с увереността на доброто образование като си служеше с перфектно изпипани изречения, независимо от подхванатата тема. Поне на мен ми се струваше, че Помпиду е много по-добре подготвен за правителствен ръководител, отколкото нашите скучни избранници, които пращахме във Вашингтон, макар че от друга страна съм срещал и немалко интелигентни парижани, които от сърце завиждаха на посредствеността на американските политици.

Както и да е. Отначало Помпиду стана министър-председател при де Гол, а след това го избраха и за президент на Франция. Сигурен съм, че много компании осиротяха откъм остроумие и блясък за сметка на церемониалността, налагана от високия държавен пост.

Що се отнася до домакина, мосю Раймс, той по едно време се умори от напрежението на аукционите, където нерядко му се налагаше лично да залага суми, от които и на диамантения Джим Брейди би му се завило свят, затова заряза подиума и гонга и се захвана с писателския занаят.

 

Споменът за тази вечеря ме подсети и за първата ми официална вечеря, когато един от прислужниците с бели ръкавици, докато ми наливаше вино се надвеси дискретно и тихо пошушна нещо в ухото ми. А аз, недочул и недоразбрал чуждия език се уплаших, че човекът вероятно ми съобщаваше някоя неприятна вест или ме предупреждаваше, че копчелъкът ми е разкопчан, се извърнах към него и казах:

— Pardon, qu’est-ce que vous avez dit?^[1]

А прислужникът сякаш се посмути и заговори малко по-високо:

— J’ai dit, monsieur, Chateau Lafite, 1929.^[2]

Целият зачервен, аз само се молех домакинята да не е забелязала гафа на своя недодялан американски гостенин.

Естествено, на такива изтънчени събирания понякога се правеха и не съвсем изтънчени забележки. Помня как на едно място, където тоалетите на дамите, събрали се в grand salon вероятно бяха отнели на доста модни парижки шивачки хиляди часове упорит труд с игла и конци, присъстваше някаква невероятно пищна и красива дама — съпруга на отракан политик, — която носеше на кръста си аленочервен широк платнен колан, вързан на голяма фльонга точно над великолепно очертания й задник, а краищата й висяха отзад подобно на две огнени ленти, което накара една нейна приятелка да отбележи:

— Ясно, тази вечер тя пак си е сложила ордена на Почетния легион.

 

Друг неизлечим постоянен посетител на светски събирания е и Морис Дрюон — същият, който спечели литературната награда „Гонкур“ още с първата си книга, после стана член на Френската академия като вуйчо си Жозеф Кесел и дори за кратко време беше министър на културата, когато го запомниха с пределната му откровеност в една негова реч пред постановчиците от френските държавни театри, където той направо им заявил:

— Господа, не бива да идвате в министерството за субсидии с просешка паничка в едната ръка и коктейл „Молотов“ в другата.

Ала тази негова съвършено разумна реплика набързо го изкара от света на политиката и той отново се зае да пише доходоносните си серии за френските крале.

А вуйчо му Жозеф Кесел е същински великан, както във физическо, така и в нравствено отношение и въпреки седемдесет годишната си възраст все още е в състояние да те смачка в своята прегръдка при поредното си завръщане от някое пътешествие до затънтените ъгълчета на земното кълбо. По неговите думи той приел ритуалното унижение да се кандидатира за член на академията единствено за да изпита вярата си в моралните устои на френския интелектуален елит и да види дали ще допуснат в академията евреин, който дори не е роден във Франция.

Разправят, че когато произнесъл първата си реч там, бил внушителна гледка със зелената си униформа, лъвската глава покрита с посивяла грива и висящата на пояса му сабя, което накарало мнозина от присъстващите да възроптаят, дори някакъв стар академик рекъл:

— Все пак защо точно Кесел? Вече си имаме един евреин — Мороа. Даже си имаме и алкохолик — Паньол.

Това, разбира се, не било сериозно възражение, а по-скоро го сметнали за проява на остроумие. Всъщност Кесел пиеше, но не беше пияница.

Просто няма такъв пияница, който би смогнал да изпонапише толкова много книги, смайващи както с броя си, така и със своята неизчерпаема разнопосочност и завидно майсторство, като се почне от „Екипажа“, написана въз основа на собствените му преживявания като военен летец в Първата световна война със сто и шейсет бойни полета и се мине през прецизния му разрез на развратните парижки маниери в „Belle du Jour“ та чак до „Конниците“ — романтико-героична сага за примитивен Афганистан. Или „Армията на сенките“, където Кесел пак черпи от личния си опит като участник в Съпротивата по време на Втората световна война и която продължава да бъде едно от класическите произведения на тази тема. А пък книгата му за вълненията в Ирландия се чете сякаш е написана от вещ познавач на Дъблин, да не говорим за наскоро публикуваната му творба, представляваща мрачен и смразяващ кръвта разказ за прибързаната интервенция на Съюзниците в Сибир през 1919 г., в която той взема участие като войник във френската армия.

