Робин Кук
Вектор (4)

Трета глава
Понеделник, 18 октомври, 11.30 ч.

— Наистина ли трябва да го направим? — попита Стив Хендерсън. — Не виждам как ще научим достатъчно, за да се предпазим от риска.

Кърт го хвана за ръкава и го принуди да спре. Намираха се пред федералната сграда „Джейкъб Джавитс“ на Федерал Плаца, номер 26, сред тълпи от хора. Мястото беше изключително оживено. Тук работеха около шест хиляди държавни служители, а дневното посещение на граждани никога не падаше под хиляда.

Кърт и Стив бяха облечени в току-що изгладени сини униформи на пожарникари от клас Б. Черните им обувки блестяха под ярките лъчи на октомврийското слънце. Ризата на Кърт беше по-светлосиня от тази на Стив, на яката имаше две малки златни рогчета. Преди четири години го бяха произвели в чин лейтенант.

— При операция от подобен мащаб разузнаването е абсолютно задължително! — изсъска той и предпазливо се огледа. — Какво, по дяволите, са те учили в армията? Тук става въпрос за основни неща!

Двамата бяха приятели от детинство, израснали в Бенсънхърст, Бруклин в семейства на работници. Бяха кротки и възпитани момчета, които се сближиха в гимназията, главно поради самотата си. Учеха се сравнително добре, Кърт малко по-добре от Стив. Не се занимаваха със спорт, въпреки че големият брат на Кърт беше една от футболните легенди на Бенсънхърст. И двамата предпочитаха да „зяпат“, тоест да бъдат сред зрителите на повечето спортни състезания. В крайна сметка и двамата се озоваха в казармата: Кърт след неуспешни шест месеца в колеж, а Стив — след година като помощник на баща си, който имаше фирма за водопроводни услуги.

— Армията ме е научила на нещо точно толкова, колкото морската пехота е научила теб! — сопнато рече Стив. — Престани да ме засипваш с глупостите, които си запомнил оттам!

— Добре, нека ти го кажа по друг начин — въздъхна Кърт. — В деня X трябва да внесем материала вътре, нали така? Но това не може да стане без предварително разузнаване. Трябва да бъдем сигурни, че ще имаме достъп до сектора…

Стив хвърли нервен поглед по посока на огромната сграда.

— Нали имаме плановете? — преглътна той. — Знаем, че секторът се намира на третия етаж.

— Исусе Христе! — възкликна Кърт и театрално вдигна ръце. — Нищо чудно, че си отпаднал от „Зелените барети“! Май наистина умираш от шубе, а?

За разлика от учението, казармата беше донесла значителни успехи и на двамата. Кърт бе прехвърлен в Кемп Пендълтън в Калифорния, а Стив замина за форт Браг в Северна Каролина. И двамата с лекота достигнаха статута на волнонаемни подофицери, които изпитваха удоволствие от строгите правила на Устава и бързо се превърнаха в бойци за пример на останалите. Особен интерес проявяваха към различните видове стрелково оръжие, най-вече към автоматичните пушки и пистолетите. Този интерес бързо ги превърна в отлични стрелци.

През всичките тези години те си пишеха рядко. Служеха в различни видове войска, намираха се на двете противоположни крайбрежия на огромната страна. Това беше една доста солидна бариера пред приятелството им. Виждаха се рядко, само когато домашните им отпуски случайно съвпадаха, неизбежно в Бенсънхърст. При тези случаи всичко се връщаше назад и двамата си прекарваха добре, като всеки се стремеше да разкаже по-интересна „военна история“ от другия. И двамата бяха взели участие във Войната в Залива.

Нито Кърт, нито Стив имаха желание да го кажат на глас, но беше ясно, че военната кариера ги привлича. Но не им било писано, тъй като на даден етап от службата и двамата изпитаха дълбоко разочарование от рода на войските, в които служеха.

