Траян Първанов
Гълъб

Пак наблизо, наблизо, невидим от слънчева жал,

този гълъб по пладне е гърлено нейде запял,

няма кой да го стресне,

                                        потънал в доволство сега

бавно кърши над стрехите своята сива снага,

с дълъг кръг проверява

                                        добрия ни градски пейзаж

на безкрилото време най-верният гълъбов страж.

Като него ли — сит от площадната бяла троха

да обърсвам сълза в своя празен ръкав на смеха,

всяка нощ да потъвам в гнездото на своя адрес,

да се мяркам из утрото, с някакъв призрачен жест

все така безучастно да стискам протегната длан

посред свят с добродушни

                                        приветствия цял разлюлян;

да вървя и размахвам ръце с разранена душа

и от дребни възторзи живота си все да теша,

да се лутам безсънен по близки и чужди места,

да ме бият в лицето морфинови влажни листа?

И навярно отдавна — наяве, насън ли съм бил

в онзи ден избуял с нелегалната кръв на април?

Там от мъдро и весело тайнство напира сега

с тежък шепот развихрена тъмнозелена мъзга.

И си чувам от някакви други простори гласа,

и запяват в душата ми капки от жива роса —

тук, наблизо, където под стрехи от слънчева жал

този гълъб по пладне е гърлено глухо запял.