Траян Първанов
Ехо

Кой ме вика невидим в просторното утро

и ме пръска от бързея с жива вода

и денят ми по речното ехо се лута

сред зелена, зелена до сън свобода?

 

Сгорещената тръпка на слънчеви длани

върху клоните стапя пораслия скреж,

къса вятърът белите капки на дряна

и ги хвърля в безкрайния водовъртеж.

 

Скита облакът, рехава мрежа разтворил,

посред сините вирове птици гребе

и приплясват безсънните риби нагоре

с тая жажда — да имат крила за небе.

 

Как извира от храстите с приливи нежни

влажен дъх от студения млад кукуряк

и на камък, забравена вчера небрежно,

мойта риза белее на пустия бряг.

 

И притварям в просъница руси клепачи,

за да видя захласнато — в тихия брод

слиза щъркел, размята червения крачол —

май несвършено нещо остана, живот.