Траян Първанов
Аз съм утрото, в часовника запяло…

Аз съм утрото, в часовника запяло

ранобудно във ухото на нощта

и петле съм от сланата побеляло —

пея към небето, рия с крак пръстта.

 

Приеми ме като капка, просълзена

от росата, в устните на кукуряк,

или пък звезда

от тайнствена вселена,

светнала за миг

        в пространствения мрак.

 

Аз съм цвят,

а вятърът ще скърши клона

и писмо с червени кървави слова,

или тропот от копитата на коня,

затуптял дълбоко в младата трева.

 

Аз съм облакът и мъката ми вчера

плака в примките на хлъзгавия път

и поникнах като камък след вечеря,

и над мене мълниите нощем спят.

 

Всичко съм, което все ще те обича —

шепота на тоя бавен полуздрач,

сянката на храста, пламък на кокиче

и сълза от сънения детски плач.

Пътешествам —

в бели утрини разтворен,

вея своя буен вятърничав ръст,

влизам през нощта

в живителния корен

и съм струйка слънце

в бучката от пръст.

 

Аз съм чувство

в твоя свят

добър и чуден,

сняг по покрива и пушек на комин.

И ще дишам във материята буден

като твой най-верен неспокоен син.