Траян Първанов
Градчето

Ти не се променяш — повторимо като прах по пътя,

като есенния дъжд в крайречията рукнал —

аз те нося, преживявам даже в сънищата смътно

с оня гълъб, подир обед гърлено загукал.

 

Спрял ли е животът? В твойте улици незабелязан

поздравявам три пъти на ден едни и същи хора

и трещи по релсите със самочувствие желязно

видинският влак, посоките на две разтворил.

 

Сред привичната и шумна като на пазара кръчма

вечер свивам покрай събеседника си лакът.

И се смея с другите, и все за нещо ми е мъчно…

Може би, че слиза и мълчи в стъклата мракът?

 

Свършва седмицата в седмия си ден, когато тежко

още в утрото ще гръмне тъпан ненаситно

и пред свити младоженци в олелията човешка

сватовете с дарове чевръсто ще заситнят.

 

И през дългите си делници, където и да бъда,

ще те нося винаги със кротката ти цялост

като своя свобода във доживотната присъда…

А за друг живот не чувствам ли у мене жалост?