Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Корекция
?
Форматиране
gpuh (2008)

Издание:

Траян Първанов. Русата волница — душата ми. Избрани стихотворения

ИК „Контакт, 92“, Враца, 2007 г.

Съставителство и редакция: Марин Ботунски


1

ДОКАТО ПО УЛИЦИТЕ КРАЧЕХ

и валяха дълго дъждове —

носил е писмото раздавачът

с неочакваните редове.

 

И тъмнееше в стъклата мокри.

А по стръмни улици в града —

ти си идвала със бяла рокля,

без да знаеш нещо за дъжда.

 

Без да знаеш, че писмото гледам,

разпознавам почерка ти мил —

поздравяваш ме

                        с тринайсет реда,

писани в дъждовния април.

 

Пиша ти и дъждовете плискат

своята голяма свобода.

Ти си ми необходима, близка

и те виждам слънчева в дъжда.

2

АЗ ТЕ ТЪРСЕХ

И ЗВЪНЯЛ СЪМ СНОЩИ КЪСНО,

докато дъждът плющеше по терасите

и течаха в мрака паяжини мръсни,

плетени за дом от паяче прекрасно.

 

И самичък влязох в ъгловата кръчма,

и с големи весели очи съм плакал,

а певицата край мен е пяла слънчево,

докато дъждът навън ме е привлякъл.

 

Милвах мокри клони в градската градинка,

пиех от листата им студени капки

и съм хвърлял бели сребърни стотинки

в облаците — в тежката им влажна шапка.

 

Ако ти разкажат — ти повярвай, скъпа —

никога до края аз не съм обичал,

но от обич тоя нощен дъжд ме къпа

и ме гонеха светкавиците с бичове.

 

Аз те търсех и звънях, за да те видя,

но гърмеше глухо дъжд над твоя покрив,

докато вървях из тази Атлантида

все по нишки скъсани на паячета мокри.

3

ТОЯ ДЪЖД, ИЛИ ПЪК ОНЯ, КОЙТО ИДВА,

ще ме отвлече по влажни тротоари

и не искам с неочаквана обида

утре радостния ден да те завари.

 

Аз съм странен —

                        сякаш някой ме ориса

с дълги дъждове да заобичам дните

и във шепота им да разчитам смисъл,

врязан остро

                в сянката на светлините.

 

Аз съм свикнал да вървя

                                със мокри устни,

в сричките на дъжд

                                да търся твойто име

и през коридорите на нощи пусти

да очаквам сняг от идващата зима.

 

Затова не мога днес да те намеря.

Ти на друг бъди любима и съпруга —

не на този, който ти говореше до вчера

може би за дъжд, за сняг и нещо друго.

4

ОТКРАДНИ МИ ВЯТЪРА В ДЪРВОТО,

щом го чуеш, да го разбереш,

открадни ми чувството в живота

да го духнеш като късна свещ,

открадни ми порива наивен

да вървя към тебе цяла нощ,

открадни ми пътя в дъжд проливен

подир твоя укор, че съм лош,

открадни ми късните цигари

и във чаша с вино ги хвърли,

открадни съня ми в пусти гари,

над които дъжд и сняг вали,

открадни ми думите суетни —

пламнали, угаснали за миг,

открадни ми равнините летни —

там ме би градушката с камшик.

Ограби ме и си тръгвай бързо,

без да търсиш бъдеще назад.

А на мен ми стига само въздуха

с място във дъжда на моя свят.

5

ИДВАМ СИ И В ТАЗИ УТРИН СИНЯ

галя бавно жълтата трева.

Идвам не да моля и проклинам

и да търся в любовта права.

Страдах от неискрени утехи,

често вярвах в искрени лъжи

и по мойте скитнически дрехи

прах от дълги пътища тежи.

И дали ще мога да те чувствам,

как ме чакаше, не зная аз?

Искам с тихи и горещи устни

смисъл да дадеш на този час!

Днес си идвам уморен и тежък,

спал със лоши сънища нощес.

И не искам друго — искам нежно

пак сърцето ти да каже: „Влез“.

РОДНА ЗЕМЯ

 

И на север да тръгна, от юг да се върна —

аз съм малък човек, а голям е света,

аз съм блеснало в утрото слънчево зърно

и за жътва, щом трябвам —

                                        ще падна в пръстта.

 

Не на тъжни метафори тя ме научи —

в тази родна земя много аз преживях.

По сирашките пътища лая ме куче

и ме ръси от Млечния път звезден прах.

 

Аз отвръщах лице от приятели скъпи

и изпращах любима със сухи очи,

но си знаех, че щом по земята пристъпя,

като с биле — от болка ще ме излечи.

 

И на север да бъда, на юг да се скитам —

в мене вечното слънчево чудо шумя.

Аз вървях край огостенски влажни ракити

и се спъвах от кости по мойта земя.

 

Тя е тихо през юни разстлала житата

край разцъфнали мак и шибой —

аз я нося със детското трънче в петата

и, за нея, не ставам на дребно герой.

 

Аз я моля за прошка след всяка награда

и ви казвам — не влизайте в нея със взлом!

Тя е ботевски силна, бунтовна и млада —

тази моя родина — от Рожен до Ком.

 

И на север да тръгна, от юг да се върна —

аз съм малък човек, а голям е света,

аз съм блеснало в утрото слънчево зърно

и за нейната жътва ще литна в пръстта.

Край