Реймънд Чандлър
Запознанство на „Нун стрийт“ (5)

5

Негърът с карирания костюм седеше на ръба на леглото и вяло подръпваше петте струни на банджото. Едрото му лице бе тържествено и спокойно, дори малко тъжно. Той подръпваше струните бавно, с голи пръсти, свел глава на една страна. От ъгълчето на устата му едва се подаваше смачкан изгаснал фас.

Някъде отдълбоко в гърлото му излизаше нисък монотонен звук. Пееше.

Евтиният електрически часовник върху камината показваше 11,15. Дневната беше малка, претъпкана с ярко тапицирани мебели, червен лампион с купчина кукли в основата му, весел килим с огромни ромбоидни шарки, два прозореца със завеси и огледало между тях. В дъното се виждаше открехната врата. Другата до нея, която извеждаше в антрето, беше затворена.

Пийт Англич лежеше на пода по гръб, с отворена уста и разперени ръце. Дишането му бе дрезгаво хриптене. Очите му бяха затворени, а лицето му изглеждаше зачервено и трескаво на червеникавите отблясъци от лампиона. Негърът освободи банджото от огромните си ръчища, стана, протегна се и се прозя. Прекоси стаята и погледна календара над камината.

— Сега не е август — каза възмутено. Откъсна листа от календара, смачка го на топка и го хвърли върху лицето на Пийт Англич.

Топката уцели бузата на изгубилия съзнание мъж. Той не помръдна. Негърът изплю фаса в дланта си, задържа я отворена, перна фаса с нокът и го отпрати в посоката на книжната топка. Пристъпи лениво, наведе се и опипа с пръст ожуленото слепоочие на Пийт Англич. Натисна раната и лекичко се ухили. Пийт Англич не помръдна.

Негърът се изправи и замислено зарита припадналия в ребрата. Риташе го отново и отново, но не много силно. Пийт Англич леко се размърда, изхриптя и претърколи глава на една страна. Негърът го изгледа доволен, остави го и се върна при леглото. Отнесе банджото до вратата към антрето и го подпря на стената. Върху вестник на малка масичка беше оставен пистолет. Той влезе в стаята зад открехнатата врата и се върна с бутилка джин, пълна до половината. Внимателно избърса бутилката с кърпичка и я остави върху полицата над камината.

— Време е, приятел — замислено каза на глас. — Като се събудиш, може пък и да не се чувстваш особено добре. Може да ти се допие… Хей, хрумна ми нещо по-добро.

Той отново взе бутилката, клекна на коляно и изля джин върху устата и брадичката на Пийт Англич, щедро посипа и предницата на ризата му. Остави бутилката на пода, след като я избърса отново, и захвърли запушалката под леглото.

— Сграбчи я, бяло момченце — тихо каза той. — От много отпечатъци глава не боли.

Взе вестника с пистолета, пусна оръжието на килима и го избута с крак близо до протегнатата ръка на Пийт Англич.

Застана до вратата и внимателно огледа така нагласената инсценировка, кимна и взе банджото. Отвори вратата, надникна навън, после отново погледна в стаята.

— Чао, друже — каза тихо. — Време ми е да се изпарявам. Пред теб няма много бъдеще, но и малкото, което имаш, ще ти се стовари изведнъж.

Той затвори вратата, прекоси площадката и се спусна надолу по стълбите. Радиоапарати тихо бръмчаха зад затворени врати. Входното фоайе на жилищния блок беше пусто. Негърът с карирания костюм се пъхна в телефонната кабина в тъмния ъгъл на фоайето, пусна монета и завъртя шайбата.

— Полицейски участък — обади се дебел глас.

Негърът долепи устни до слушалката и занарежда с хленчеща интонация:

— Това ченгетата ли са? В блок „Калиопа“ имаше голяма пукотевица, ше знайш. „Двеста четирийсет и шеста“ и „Източна четирийсет и осма“, апартамент четири „В“, запомни ли?… Та направи нещо бе, дюстабан!

Той бързо затвори, като се превиваше от смях, изтича навън и скочи в малка мръсна кола. Пришпори я и се отправи към „Сентрал авеню“. Почти беше наближил „Сентрал“, когато червеното око на патрулна кола прелетя край него и отпраши по посока на „Източна четирийсет и осма“ улица.

Негърът се изкикоти в колата и продължи пътя си. После тихичко и гърлено запя.

