Алфред ван Вогт
Черният хищник (2)

II

Край огромното старо здание двама души от екипажа разчистваха металната врата от натрупаните каменни парчета. Около обяд те седнаха, хапнаха нещо и отново облякоха скафандрите си. Сега навсякъде се мяркаха на малки групи и поединично. Кьорлът наблюдаваше с нетрепващи очи двуногите същества. Сметна, че те още изучават мъртвия град. Него го интересуваше само едно — тялото му жадуваше за храна. Яростното желание разтърсваше мускулите, а разсъдъкът се разпалваше от възникналата мисъл — да последва тези, които отидоха най-далече в развалините. Един от тях се бе отделил от групата си.

Докато обядваха, хората му предлагаха да хапне нещо от техните храни, които бяха напълно безполезни за него. Те явно не знаеха, че той трябва да яде само живи същества. Айдът е не само вещество, но и особена негова форма, която може да се получи само от тъкани, в които все още пулсира живот.

Времето минаваше и кьорлът успяваше да обуздава глада си. Той лежеше така, че хората да го виждат. Над купчината скали, натрупани над огромната врата на зданието, висеше и тихо бръмчеше метална машина. Треперейки от ярост, звярът забелязваше всички придвижвания. Нетърпимият глад го съсипваше, но въпреки това наблюдаваше как те управляват съоръженията си. Той вече бе разбрал какво ще стане, когато яркият пламък ще започне да разрушава твърдата плът на скалите, но се престори на уплашен: заръмжа и отскочи настрани.

Гросуенър се намираше на малкия патрулен катер. Сам си бе измислил работа и задача — наблюдаваше кьорла. Други задължения нямаше — изглежда на борда на този изследователски кораб никой не се нуждаеше от помощта на единствения нексиалист.

Натрупаните скали бяха разчистени и директорът Мортън заедно с още един човек се насочи натам. Те влязоха в разкрития отвор и изчезнаха от погледа. В наушниците на Гросуенър зазвучаха гласовете им. Придружителят на шефа заговори първи:

— Ама че бъркотия! Имало е само война и нищо друго. Сигурно сте забелязали тенденцията в машиностроенето. Тук всичко е вторично! Бих искал да знам как са ги управлявали и за какво са ги прилагали.

— Не схванах напълно мисълта ви — каза Мортън.

— Много е просто — отговори спътникът му. — Засега виждам само стругове и почти всяка машина притежава трансформатор, който приема енергията, преобразува я и подава за употреба. Къде се намира енергоцентралата? Надявам се, че в библиотеката им ще разкрием загадката. Какво е станало, че тази цивилизация е пропаднала?

В мрежата се вмъкна нов глас:

— Сиедъл е. Чух въпроса ви, мистър Пенънс. Намирам, че причините могат да бъдат две. Първата е липса на храна, втората — война.

Гросуенър се зарадва, когато научи името на втория събеседник. Към колекцията му се прибави още един глас. Пенънс бе главният инженер на кораба.

— Имайте предвид — отговори Пенънс, — че с помощта на науката те биха могли да разрешат проблемите с продоволствието, приятелю мой. Особено ако населението е било малко на брой. А ако не е било така, какво им е попречило да излязат в космоса и да потърсят там източници на препитание?

— Попитайте Джани Лестър — намеси се Мортън. — Аз чух, че преди кацането той разви цяла теория на тази тема.

Астрономът веднага се отзова на поканата:

— Длъжен съм да проверя казаното още веднъж, но вие ще се съгласите, че следващото съждение не се нуждае от доказателство. Този изгубен свят, с единствена планета около светилото, без нищо друго — дори луна или астероиди наоколо, и огромното разстояние до най-близката звезда, е създавал пред разумната раса ужасно трудна проблема: как от един път да разрешат задачата не толкова на междупланетните, а на междузвездните полети. Направете сравнение с нас. Колко бавно се придвижвахме в космоса, крачка по крачка. Отначало стигнахме до Луната. После — планетите. Един успех раждаше следващия. Едва след много години извършихме първото пътешествие към най-близката звезда. Така продължи, докато не бе изобретен антиускорителният двигател и галактическите разходки се превърнаха в нещо обикновено. Затова аз се съмнявам, че някоя раса би могла да постигне построяването на междузвезден двигател, без да се опира на предишен опит.

