Траян Първанов
Спирка в равнината

На Григор Гоцев

Не зная бил ли си на спирката самичък,

когато влаковете са заглъхнали в нощта

и упорит априлски дъжд безкрайно срича

студените си думи във зелените листа.

 

Шумеше тоя дъжд… течеше в равнината,

събаряше от клоните разцъфналия сняг

и касиерът дремеше под светлината

и ми предлагаше билет за утрешния влак.

 

Зад гърбавия хълм въздишаше простора.

Мъждива лампа бляскаше над хлъзгавия път.

В градинката чешмата плискаше отворена

и мислите не можеха спокойно да заспят.

 

Връхлитаха ме дъждове на минали възторзи,

звъняха обещания на капките в гласа,

а зад гишето тракаше унило морзът

на телеграфа, който не донесе чудеса.

 

И във чакалнята прахът лютеше сухо.

И ненаситно, дълго, с часове един и същ —

в прозорците, над пътища и ниви — глухо

тежа от облаците продължителния дъжд.

 

И днес не искам, страх ме е да съм самичък.

Започне ли пресипналия плясък на дъжда —

над спирка в равнината виждам да се стича

към релсите, където бавно зрееше ръжда.