Щом бравата на вратата изщрака, Пийт Англич открехна клепачи. Бавно извърна глава, а върху лицето му се появи болезнена усмивка и си остана там, но той продължи да извръща глава, докато успя да се убеди в празнотата на единия край на стаята и на средата й. Отметна глава назад и видя останалата част. Изтъркаля се към пистолета и го взе. Беше неговият. Седна и механично го отвори.

Усмивката изчезна от лицето му. Един от куршумите беше изстрелян. Дулото миришеше на барут.

Той се изправи и се промъкна към открехнатата вътрешна врата, като непрекъснато държеше главата си ниско наведена.

Когато наближи, наведе се още по-ниско и широко отвори вратата. Нищо не се случи. Пред него имаше спалня с двойно легло, оправено и покрито с розова дамаска на златисти фигури.

Някой лежеше върху леглото. Жена. И не помръдваше. Суровата напрегната усмивка отново се появи върху лицето на Пийт Англич. Той се изправи и на пръсти се приближи отстрани на леглото. В дъното отворена врата водеше към банята, но отвътре не се чуваше никакъв шум. Пийт Англич разгледа цветнокожото момиче върху леглото.

Задържа дъха си, после бавно го изпусна. Момичето беше мъртво. Очите му бяха полуотворени, безразлични, ръцете отпуснати отстрани. Краката му бяха леко извити и над единия чорап под късата пола се виждаше гола кожа. На пода се търкаляше зелена шапка. Обувките бяха с главозамайващо високи токове. В стаята ухаеше на „Среднощен нарцис“. Той си спомни момичето пред хотел „Сюрприз“.

Тя беше съвсем мъртва. Мъртва достатъчно дълго, за да може кръвта да се съсири по краищата на опърлената от барут дупчица под лявата й гръд.

Пийт Англич се върна в дневната, надигна бутилката с джин и я изпразни, без да спира и без да се задави. Остана неподвижен един миг, като дишаше тежко и размишляваше. Пистолетът висеше отпуснат в лявата му ръка. Малката му стисната уста почти не се виждаше.

Той избърса отпечатъците от пръстите си по шишето джин, метна го върху леглото, прибра пистолета в кобура под мишницата си, отиде до вратата и тихо се измъкна на площадката.

Тя беше дълга, полутъмна и от нея лъхаше леден въздух. Една-единствена гола крушка осветяваше в жълто горната площадка на стълбището. Стъклена врата извеждаше на балкон над входната козирка на сградата. Луната плискаше сивкави отблясъци в единия ъгъл на стъклената врата.

Пийт Англич безшумно се спусна по стълбите до централното фоайе и посегна към топката на входната врата. Червен лъч прониза вратата от външната й страна и разпиля студени отблясъци по стъклото и мърлявото перденце, което го закриваше.

Пийт се свлече надолу и покрай стената се измъкна настрани. Очите му бързо пребродиха фоайето и се спряха върху тъмната телефонна кабина.

— Истински човешки капан — тихо прошепна той притича до кабината и влезе вътре. Приклекна и полупритвори вратата.

По верандата изтрополиха стъпки, входната врата изскърца и се отвори. Стъпките отекнаха във фоайето, спряха.

Груб глас се обади:

— Май всичко е тихо, а? Сигурно са ни вързали тенекия.

Друг му отвърна:

— Четири „В“. Да му хвърлим едно око, така и така сме тук.

Стъпките отново прошумяха, затропаха по стълбите и прокънтяха на горната площадка.

Пийт Англич бутна вратата на телефонната кабина, промъкна се до входната врата, приклекна и примижа срещу червените отблясъци. Патрулната кола край бордюра бе само тъмен силует, фаровете й светеха покрай напукания тротоар. Вътре нищо не се виждаше. Пийт въздъхна, отвори вратата и тръгна бързо, но не много, надолу по дървените стъпала на верандата.

Патрулната кола беше празна и двете й предни врати зееха отворени. Тъмни сенки предпазливо се промъкваха от другата страна на улицата. Пийт Англич се насочи право към патрулната кола и влезе вътре. Тихо затвори вратите, настъпи стартера и включи на скорост.

Мина покрай събиращата се тълпа от съседи. На първия ъгъл зави и изключи червената лампа. После подкара бързо, влизаше и излизаше от разни пресечки все по-далече от „Сентрал“. След известно време обърна и се упъти обратно към него. Когато наближи осветената и задръстена от коли улица, сви в странична пряка и остави патрулната кола под прашните дървета.

Тръгна пеша към „Сентрал“.