Гросуенър не изслуша следващите мнения. Той гледаше натам, където бе видял грамадната котка. Тя бе изчезнала. Не му оставаше нищо друго, освен да се нарече с няколко некрасиви названия, за това, че се бе отвлякъл. Веднага подкара малкия катер над скалите и развалините и затърси изчезналия звяр. Но погледът навсякъде се опираше на различни препятствия. Тогава кацна и започна да разпитва намиращите се на това място техници. Те си спомниха, че са видели търсения звяр преди около двадесет минути. Разстроеният нексиалист се върна в катера си и полетя отново над града.

Кьорлът прибягваше внимателно от прикритие на прикритие. Движенията му ставаха все по-бързи и бързи. Нервната енергия се натрупваше от глада и се превръщаше направо в тъпа болка. Пристигна малък всъдеход, спря пред него и огромна камера му направи снимки. Наблизо, върху скалистия хълм, шумно заработи огромна сонда. Всички тези картини се сляха в мозъка на кьорла и бяха изместени само от едно настойчиво нетърпение да настигне отделилия се човек. Накрая не издържа. Зелена пяна изпълни устата му. За миг усети, че никой не го гледа, и веднага се метна над каменистия насип и забяга с всички сили. Придвижваше се с грамадни плавни скокове. Забрави всичко друго, освен пряката си цел, сякаш през мозъка му бе преминала вълшебна пръчица, която бе изтрила останалото. Носеше се по пустинните улици по най-краткия път, прескачаше през зейналите дупки в стените и препускаше по коридорите на разсипващите се на прах от времето здания. После мустачките му доловиха някакви айд-трепкания и той премина на къси прокрадващи стъпки.

Двуногият стоеше пред някакъв отвор, който е бил някога прозорец, и поглеждаше вътре след лъча на силния си фенер. Раздаде се щракване и светлинният сноп изчезна. Човекът рязко дръпна назад здравото си, набито и силно тяло, огледа се и оживено завъртя глава. На кьорла такава жизненост не се хареса — подсказваше мълниеносна реакция. Работата би могла да завърши лошо. Прикрилата се котка почака двуногия да изчезне зад ъгъла на стената и безшумно, но бързо пресече откритото пространство. Планът бе съзрял. Като призрак се плъзна по страничната улица и стремително заобиколи дългото здание. По корем запълзя в помещението и се притаи в полумрака зад купчина руини. Улицата пред него напомняше на траншея между две неразпръснати купчини камъни. Тя накрая завършваше с тесен отвор, висок почти колкото самият кьорл.

Изглежда в последния миг е бил прекалено нетърпелив. Когато двуногият мина под него, той трепна и се посипаха струйка дребни камъчета. Човекът вдигна глава и лицето му трепна и се изкриви. Хвана се за оръжието си.

Грамадното тяло се метна напред и нанесе един единствен съкрушителен удар в преливащия в различни чисти цветове прозрачен калпак на космическия скафандър. Раздаде се трясъка на разкъсван метален лист. Наоколо се разлетя кръв. Човекът се сви на две. За миг някаква непонятна сила го задържа на крака, после рухна, като прогърмя с космическите си доспехи.

Кьорлът се загърчи над плячката си. Веднага започна да изработва полето, което не позволяваше на айда да напуска кръвта. Трескаво заразчупва метала и заразкъсва тялото в него. Костите захрускаха. Плътта се разлетя на парчета. Той напъха муцуната си в горещото тяло и безброй дребни смукала започнаха да измъкват единствения вид подходяща за него храна от клетките. В това наистина блажено състояние той прекара три минути, а после пред зениците му пропълзя сянка. Трепна, вдигна глава и видя от страната на залязващото слънце да приближава малък катер. За миг се вцепени. Бавно се плъзна зад огромната купчина отломки. Когато отново подаде нос, машината лениво отплаваше вляво. Но котката разбра, че може да се върне. Обхвана го бяс, че не му позволиха да довърши трапезата си, но въпреки това остави плячката си и се устреми обратно към космическия кораб. Бягаше като преследван звяр и забави ход едва когато видя първата група работници. Те бяха така заети, че не го видяха и той се промъкна незабелязан.