Разочарованието на Кърт беше по-голямо. Той се беше издигнал до командир на взвод за обучение на новобранци, които попълваха разузнавателните роти на Морската пехота. По време на едно особено тежко и неприятно за всички учение, той получи заповед да задържи даден рубеж. Заповедта беше изпълнена, но един от наемниците умря. Последвалото вътрешно разследване хвърли част от вината и върху него. Премълчан беше основният факт — че този човек изобщо не би трябвало да бъде в програмата. Бяха го вкарали с връзки, просто защото баща му бил някакъв големец във Вашингтон. Но на практика момчето си беше едно разглезено „мамино синче“.

Макар, че формално се размина без наказание, този инцидент беше вписан в досието му и сложи точка на професионалната му кариера. Той го прие много тежко. Имаше чувството, че държавата го е предала, като преди това бе изсмукала целия му младежки ентусиазъм. Не успя да се освободи от това чувство и в резултат отказа да продължи договора си след неговото изтичане.

При Стив нещата се развиха по друг начин. След дълга и сложна приемна процедура документите му за школата на „Зелените барети“ най-сетне бяха одобрени. Но това не му помогна особено, тъй като след трите пробни седмици в началото на обучението той беше обявен за негоден. Вината изобщо не беше негова, а на един досаден, но доста тежък грип, който го повали именно тогава. Когато му съобщиха, че въпреки положените усилия ще трябва да започне отначало цялата сложна процедура с подаването на документите, той беше толкова отвратен и разочарован от военната бюрокрация, че последва примера на Кърт и напусна армията.

След множество краткосрочни ангажименти, главно в областта на охранителната дейност, Кърт постъпи на работа в Градската противопожарна охрана на Ню Йорк. Там веднага се почувства в свои води — хареса му военната дисциплина, униформеното облекло, вълнуващите мисии и интересното оборудване. Е, не беше като Морската пехота, но в цивилизацията не можеше да се надява на нещо по-добро. Допълнително улеснение беше и фактът, че можеше да си живее на старото място, в Бенсънхърст.

Не след дълго Кърт убеди и Стив да подаде документите си в пожарната. След като беше одобрен и получи заповед за назначение, двамата предприеха известно количество гъвкави бюрократични процедури, в резултат на които попаднаха не само в един район, но и в една и съща противопожарна служба. Кръговратът приключи. Бяха се прибрали обратно в Бенсънхърст, отново неразделни приятели.

— Никакво шубе! — ледено процеди Стив. — Но мисля, че наистина си търсим белята, тъй като тази сграда изобщо не подлежи на противопожарен контрол. Какво ще кажем, ако някой вземе да звънне в пожарната?

— Нима някой знае, че са освободени от контрол? — махна с ръка Кърт. — И какво като се обадят? Капитанът е в отпуск, а ние извършваме съвсем законни инспекции. При една от предишните си визити аз съм открил пропуск в противопожарните правила и сега съм дошъл да проверя дали този пропуск е отстранен…

— Какъв пропуск?

— В лафката на приземния етаж са включили скара, вероятно поради личните предпочитания на някой от дребните шефове — поясни Кърт. — Съмнявам се, че са поискали разрешение, а освен това нямат химически катализатор в комина. Ние сме им направили забележка и сега отиваме да проверим…

— Да бе — недоверчиво поклати глава Стив.

— Какво, не ми ли вярваш? — ухили се Кърт, после прелисти бележника си и тържествено размаха копие от предупредителния акт.

— Проклет да бъда, ако съм се сетил за подобно нещо — рече с уважение Стив след като изчете текста на акта. — Браво на теб.

— Нима си се съмнявал в бившата барета? — продължаваше да се хили Кърт.

— Майната ти! — отвърна Стив и весело го плесна по рамото.

Продължиха по посока на главния вход. Вървяха като на парад — с равномерна крачка, изпънати рамене и високо вдигнати глави.

— Това ще бъде една перфектна операция — прошепна Кърт. — Тук се намира най-голямата служба на ФБР, разположена извън централата им във Вашингтон. Цял настръхвам при мисълта за това, което ще стане. Хубавичко ще ми платят за униженията!

