Траян Първанов
Животът

Чувам те — с виелицата вечер дъхаш тъмни ноздри,

шеташ в тясната пъртина с мечешката доброта

и размахваш рошавата лапа весело за поздрав,

докато се скриеш в мартенската дреха от листа.

Слизаш сутрин с гълъбова кротост, но около мене

хвърляш в дири на лисици черно-белия си пух

и в дъгата, подир кипналото облачно гърмене,

цветно ехо от небесното ти скитане дочух…

И по стъпките ти с порива на детската почуда

мойто време като камъче захвърлено лети —

в синята обител на реката кръгове да буди,

в кремъка на лятото да трие пламнали пети,

и да гази дълго в залеза на сенки еховити

с оня шепот на потулени от слънцето души,

да въздиша в кислородната магия на тревите,

дето гущерът зелената си ризница суши…

Колко пъти ме повика, но видях ли те до вчера

подир девет минати наяве и насън земи?

Ще те търся днес и утре, някога да те намеря —

да се скрием двама с тебе нейде в тъмното сами.