Гросуенър напразно търсеше кьорла и досадата му растеше. Градът бе огромен. Руините и скривалищата се оказаха повече, отколкото бе предполагал. Накрая се насочи към кораба. И въздъхна спокойно, когато видя звярът да се разполага удобно на един голям камък под лъчите на слънцето.

Нексиалистът внимателно спря катера си така, че да държи под око това животно. И продължаваше да го следи, когато прозвуча вледеняващото кръвта съобщение: групата, която изследва града, е открила обезобразения труп на доктор Джарви от химотдела. Веднага записа координатите и потегли към това място. Там разбра, че директорът Мортън не е дошъл да погледне останките от тялото.

— Донесете го на борда — прозвуча мрачният глас на директора.

Всички приятели на доктор Джарви бяха на мястото и напрегнато гледаха през прозрачните си шлемове. Гросуенър с ужас се взираше в разкъсаната плът и окървавения метал. Към гърлото му запълзя неприятна буца. Той чу гласа на Кент:

— Боже, защо му трябваше да отиде сам!

Гласът на главния химик прозвуча хрипливо и Гросуенър си спомни, че Кент и първият му помощник Джарви бяха добри приятели. Сигурно още някой се включи на вълната, отделена за химическия отдел, защото Кент отвърна:

— Да, трябва да се извърши аутопсия.

Гросуенър разбра, че ако не се включи в тази вълна, няма да узнае много от това, което става. Той докосна съседа си и припряно попита:

— Имаш ли нещо против, ако чрез теб се настроя на вълната на химическия отдел?

— Съгласен съм.

Гросуенър го хвана през рамото и чу как някой бърбори объркано:

— Най-лошото е, че това убийство изглежда напълно безсмислено. Тялото е размазано като кайма, но изглежда нищо от органите не е изчезнало.

Биологът Смит се включи в общата вълна. Дългата му физиономия изглеждаше по-мрачна от обикновено.

— Вероятно убиецът е нападнал Джарви с цел да го изяде, а после е открил, че плътта е чуждородна и нехранителна. Съществото е по големина като нашата котка. Не яде нищо, което му поставят пред него. — Той се сепна и замълча. — Почакайте, та тази твар е достатъчно силна и едра, че да го извърши със собствените си лапи.

Последните думи бяха произнесени бавно. Директорът Мортън бе слушал разговора и сега го прекъсна:

— Подобна мисъл изглежда е минала през главите на много от нас. Това е единственото живо същество, което сме срещнали досега. Но ние естествено не можем да се разправим с него само защото го подозираме.

— Освен това — добави някой — котката никъде не е ходила. Беше непрекъснато край нас.

Преди Гросуенър да се намеси, на общата вълна се раздаде гласът на психолога:

— Мортън, аз поговорих с доста от хората. Първото им впечатление е, че звярът нито веднъж не е изчезвал от погледа им. Но след като ги поразпитах, те се съгласиха, че може би за няколко минути той не се е виждал. Аз също бях останал с такова впечатление… Но сега си припомням, че за секунди, дори минути, не съм го виждал на мястото му.

Гросуенър въздъхна и реши да не казва нито дума. Вече изказаха гледната му точка. Накрая се намеси Кент и произнесе свирепо:

— Казвам ви, забравете за случайностите. Убийте тази твар при първото подозрение. Иначе ни чакат още беди.

В спора се намеси Мортън:

— Корита, там ли сте?

— Да, директоре, непосредствено до тялото.

— Вие се движехте заедно с Кренеси и Ван Хорн. Как смятате: може ли котката да бъде потомък на господстващата раса на тази планета?

Археологът стоеше малко зад Смит сред колегите си от отдела. Високият японец бавно и почти тържествено произнесе:

— Доктор Мортън, тук има някаква тайна. Погледнете тази величествена линия на хоризонта. Забележете очертанията на архитектурата. Независимо че са изградили такава суперстолица, жителите са били близо до земята. Зданията не са просто украсени, те самите се явяват украшения. Сред цялата маса строителни детайли откривам подобия на дорийска колона, египетски пирамиди и огромен готически храм; всички те се издигат над земята тържествено и сякаш с велико предназначение. Ако тази загубена и опустошена земя се счита за Родина, то именно тя е вдъхновявала и одухотворявала сърцата на обитателите. Създадените машини доказват, че са математици и още повече — художници. Затова не са издигнали геометрически правилни градове по маниера на ултрасъвременните световни столици. Истинска художествена щедрост и дълбоки жизнерадостни емоции са отразени в извивките и нематематическото разположение на сградите, дворците и булевардите, което създава усещането на наситеност и божествена вяра в своето вътрешно предназначение.