— Ще ми се да имаше повече федерални агенти тук — процеди Стив. — По тази начин щяхме да отмъстим за всички като нас!

— О, не се безпокой, правителството ще получи посланието ни! — заканително се ухили Кърт.

— Сигурен ли си, че Юри ще се справи?

За втори път Кърт дръпна приятеля си за ръкава и го принуди да спре. Хората се точеха покрай тях като пълноводна река.

— Хей, какво ти става? — прошепна напрегнато той. — Откъде се взе този негативизъм?

— Само питам — сви рамене Стив. — Ти сам призна, че това копеле е малко смахнато. Освен това е бил комунист…

— Вече не е — отсече Кърт.

— Да си чувал вълкът да си сменя козината? — изгледа го продължително Стив. — Напоследък го чувам да дрънка какви ли не глупости, най-голямата от която е свързана с възраждането на Съветския съюз…

— Казва го, защото се тревожи за сигурността на ядреното оръжие — поясни Кърт.

— Не съм много сигурен — поклати глава Стив. — Ами подмятанията му, че Сталин не бил толкова лош, колкото го мислели хората? Според мен това е доказателство за лудост. Нали шибания Сталин е избил тридесет милиона от тях, по дяволите?

— Тук си прав — кимна Кърт и лекичко захапа устната си. Отвреме навреме дъската на руснака наистина хлопаше. Не беше доволен от това, което планираха в „Джейкъб Джавитс“, искаше нещо повече — например едновременно разпръскване на вирусите и в Сентрал Парк, което би довело до зараза на целия Горен Ийст Сайд. Предпочитана цел за него бяха банкерите-евреи, искаше ги в максимално количество. Изобщо не беше съгласен с мнението на Кърт, че федералната сграда е напълно достатъчна.

— Положихме много усилия заради него — продължи Стив. — Нашите момчета ходиха специално да крадат онези камери от микролабораторията в Ню Джърси. Снабдяваме го с всичко, което пожелае, включително кашоните с пепел от Оклахома, които според него съдържали онези бактерии, които ни трябват. Онези от Дикси сигурно са ни взели за луди когато им поискахме оборската мръсотия…

— Той твърди, че от нея може да изолира бактерията — възрази Кърт. — Същото го прочетох и в Интернет, така че е напълно възможно…

— Добре, хубаво — кимна Стив. — Приемам, че бактерията, предизвикваща ботулизъм и вирусите на антракса живеят в оборската тор, особено в тази на Юга. Но какво сме видели до този момент? Нищо! Юри не ни е показал нищо. Не сме видели никакви бактерии, нямаме представа дори от лабораторията, която е изградил в мазето си.

— Мислиш, че ни будалка, а? — изгледа го продължително Кърт. И на него му беше минала мисълта, че Юри спокойно може да ги зареже в момента, в който си направи шоуто в Сентрал Парк.

— С чужденците всичко е възможно — въздъхна Стив. — Особено когато си имаме работа с руснак. Тези хора са ни ненавиждали в продължение на цели седемдесет години!

— О, стига вече! — размаха ръце Кърт. — Според мен ставаш параноик. Юри не ни мрази, желанието му да ударим тази федерална сграда е съвсем искрено. Той мрази управниците ни не по-малко от нас, тъй като са отказали да му признаят образованието. Учил е повече от десет години, но трябва да кара такси. На негово място и аз щях да бъда ядосан…

— Но ние нямаме доказателства, че наистина е учил всичко това, което твърди — отбеляза Стив.

— Вярно — сви рамене Кърт. Това беше едно от нещата, които нямаше начин да проверят.

— Може би сега не е времето да говорим за това, но ни предстои да се изложим на значителен риск в тази сграда — рече с въздишка Стив. — Затова ми се иска да разполагаме с някакви доказателства, че Юри изпълнява своята част от сделката.

— Допускаш ли, че той никога не е работил в съветската индустрия за биологически оръжия? — втренчи се в него Кърт.

