Траян Първанов
Призив, 87

Оставете къщичката в Карлово да расне

като вкоренена мъка в българската пръст.

Оставете я! На вашите конкурси гласни

тя явява се безгласна с дребния си ръст.

Нека с майчиния шепот в нощите да слизат

тия бистри дъждове над дългата ни жад

и при нас да идва с жертвената бяла риза

оня карловец — забързан, синеок и млад.

Нека къщичката да ни свети, да ни топли

посред мраморния студ на толкова дворци

и в душата си великденска с безсънни вопли

да надмогва пустословие на мъдреци…

Пощадете я в проектите си главоломни,

щом за вечен паметник народът я избра.

Днес Апостола го няма, та да ни напомни

как да пастрим и да харчим общата пара

и подлеца, некадърника да разтревожи,

да ги прокълне заради българския род

с непрощаващия кръст от револвера с ножа.

Оставете къщичката!

В българския свод

ще натегнат грозно вкаменените мащаби

с причудливи фигури в бетонния кошмар

и величието

неусетно

ще ограби

цялата естественост на земния му дар.

И сред джунгла от приумица за фараони,

и към ханчета

(все още в къкринския стил)

утре ще вървят екскурзиантските колони

и ще шепнат:

„Бог ли тук се е родил?“

Не е бог Апостола и в простотата ясна

оставете люлката му в истинския ръст,

оставете къщичката в Карлово да расне

от голямата душа на българската пръст.