Това не е упадъчна и посивяла от времето цивилизация, а млада и енергична култура, достатъчно уверена в силите си и целенасочена. Тук тя е завършила пътя си, рязко на тази точка е понесла последиците на Битката на туровете и е започнала да се руши като древната мюсюлманска цивилизация. Или с един скок е преминала вековете на съгласие и се е пренесла в епохата на съперничещите си държави.

Но никъде във вселената няма сведения за култура, която да е направила подобен рязък скок. Такива процеси се развиват като правило постепенно и започват с това, че предишните светини безжалостно се подлагат на съмнение. Вътрешна убеденост повече няма. Непоколебимата вяра се руши под безпристрастния натиск на аналитичните умове. Най-висш тип човек става скептикът. Аз твърдя: тази култура е загинала внезапно в епохата на разцвета си. Социологическото следствие на тази катастрофа е гибелта на морала, завръщането към звероподобната престъпност. Ако наистина е така, то котката, потомък на тази раса, трябва да е хитра твар и безжалостен убиец, готов за минутна изгода да разкъса и родния си брат.

— Достатъчно! — рязко го прекъсна Кент. — Директоре, аз съм готов да изпълня присъдата.

— Протестирам — буйно се намеси Смит. — Изслушайте ме, Мортън. Нима наистина ще убием тази котка, дори да е виновна? Тя е истинско съкровище за биолога.

Кент и Смит яростно се изгледаха, докато накрая Смит не издържа и заговори:

— Скъпи Кент, аз предвиждам, че в отдела по химия ви се иска да поместите котенцето в колбите и да направите химически анализ на кръвта и плътта. Но със съжаление трябва да ви кажа, че прекалено бързате. В биологическия отдел ни е нужен не мъртъв, а жив организъм. Струва ми се, че и физиците биха пожелали да го огледат, докато е още жив. Затова се боя, че сте последен в списъка. Моля ви, свикнете с тази мисъл. Вие ще го получите минимум след година и не по-рано.

Кент отговори глухо:

— Аз не гледам на въпроса от научна гледна точка.

— Но сте длъжен да го направите, защото Джарви е мъртъв и за него нищо не може да се измени.

— Преди всичко аз съм човек и после учен — изхриптя Кент.

— И под въздействие на емоциите си сте готов да унищожите този ценен екземпляр?

— Аз искам да унищожа тази противна твар, защото тя крие в себе си неизвестна опасност. Ние не можем да рискуваме напразно още някой човешки живот.

Мортън го прекъсна.

— Корита — произнесе дълбокомислено той, — аз съм склонен да приема като работна вашата хипотеза, но искам да ви задам още един въпрос. Възможно ли е културата на тази планета да е по-късна от колонизираната от нас култура в галактическата система?

— Напълно е възможно — отговори Корита. — Дадената цивилизация трябва да се намира в средата на десетата си степен, докато нашата, доколкото сме в състояние да съдим — е краят на осмия скок от Земята. Всяка от предишните девет съществуващи култури се е изграждала на отломките на предишната.

— В такъв случай котката може би не знае за скептицизма, който ни заставя да я подозираме за извършеното престъпление?

— Не, изглежда не й е познат.

В наушниците се раздаде мрачното възклицание на Мортън.

— Желанието ви се изпълни, Смит — заяви директорът. — Засега котката ще живее. Сега ние знаем какво ни очаква от нейна страна — нови жертви, но само поради нашата собствена небрежност. Но може да не сме прави. И аз, както Сиедъл, мисля, че тя бе непрекъснато тук. Тогава бихме постъпили несправедливо с нея. Не е изключено на тази планета да има и други опасни същества — той се прекъсна по средата на изречението си.

— Кент, как ще постъпите с тялото на Джарви?

— Засега няма да го погребем — отговори тъжно химикът. — На проклетата котка и се е приискало нещо от организма му. На пръв поглед нищо не е изчезнало, но може и нещо да не достига… Аз искам да изясня това и да докажа, че тварта е убиецът, но така, че у никого да не остане и сянка от съмнение.