— Според мен е работил — поклати глава Стив. — Знае прекалено много за страничен човек, особено онези лични трагедии като смъртта на майка му. Но лично аз продължавам да се питам защо ЦРУ не е проявило интерес към него в момента, в който се е появил на територията на Щатите. Може би е бил помощен персонал и няма нищо общо с поточните линии, на които твърди, че е работил…

— Не, просто е пристигнал късно — отвърна Кърт. — Нали помниш, че ни разказа за двамата най-големи специалисти по биологичните оръжия, които избягали две години преди него? Те вероятно са разказали на ЦРУ всичко, което са искали да чуят, включително за случаите, при които СССР е нарушавал Договора за забрана на биологичните оръжия от 1972 година.

— Не твърдя противното — сви рамене Стив. — Само искам да видя някакво доказателство за това, което е свършил Юри…

— Миналата седмица каза, че е на път да тества антракса — подхвърли Кърт.

— Това ще ми бъде напълно достатъчно, стига да има някакъв резултат — кимна Стив.

— Мисля, че имаш право — призна след кратък размисъл Кърт. — Но това не ни пречи да осъществим набелязаната визита. Не рискуваме нищо, тъй като капитанът го няма…

— Добре — съгласи се Стив. — Нали имаме и копие от акта…

— Значи си „за“? — пожела да се осведоми Кърт.

— Твърдо — кимна приятелят му.

Влязоха един по един през въртящата се врата. Наложи се до почакат на опашка пред гишето на служителя с металотърсача. Началникът на охраната лично ги упъти към отдела по поддръжката на приземния етаж.

— Дотук добре — прошепна Стив.

— Спокойно — усмихна му се Кърт. — Няма и да усетиш кога сме приключили.

Вратата на отдела по поддръжка беше открехната. Кърт изпревари приятеля си и спря пред бюрото на секретарката.

— С какво мога да ви помогна? — попита дебеланата зад него, която се потеше въпреки климатичната инсталация.

Кърт разтвори портфейла си и показа значката си на лейтенант от противопожарната охрана. По принцип я носеше у себе си само в комплект с черна лента и парадна униформа — за погребението на някой отдавна пенсиониран колега.

— Противопожарна инспекция — сухо обяви той.

— Няма проблем — кимна секретарката. — Почакайте да повикам главния инженер.

Кърт я изчака да изчезне във вътрешните помещения и окуражително се усмихна на Стив:

— Всичко върви по план.

— Усещаш ли количеството въздух, което се движи тук? — попита онзи.

— Аха — разшири усмивката си Кърт.

Стив тържествено вдигна палец. Кърт кимна с глава. Прекрасно знаеше какво има предвид приятеля му — колкото повече въздух се върти във вътрешността на сградата, толкова по-лесно ще се разпространи вирусът.

Няколко минути по-късно се появи главният инженер — афро-американец на средна възраст, облечен в тъмен костюм, бяла риза и вратовръзка. Това накара Кърт леко да се стресне, тъй като очакваше някой с омазан комбинезон, от джоба на който стърчи топка конци. Стрелна с поглед приятеля си, но лицето на Стив запазваше безразличното си изражение.

— Добър ден, господа — любезно ги поздрави костюмираният негър. — Казвам се Дейвид Уилсън и съм на ваше разположение. Всъщност, посещението ви ме изненадва, тъй като за днес не е планирана противопожарна инспекция…

— Правилно, сър — кимна Кърт. — Тук сме, за да проверим дали е отстранено нарушението, констатирано при предишната ни инспекция. Става въпрос за един грил, монтиран в бюфета на приземния етаж. Но понеже тъй и тъй сме тук, бихме искали да извършим и една рутинна проверка на противопожарното оборудване — табла, маркучи, пожарогасители, детектори на дим и така нататък…

— Препоръките ви по отношение на грила бяха изпълнени веднага — отговори Уилсън. — Монтирахме филтър и уведомихме директно противопожарната служба…

— Бихме желали да прегледаме самия грил, просто за всеки случай — любезно, но твърдо отсече Кърт.

— Имате ли нещо против да ви придружи някой от подчинените ми? — попита с леко притеснение Уилсън. — В момента провеждам една среща, знаете…

— Няма проблем — кимна Кърт.

