Арнет Лем
Шотландска кръв (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Майко — извика Алисдър за двадесети път. Джоана престана да записва задачите за жътвата в календара си. Тя затвори мастилницата и прибра пособията за писане в сандъка, който портиерът беше пренесъл в стаята на Алисдър.

Стиснал с ръце краищата на дюшека, Алисдър седеше на леглото и клатеше краката си. Беше облечен в нови панталони, един нюанс по-светли от кафявото му палто.

— Майко. — Той скочи от леглото, взе меча си и започна да го размахва срещу невидим противник. — Ако имам сестричка, ще бъде добре, защото тя може да се омъжи за важен владетел и аз — той посочи гърдите си с палец — ще имам с кого да разменям по някой удар с меча.

Тези приказки за малката сестричка трябваше да спрат. Беше успяла да избегне срещите с Дръмонд и с времето знаеше, че ще успее да го убеди, че фиктивният брак е най-подходящ в случая. Но всеки път, когато ги забавляваше, й се приискваше да й бъде истински съпруг. Когато я прегръщаше и целуваше, тя си мечтаеше да го е срещнала за първи път и той тепърва да се влюбва в нея.

Можеше да заличи клеймото. Можеше да направи така, че някоя нощ Дръмонд да прекали с бирата. Щеше да се доближи усмихната до него и да му протегне ръка. Той щеше да я прегърне и тогава тя щеше да го попита защо целувките му я карат да чувства празнота в себе си. Тази мисъл я накара да потръпне от възбуда.

Но рано или късно той щеше да я нарече Клеър и устата му щеше да се изкриви от недоверие. Любовта щеше да угасне в сърцето й до следващия път, когато той успееше да забрави какво му бе причинила Клеър.

— Чу ли, мамо? Една сестричка би ми помогнала да стана по-добър водач.

Цената на любовта й към Дръмонд Макуин беше прекалено висока за Джоана Бенисън. Дяволите да ги вземат съпрузите!

— Кой ти каза това?

— Татко, а и шерифът го потвърди.

Тя се вкопчи във възможността да смени темата на разговора.

— Трябва да му благодариш за новата книга.

Той извади от торбичката си тясна кожена лента, украсена с пера и дървени мъниста.

— Направих му това. Да закача дивеча към седлото си.

— Много мило от твоя страна.

— Сам го измислих. Освен перата. Глори каза, че те ще подсладят дивеча на ловеца. Вярно ли е това? Суин твърди, че Глори не би разпознала бекас, дори той да пропълзи в леглото й.

— Предполагам, че мнението на Суин за Глори е предубедено.

— Аха — сериозно отвърна той. — Защото е потопила фитила на друг мъж.

— Какво каза?

Той затаи дъх и на лицето му се изписа объркване. После я погледна.

— Никой не ми казва каква е същината, но няма да ми е нужно много време да стана добър ловец. Татко ще ме научи.

Тя остави без коментар грубата реплика, защото ако започнеше да я обсъжда, Алисдър щеше да й досажда, докато не му обясни значението й. По-добре Дръмонд да обясняваше мъжките вулгарности. Вероятно беше много добър в това.

— Кога ще дадеш на шерифа подаръка си? — попита тя.

Той си отдъхна и хвърли поглед към вратата.

— На вечеря.

Беше толкова развълнуван, че ще се присъедини към тях тази вечер, и тя искаше да бъде сигурна, че вечерята ще протече добре за него.

— Можеш да му го дадеш там. Сигурна съм, че и другите мъже ще харесат подаръка ти.

Той я наблюдаваше внимателно и тъй като беше умно дете разбра, че тя му намеква нещо, върху което трябва да се замисли. След известно време той колебливо попита:

— Те ще ми се смеят ли?

— Разбира се, че не. Мисля, че ще те похвалят. Какво ще им кажеш, ако го направят?

Той започна да размишлява, раменете му се отпуснаха и на лицето му се изписа съжаление.

— Ще искам да им дам и на тях, но тази вечер не мога да направя повече.

Винаги е бил умно дете.

— И ще се почувстваш неудобно.

— Да. Какво да направя?

— Шерифът ще остане тук още няколко дни. Можеш да му го дадеш утре или вдругиден.

— Страхотно! — Той се стовари върху леглото.

Чу се звънецът. Евелин щеше да сервира вечерята след половин час. Джоана си помисли, че трябва да провери как върви подготовката и се изправи.

— Чакай! — Алисдър започна бавно да прибира кожената лента в торбичката си. — Ред Дъглас яде ли моркови?