Хубав пияница, наистина. Това ми напомня оня апокрифен анекдот за Ейбрахам Линкълн, който в отговор на оплакването, че генерал Грант пиел прекалено много, отвърнал:

— Веднага проучете каква марка уиски пие, за да пратя бъчонка от същото и на останалите генерали.

Заради всичко това аз с най-голяма охота се присъединих към другите приятели на Кесел и по стара френска традиция събрахме средства за покупката на академичната му сабя, а след речта му в академията отпразнувахме събитието както подобава. Спомням си и втори подобен случай, макар и не толкова наситено приятен, когато в академията приеха друг стар приятел — Марсел Ашар, очарователен и забавен човек, на чиито комедии парижани са се наслаждавали в продължение на повече от четири десетилетия и в чиято ранна пиеса „Voulez-Vous Jouer avec Moi?“ е много вероятно Бекет да е открил поне част от вдъхновението, накарало го да напише „В очакване на Годо“.

Естествено, аз и тук участвах в събирането на парите за сабята, отново с удоволствие. Само дето навремето бях имал неблагоразумието да адаптирам една от най-известните пиеси на Ашар за американската сцена, където тя се оказа пълен провал, с което си навлякох омразата на съпругата на драматурга, така че с него вече ни се налагаше да се срещаме потайно и на скришни места, затова със сабя или без сабя така и не бях поканен на партито след официалната церемония.

 

С това съвсем не искам да кажа, че съм страдал от недостиг на партита. Добре помня гигантските церемониални юнски коктейли, чрез които изявените дами от хайлайфа отбелязваха края на светския сезон като канеха стотици свои приятели и дори наемаха полицаи с бели ръкавици и ширитени лампази за регулиране на трафика пред портите на домовете им. Сещам се и за кавгите в дома на Джеймс Джоунс на Ил-Сен-Луи, където се събираха почти всички американци, живеещи или само минаващи през Париж: писатели, художници, конгресмени, собственици на състезателни коне, журналисти, играчи на покер, студенти, посланици, бременни девойки, търсещи съвет, редактори с хищни очи, кинорежисьори и продуценти, огромни футболисти, тръгнали да обикалят света, хора, дошли с надеждата да изкрънкат някой заем, театрални актриси, заклети революционери и най-различни други типове, в това число един много симпатичен лекар, грижещ се за болежките на всички американци в града и за състоянието на черните им дробове, на когото се налагаше често да сменя телефонния си номер, понеже Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън непрекъснато му звънели посред нощ дори и при най-незначителното главоболие. Изобщо във всекидневната на Джоунс със своя великолерен изглед към Сена винаги ставаше нещо забавно, а когато той окончателно се прибра в САЩ, цялото американско братство в Париж буквално простена от мъка.

Пак там, на Ил-Сен-Луи, само че по-нагоре, имаше малка къща, от чиято тераса се виждаше почти цял Париж, където живееше някаква щедра овдовяла американка, която редовно канеше на гости избрана група нейни приятели, за съжаление повечето от тях мъже. А когато един от нас й подхвърли, че просто не е възможно тя да не познава поне няколко млади и красиви госпожици, вдовицата му се усмихна сладко и отвърна:

— О, разбира се, че познавам такива госпожици. Само че ги държа на безопасно място в тефтерчето си за адреси.

А ако човек се храни често навън, в един момент няма начин да не попадне в компанията на Андре Малро — царя на изкуствата, военното дело и политическите дискусии, който бе в състояние да произнася дълги и поучителни монолози за Сталин, Рузвелт и Мао, за историята на котките в древен Египет и средновековните скулптури, за де Гол и тайните на Ориента или за външните и вътрешните проблеми на всяка държава, която му споменеш.

Когато пък за миг се преситиш от светския блясък, можеш да отидеш с дамата си в някоя уютна селска странноприемница и ако е през зимата да обядвате пред пращящия огън в стая така приятно обзаведена, че направо си представяш как от киното непрекъснато я използват за декор без да променят нищо в нея. През пролетта и лятото положително ще ви сервират в градината, където вкусът на изстуденото вино се преплита с лекия аромат на цветята, а собственикът шеговито ти обяснява, че откакто е отворил малкия си и приветлив хотел се ръководи от едно-единствено правило:

— Просто не допускам мъже, дошли със собствените си съпруги.

 

С една дума, седя в кафето, гледам оголелите дървета и привидната хаотична блъсканица на площад „Алма“ и си викам, че може би наистина е по-добре да се махна от Париж, после допивам виното и се изсмивам наум на нелепата си мисъл. В далечината се издига Айфеловата кула и прорязва меката сивота на небето, като ме кара да клатя глава, и то съвсем не за първи път, пред особената логика на френския език, поставила такъв величествен фалически символ в женски род.