Пет минути по-късно към двамата се присъедини един мълчалив дългуч, облечен в комбинезона, който беше очаквал Кърт. Казваше се Реджи Симс и беше електротехник.

Първото нещо, което провериха, действително беше скарата в бюфета на долния етаж — Върху нея цвърчаха наденички и бургери, тъй като времето за обедна почивка наближаваше. На Кърт му бяха необходими точно две секунди, за да обяви филтъра в добро функционално състояние.

Общата проверка извършиха съвсем повърхностно, без да се формализират и без да настояват да видят всичко. Човекът от поддръжката с нищо не показа, че е озадачен. Нито пък проявяваше нетърпение да се върне обратно на работното си място.

— Вентилационната система? — изгледа го въпросително Кърт.

— Какво за нея? — сви рамене Реджи.

— Искам да й хвърлим едно око. Трябва да знаем как се изключва, за да изолираме отделни сектори от сградата в случай на нужда. Ако стане пожар можем да ограничим разпространението на дима. Къде е контролният панел?

— В машинното на третия етаж — отвърна Реджи.

— А общата климатична инсталация?

— Пак там.

— Тогава да вървим — кимна Кърт.

— Какво точно искате да видите? — попита механикът.

— Трябва да има детектори за дима както за потока на пресния въздух, така и за този, който е вече рециклиран — поясни Кърт. — Длъжни сме да установим, че те действително са монтирани, а при нужда — и да ги тестваме.

Реджи сви рамене и тръгна пред тях.

Нивото на шума в машинното отделение беше трудно за понасяне. Огромното помещение беше задръстено с най-различна машинария и многобройни електрически табла, от които се командваха гигантските бойлери, помпи и компресори. Във всички посоки се разпространяваха вентилационни тръби, дебели кабели и разноцветни жици. Малцина са хората, които можеха да си представят какво е необходимо за отоплението и охлаждането на сграда с размерите на Федерален билдинг „Джейкъб Джавитс“, за движението на асансьорите, а дори и за пътя на водата, която тече от крана на тридесет и втория етаж. Всичко това изисква огромно количество енергия, което се осигурява от цяла армия машини, работещи двадесет и четири часа в денонощието.

Главният въздухопровод беше толкова огромен, че изобщо не приличаше на такъв. Заемаше почти цяла стена в машинната зала, а веднага след нея се разклоняваше като вековно дърво. На определени разстояния се виждаха вратички във формата на корабни люкове.

Реджи потупа ламарината на едно от основните разклонения и обясни, че по него идва външният въздушен поток. Наложи му се да крещи, тъй като грохотът в залата беше оглушителен. Показалецът му сочеше точното място, на което външния въздух се смесваше с този, който вече циркулира в системата.

Направил няколко крачки към дъното на помещението, техникът спря и отново потупа широката тръба пред себе си.

— Тук са филтрите! — изкрещя той. — Коя част от тръбопровода искате да проверите?

— Онази, която следва веднага след филтрите — извика в отговор Кърт.

Реджи кимна, пристъпи към електрическото табло на стената и дръпна солидната гумирана дръжка на прекъсвача. Грохотът на машините в помещението намаля с една октава.

— Това е прекъсвачът за главния вентилатор — поясни дългучът, след което пристъпи към един от люковете и вдигна резетата му. — Това място е над него. При включен вентилатор засмукването е толкова силно, че люкът изобщо не може да се отвори.

Кърт предпазливо надникна в тъмната дупка. Свали фенерчето от колана си и побърза да натисне бутона. Насочи лъча в обратна посока, към филтрите. Стив направи опит да надникне през рамото му, но люкът беше прекалено тесен.

— Можете да влезете вътре, ако желаете — предложи Реджи.

Кърт се наведе и прекрачи металния праг. Лъчът на фенерчето пробяга по корпуса на филтъра. Стив надникна през люка, а Реджи отиде да изключи алармата, която сигнализираше за падането на налягането в системата.