Безобидният въпрос и бавните му движения възбудиха любопитството й.

— Ти нещо се колебаеш, Алисдър. Защо?

— Аз? — Той се вторачи в тавана, след това в пода, а накрая и в подгъва на палтото си.

Изражението му беше толкова безобидно и невинно, че тя едва не се разсмя.

— Да, ти, Алисдър Александър Макуин. Той сви рамене и наведе глава.

— Искам да обсъдя много неща с тебе. Струва ми се, че моментът е подходящ. — Той погледна към вратата. Очевидно не бързаше за вечеря.

За да го изпита, тя попита:

— Надявам се, че брат Джулиан няма да дойде по-рано и да започне да опитва печените дюли.

Алисдър хукна към вратата, надникна в коридора и се огледа. Джоана го последва. Когато я забеляза, той отново се втурна навътре и блокира пътя й. После затвори вратата зад себе си.

— По-добре още веднъж ми среши косата.

— Ах, ти, малък мошенико. Току-що ти я сресах.

Той я хвана за ръката и я задърпа навътре в стаята.

— Моля те?

— Какво си намислил?

— Нищо. — Гласът му секна от чувството за вина. — Аз просто… искам да избягна неловките моменти. — Той грабна четката и я пъхна в ръката й. — Ред Дъглас може да ме помисли за хулиган.

Тя прокара пръсти през косата му.

— Съмнявам се, че би могъл да те помисли за нещо друго, освен за добро и честно момче, което никога не лъже майка си.

Той се намръщи, пристъпи по-близо до нея и наведе глава.

— Моля те!

Изглежда, за него беше важно тя да отстъпи. Щеше да й каже какво си е наумил, но когато сам реши. Тя имаше достатъчно търпение.

Джоана прекара четката през косата му, която започна да пука. Помисли си за прекалено дългата коса на баща му и наум си отбеляза, че трябва да го подстриже.

Той беше останал без майка още при раждането си. Дръмонд не беше познал особената любов, която само майка и син можеха да споделят. Майка му не беше чула детското му бърборене. Била е лишена от първите му стъпки. Кой беше ресал косата на Дръмонд, кой беше лекувал раните му и успокоявал душата му?

— Защо възрастните мразят децата?

Въпросът на Алисдър прекъсна мислите й. Защо дори и сред тълпа гласът на сина й винаги стигаше до нея? Не знаеше, но го приемаше като специален подарък.

— Майко?

Той често изглеждаше по-голям за годините си, но тази вечер беше особено нараним.

— Не всички възрастни мразят децата.

— О, напротив. Шивачът гони мене и останалите деца от магазина си.

— Защото обикновено малките момчета имат мръсни и лепкави пръсти и могат да повредят платовете му.

Алисдър се изправи и показа ръцете си.

— Моите са чисти. — Дойде му наум някаква идея и той хукна към легена. — Но мога отново да ги измия.

В списъка на неприятните неща миенето на ръцете се нареждаше след ученето на латински и щипането на бузите му от жената на обущаря. Сега вече Джоана беше сигурна, че е намислил нещо. Тя скръсти ръце.

— Кажи какво си наумил, Алисдър Макуин, или наистина ще изпаднеш в неловко положение, когато обявя пред баща ти и Ред Дъглас, че няма да вечеряш с тях.

— Не можеш да го направиш! — Той смръщи лице и се замисли. — Ред Дъглас сигурно вече ще ме харесва, след като имам баща.

Той беше объркан пленник на момчешките си колебания. Почувствала се виновна, Джоана се приближи да го успокои.

— Не е вярно, че Дъглас не те харесва. Той просто се отнася по особен начин с децата.

— Зная. — Той избърса ръцете си в кърпата и заяви с боботещ глас: — Да се държат момчетата в детската стая, докато научат къде е тоалетната. И след като вече могат да седят на кон, зверчетата да се отглеждат навън. — Той потрепера от отвращение.

Дали Алисдър не се страхуваше, че може да го изпратят някъде далече?

— Няма да те давам никъде. Казвала съм ти го вече.

Той отново погледна към вратата.

— А татко какво мисли?

Майчината й загриженост беше изместена от мрачно подозрение. Обзалагаше се, че Алисдър чакаше Дръмонд. Бащата отново използваше сина, за да постигне целите си. Ако беше вярно, щеше да накара Дръмонд да съжалява, че не се е прибрал в Шотландия.

— Защо не попиташ баща си?

Ядосан, той разпери ръце.

