Траян Първанов
Пролет

Разпилян из делниците неизбежни,

как за твоето пристигане не чух,

щом се втурна буйна,

щом се хвърли нежна

като бяло откровение на дух?

 

Зарад тебе слънчево небе се срути

да прегърне ласкавата ти снага,

птиците посяха

                                сините салюти

между хлъзгавите длани на брега.

 

С милата си хубост — лека и прозрачна

като снежен дух в градината растеш

и се смееш волно —

                        в тръпка новобрачна —

по зелени чехли в роклята от скреж.

 

Как не ти е хладно, та се люшна цяла

върху още неразмръзналата пръст

и от твойта жар — момичешка и бяла

пламна цялата земя околовръст.

 

Как замаяна с видения щастливи,

изтъняла в нетърпение за плод —

ти, нетърпеливке моя, търпеливо

още даваш на живота ми живот?