— Сега разбираш защо настоявах за оглед, нали? — прошепна Кърт. Изолацията в тръбата беше достатъчна, за да заглушава грохота от машините в общата зала.

— Изобщо бях забравил за филтрите — призна Стив.

Кърт насочи светлината в обратна посока. Огромните витла на главния вентилатор продължаваха да се въртят бавно, подчинявайки се на инерцията. Отблясъците от светлината на фенерчето по тавана бяха достатъчни, за да се види местоположението на един от детекторите за пушек. Беше високо, без стълба нямаше как да го стигнат.

— Ей този детектор трябва да бъде изключен — посочи го Кърт. — А след това трябва да намерим начин да пуснем една димка в този сектор на сградата.

— Мислиш, че детектора е свързан директно с противопожарното табло, така ли? — вдигна вежди Стив.

— Ще бъда изненадан, ако не е — кимна Кърт. — Но дори да е така, на таблото веднага ще се изпише информацията за точното местоположение на детектора — във вентилационната система. И в двата случая ние с теб ще имаме повод да се отбием тук…

— Само при условие, че изпреварим дежурния екип на Пожарна №6, която се намира на Бийкмън стрийт — напомни му Стив.

— Те няма как да бъдат тук преди нас — успокои го Кърт. — Екипът им задължително трябва да заобиколи сградата на Градския съвет, а това означава, че ще бъдат тук едва когато ние вече ще излизаме от шибаните тръби. Трябва да се тревожим по-скоро за нашите — онези, които действат със стълбите. Задължително трябва да им намерим работа някъде около асансьорите, които по устав трябва да бъдат свалени на партера и изключени…

— И какво правим след като се доберем дотук? — пожела да узнае Стив. — Къде ще оставим стоката? — Очите му пробягаха по излъскания под на вентилационната система, който не предлагаше скришни места.

— Според Юри тя ще бъде под формата на фин прах, натъпкан в здрави найлонови торбички. Просто ще ги оставим във вътрешността на тръбата и ще ги свържем с капсул-детонатори. Когато гръмнат, ние отдавна ще бъдем далеч.

— Значи няма да крием торбичките, така ли?

— Не виждам смисъл в обратното — сви рамене Кърт.

— Ами ако някой надникне тук след като сме си тръгнали?

— Чу ли как изскърцаха пантите на люка когато Реджи го отвори? — отвърна с въпрос Кърт. — Тук никой не наднича. Но за всеки случай ще изключим детектора за дим и алармата на автоматичната противопожарна система.

— Добра идея — кимна след кратък размисъл Стив. — Надявам се да проработи.

— В това можеш да се обзаложиш! — блъсна го по рамото Кърт. — А сега давай да осигурим добър приток на въздух за етажа, след което ще приключим с фалшивата проверка. Наближава времето да си бъдем обратно в станцията.

Намирането на подходящо място за обратен приток на въздуха беше лесно. Малко след като напуснаха машинното отделение Кърт попита къде е най-близката тоалетна. Докато Реджи чакаше отвън, двамата със Стив откриха решетката, която лесно можеше да се премести. Не беше трудно да си представят, че тръбопровода под нея водеше право към детектора за дим, който току-що бяха видели.

— Някой от нашите дърпа решетката и хвърля вътре една димка, нищо повече — усмихна се доволно Кърт. — По този начин със сигурност ще се включи алармата. Половин час по-късно двамата униформени пожарникари прекосиха обратно площадчето пред федералната сграда. Слънцето беше потънало в облаците, лек ветрец гонеше гълъбите по паважа. Кърт се принуди да стисне бележника си доста здраво, за да не се разлетят листовете. Служебната кола ги чакаше до тротоара.

Зад волана се настани Кърт. Той завъртя стартерния ключ и ловко се включи в движението.

— Приключи ли с плановете за оттегляне?

Според предварителното разпределение на задачите Стив отговаряше за всичко, което трябваше да се направи извън федералната сграда, докато Кърт имаше грижата за действията вътре в нея.

