Траян Първанов
Мое време

Бързай, мое време,

че в душата на дървото светло

цяло утро пеят

и извират младите листа

и реките на живота,

разсъблечени в полето,

с нежните си бели длани

са прегърнали света.

 

Бързай, мое време!

Тежък вятър

с облака си слиза…

Ей го, иде с тътена

от гръмотевичния връх

и над стрехите

на хора и на птици

все по-близо

святка и се свежда мълния

с отровния си дъх.

 

Бързай, че по цели нощи

тази мълния се кръсти,

обикаля с трескав поглед

рано мръкналия свод —

сякаш някой горе

с тънките си

неутронни пръсти

хвърля неспокойно

зара на човешкия живот.

 

Бързай, мое време!

Утре може ли

да те разкаже

русото ни детство,

пътешествало с възторга бос,

щом от мълнията почернее

светлината даже

и в петите ни се вреже

змийската й мъртва кост?

 

Бързай, мое време!

Ей го расне

огненото цвете,

съска и се свежда,

вече диша в нашите гърди.

И преди да падне,

протегни

към облака ръцете

и от него трънчето

на мълнията

бързо извади!