Спомням си и как веднъж давах интервю и ме запитаха защо живея в Париж, а аз изгледах репортера и рекох:

— Ами ако на младини Грета Гарбо ви беше поканила на вечеря, щяхте ли да й откажете?

Затварям очи и се старая да не обръщам внимание на шума от колите и разговорите по съседните маси, за да се понеса на вълните на спомените сред отломки от несвързани образи и едва доловими гласове.

Представям си неща, видяни, прочетени, чути или запомнени, сякаш е било вчера. А може би оттогава са минали векове…

Тропота от копитата на конете на републиканските гвардейци, прекосяващи площад „Ламартин“ на път към ежедневните надбягвания в Булонския лес…

Издуващите се от вятъра яркоцветни поли на момичетата с велосипеди, движещи се по Шан-з-Елизе сред джиповете и бойните машини в края на войната…

Скърцането на двуколките, пробиващи си път през дюдюкащите тълпи към гилотината, очакваща жертвите на революционния терор след обезглавяването на краля и кралицата…

Безнадеждния зов на корабните сирени по Сена призори, когато шлеповете се отправят надолу по реката към Руан и Ламанша, а изгряващото слънце се отразява в прозорците на левия бряг, от което на човек му се струва, че целият град е в пламъци…

В застиналата концертна зала Артур Рубенщайн, любимият пианист на Париж с надвесено над клавишите напрегнато и неостаряващо-палаво лице удря първите акорди на концерт от Бетховен…

В друга зала Пиаф напява „La Vie en Rose“, а току зад ъгъла се чува и жизнерадостната песен на Монтан „Une Demoiselle sur une Balancoire“…

Спиралите на времето. Младият Пикасо пристига от Испания в Париж, твърдо решил да разруши и изгради наново структурата на съвременното изкуство. По-късно, на стари години, когато търговският му агент деликатно го упрекнал, че последните му творби твърде много наподобяват произведенията на Матис, художникът отвърнал:

— А как иначе? Матис вече е мъртъв и затова трябва да рисувам и за двама ни.

Рембо зарязва поезията и заминава за Северна Африка, Гоген се готви за пътуване до Хаити, а Радиге — блестящият млад автор на „Le Diable au Corps“ — умира по най-нелепия начин на Шан-з-Елизе едва двайсет и три годишен, ударен от падащо дърво…

Облечени в черно жени тропат по вратите с вестта за смъртта на хиляди съпрузи и синове при Вердюн…

Държавните глави се събират във Версай, за да основат Лигата на нациите…

Гъртруд Стайн, преживяла германската окупация като някаква гротескна статуя в старинен фриз, седи в хола си и приема американски войници, изнамерили по някакъв начин адреса й и дошли на тълпи пред дома й…

Джеймс Джойс се намъква в книжарница „Шекспир“ на площад „Одеон“ и изпросва от собственицата Силвия Бийч пореден заем, който никога няма да бъде върнат, за да може да довърши своя „Одисей“, после отива да обядва в любимия си ресторант, който е един от малкото в квартала, където се предлага предпочитаното от него швейцарско бяло вино…

В близкия гимнастически салон Хемингуей се боксира с Морли Калахан и ту го побеждава, ту него побеждават — в зависимост от това кой е разказвачът, — после ходи на гости на Фицджералд и Зелда и си води записки, с които след смъртта и на тримата ще се правят какви ли не мрачни спекулации…

Булевардите са задръстени от мотоциклетисти, които натискат свирките си в такта на „Algerie Francaise“…

От изток се носи боботенето на де Гол, подобно на тътена на Зевс Гръмовержеца, който прави телевизионно обръщение към нацията:

„Франция, Франция…“

Отварям очи, отново виждам навалицата на площад „Алма“ и пак дочувам разговорите на съседните маси…

Опитвам се да мисля за Париж в неговата цялост, за смайващата комбинация от слава и задкулисни интриги, от доблест и измами, от толерантност и шовинизъм, за водовъртежа от изкуство и търговия, удоволствие и отчаяние, за яростното републиканство и носталгията по крале и императори — изобщо за всичко онова, което Виктор Юго навремето бе приветствал с знаменитите думи: „Да си бил Лютес и после да си станал Париж — нима може да има по-величествен символ от това!

Да бъдеш кал, превърнала се в дух.“ Леко се усмихвам на патетичните слова, но дълбоко в себе си признавам, че никой не го е казал по-добре от него.

Плащам сметката и ставам да си ходя. Хамалите и момчетата от Американския студентски център сигурно вече са свършили и апартаментът трябва да е празен. Смятам да отида и да се сбогувам на английски със собственика на кафето на ъгъла. Багажът ми е опакован.

Докато се връщам по моста над зимната Сена си викам, че ще го грабна, ще оставя ключовете на хазайката и ще си тръгна.