— Готови са — кимна Стив. — Всяка вечер висях в Интернет часове наред. Организирал съм тайни квартири по целия ни път до щата Вашингтон, за всеки случай сторих същото и в Канада. Милициите, с които контактувах, изразиха горещо желание да ни помогнат.

— Не проявиха ли любопитство относно това, което планираме?

— Любопитство е меко казано — усмихна се Стив. — Но аз им казах, че ще бъде нещо голямо, без други подробности.

— Ще бъде наистина голямо — поклати глава Кърт. — Все едно, че гледаме на живо „Дневниците на Търнър“… — Имаше предвид любимата си книга, която беше изключително популярна сред дясно-екстремистките организации. В нея главният герой Търнър става причина за общонационални бунтове след като подлага на бомбардировка главната квартира на ФБР във Вашингтон, област Колумбия.

Отново усети приятните вълни на еуфорията. Не можеше да се нарадва на шанса си, хвърлил в скута му едно могъщо оръжие за масово унищожение. Най-сетне беше получил възможност да отвърне на ударите на властта, при това по един наистина впечатляващ начин. Онези ционистки слуги във Вашингтон ще получат добър урок и ще разберат, че не бива да водят война срещу собствения си народ с помощта на терористични организации като ФБР, не бива да заговорничат за отнемане на извоюваните с кръв права на гражданите — най-вече на правото на лично оръжие, на аборт по желание, правата на обратните… Връх на всичко това обаче са действията на Данъчните власти и финансовата подкрепа на Обединените нации. Всъщност, този списък наистина няма край…

Кърт поклати глава в опит да си представи докъде е стигнала властта в нарушенията на мандата, който й дава конституцията. Тя напълно заслужаваше това, което й готвеха. Ще има жертви сред цивилното население, разбира се. Това е неизбежно. Жертви сред цивилното население е имало дори по време на Великата американска революция. Подобно на „залпът, който разтърси света“, операция „Отмъщение“ ще бъде монументална и ако има шанса да проправи пътя на нов ред в тази страна, той самият по всяка вероятност щеше да бъде провъзгласен за новия Джордж Вашингтон… Господи, тръсна глава Кърт. От тези мисли му се завиваше свят.

— Общонационалните бунтове може би ще започнат още преди да сме стигнали Западното крайбрежие — обади се Стив. — Милициите само чакат сигнал да започнат координирани действия. Дори ако при операцията загинат само половината от хората, които предвижда Юри, това ще бъде една разтърсваща акция!

— И аз мислех в тази посока — призна Кърт. Представи си как го възхваляват по страниците на Интернет и на лицето му се появи самодоволна усмивка.

— Ако се стигне до общо въстание, ние трябва да потърсим убежище в Мичиган — продължи Стив. — Там действат най-добре организираните милиции, които ще ни предложат пълна безопасност.

— А как предвиждаш да напуснем града? — попита Кърт.

— Ще вземем надземната железница от Световния търговски център — отвърна Стив. — Тръгваме веднага след като пуснем материала във федералната сграда. Разбира се, преди това ще се отбием в канцеларията на капитана да му кажем „сайонара“…

— Той със сигурност ще се пръсне по шевовете — усмихна се Кърт, който до този момент не се беше замислял за тези подробности.

— Няма начин да му го спестим — поклати глава Стив. — Трябва да напуснем града веднага след като Юри изпълни своята част от задачата. А той ще го стори почти едновременно с нас. Лично аз не изпитвам неговата увереност, че ще бъде засегнат само района на Горен Ийст Сайд.

— Имаш право — кимна Кърт. — Но защо просто не изчезнем? Защо е необходимо да разпространяваме подробности за себе си?

— Защото с това ще привлечем вниманието. Ще започнат да ни издирват, вероятно ще допуснат, че сме станали жертва на някакъв заговор. Според Юри при употребата на биологическо оръжие разполагаме с три до пет дни преди да се отприщи адът. Искам да използваме това време, за да се придвижим максимално далеч.

— Сигурно имаш право — призна Кърт.

— Ще кажем на капитана, че ни е писнало от бюрокрация и липса на дисциплина. Всъщност, това няма да е лъжа. Нали и двамата сме недоволни от работата на отряда?

— Ами ако той откаже да приеме оставките ни?

— Че какви ще ги дъвче? — присви очи Стив. — Да не би да ни сложи окови?

— Предполагам, че не — промърмори Кърт, но несигурността в душата му остана. Не искаше да си представи как се изправя пред вбесения си началник. — Може би трябва да помислим още малко по тази част от плана…

— Нямам нищо против — сви рамене Стив. — Изобщо не ми пука какво ще говорим и пред кого ще говорим, стига да хванем навреме надземната железница за Ню Джърси. А там, съвсем близо до гарата, ще ни чака един стар, но напълно изправен пикап. С негова помощ ще се доберем до първата си тайна квартира в Пенсилвания. Там ще ни чака друго превозно средство. На практика ще сменяме колите след почивката във всяка тайна квартира…

— Това ми харесва — погледна го одобрително Кърт.

Колата свърна по Дуейн стрийт и се насочи към сградата на пожарната. Паркираха така, че да не препречват пътя на лъскавите пожарни машини, слязоха и се спогледаха победоносно.

— Операция „Отмъщение“ е в ход! — тържествено обяви Кърт.

— Армагедон, идваме — широко се усмихна Стив.

От лъскавата кабина на Кола №7 надникна лицето на Боб Кинг, един от наскоро постъпилите пожарникари.

— Хей, лейтенант — извика той.

Кърт спря и се обърна.

— Преди малко някакъв таксиджия питаше за теб — изрева Боб. — Нисък и набит, говореше със силен акцент…

Кърт и Стив ужасено се спогледаха. Не можеха да повярват на ушите си. Според предварителните им уговорки, Юри изобщо не биваше да се мярка около пожарната. Контактите им бяха ограничени до къси телефонни разговори и срещи в бар „Бяла гордост“.

— Какво искаше? — попита Кърт и се прокашля да прочисти внезапно пресъхналото си гърло. При операция от такъв мащаб не биваше да има никакви издънки.

— Каза да му се обадиш — отвърна Боб. — Изглеждаше разочарован, че не те завари…

— Хей, лейтенант, какво си му направил? — извика един ухилен пожарникар от съседната машина. — Май си забравил да му дадеш бакшиш, а?

Забележката беше посрещната с бурен смях от четиримата униформени, които играеха карти на масата пред дежурната стая. Благодарение на топлото октомврийско време всички бяха навън и това улесняваше комуникациите.

— Остави ли името си, телефонен номер? — попита Кърт.

— Не — поклати глава Боб. — Само каза да му се обадиш. Не го ли познаваш?

— Нямам дори идея кой може да бъде — отвърна с въздишка Кърт.

— Е, тогава ще чакаш да те потърси отново — сви рамене Боб.

Кърт направи знак на Стив и започна да изкачва стълбите към стаите за почивка. Горе се насочи към тоалетните, затвори след приятеля си и старателно провери кабинките. Искаше да бъде абсолютно сигурен, че двамата са сами.

— Това не ми харесва! — рече с напрегнат шепот той. — Защо, по дяволите, е дошъл тук?

— Казах ти, че тоя тип е шантав — въздъхна Стив.

Кърт започна да крачи напред-назад като звяр в клетка. Леко изпъкналата му челюст остана здраво затворена. Не можеше да повярва, че Юри ще прояви подобна глупост.

— Опасявам се, че може да стане фал — мрачно произнесе Стив. — Трябва да проведем един сериозен разговор с този човек. Едновременно с това искам да видя доказателства, че не ни е будалкал през всичкото това време…

Кърт спря да крачи и кимна с глава.

— Добре. След работа отиваме да го потърсим в Брайтън Бийч. Трябва да му налеем в главата някаква представа за правилата на конспирацията. После ще поискаме да видим лабораторията му и това, което е свършил в нея…

— Знаеш ли адреса? — попита Стив.

— Оушънвю Лейн 15 — отвърна Кърт.