— Бих го попитал, но той още не е дошъл. — При острия й поглед той се намръщи.

На вратата се почука и Алисдър се втурна да отвори.

— Татко! — Той наклони глава назад и сложи ръце на кръста си. — Закъсняваш.

— А ти си нахален. — Дръмонд влезе вътре. Все още мократа му коса беше сресана назад. Беше облечен в ново черно кожено палто и тесни сиви панталони. Под мишницата си държеше малко ковчеже, а в ръката — букет от бял пирен и маргаритки.

— Извинявам се — каза той и подаде ковчежето на Алисдър, а на Джоана — цветята.

Алисдър клекна на пода, за да разгледа подаръка си. Джоана помириса букета, но ръката й така трепереше, че трябваше да хване китката с двете си длани. Как смееше да влиза в стаята красив като греха… и с подаръци? Не се предвиждаше той да я желае и тя не можеше да рискува да се влюби в него.

— Белият пирен носи щастие — каза той. Тя подозираше, че подаръкът беше част от заговор, защото не очакваше от съпруга си да й носи цветя. Изпита непреодолимо желание да се усмихне глупаво, но превъзмогна слабостта си. Не беше първият мъж, който й подаряваше цветя. Не можеше да си загуби ума само заради един букет или мила усмивка.

Подаръкът за Алисдър я обърка. Защо Дръмонд му го беше дал точно сега, когато ги очакваха гостите?

Тя му хвърли един поглед и видя, че топ я оглежда.

— Зеленото много ти отива — каза той с усмивка на лицето.

Това беше най-хубавата й рокля от лека вълна с широки ивици, черен сатен по краищата и ръкавите. Тя си беше мислила за неговото мнение, защото искаше да я хареса. Беше се упрекнала, че може да се държи така глупаво.

Смутена, тя промърмори някаква благодарност.

— Виж, мамо! — Алисдър се изправи и й подаде комплект ножове. Острието беше добре наточено, а дървената дръжка пасваше на ръката му. Джоана беше благодарна, че Дръмонд се е сетил за Алисдър, но беше и за интригувала.

— Красиви са, Дръмонд, много интересен подарък за момче, нали така?

Той й хвърли бърз поглед.

— Значи и това си забравила?

Ето още един случай, за който не знаеше, а Клеър би трябвало да е запозната. Нямаше ли най-после да се научи да държи устата си затворена?

— Моля те, опресни паметта ми.

— Трябва да отбележим първото сядане на Алисдър на масата заедно с вожд на клан. Това е шотландски обичай. Не си ли спомняш вечерта, когато водачът на клана Маккензи вечеря с нас и по-малкият ми брат Рандолф получи своите ножове? Ти вдигна страшно много шум около тази традиция.

Въпреки че беше направила нова грешка, Джоана се зарадва. Той си спомни нещо хубаво за една добра и любяща душа, която беше имала тежък живот. Бедната Клеър.

— Какво има? — попита Дръмонд. — Изглеждаш тъжна.

Де да можеше да му каже истината и да пречисти душата си. Вместо това тя извърши още един грях.

— Не съм. — После потърси спасение в сина си. — Ти какво мислиш, Алисдър?

Сините му очи бяха широко отворени от страхопочитание и той потърка дръжката на ножа в палеца си.

— На него има гравиран вълк. Виждаш ли? — Той го подаде на Джоана. — Това е символът на Макуин. Знаеш ли, че съм издънка на мощния клан Макуин?

Сълзите я задавиха. Никога не си беше представяла, че истинският му баща ще изпълни така добре ролята си, защото неговото присъствие носеше зла орис за нея. Както и да е, нейните проблеми щяха да почакат. Дръмонд беше спазил обещанието си да запознае сина си с историята на Шотландия. Алисдър беше щастлив. Джоана възнамеряваше да се весели заедно с тях.

Тя опита острието.

— Много е остро и изработката му е една от най-добрите, които съм виждала. Гостите ти ще бъдат силно впечатлени, Алисдър.

Сладкото му личице се разтопи в усмивка, която един ден щеше да спечели сърцето на някоя жена. Да даде Господ да намерят хармония помежду си.

— О, благодаря ти, татко. — Той се хвърли към Дръмонд, който го вдигна във въздуха и го качи върху хълбока си.

— Разкажи ми всичко за моите ножове.

— Ако владетелят вземе един от тях със себе си — обясни Дръмонд, — значи те е приел като един от своите родственици и се чувства добре дошъл на всяка маса в твоето имение.

— Неговите родственици — замисли се Алисдър. — Трябва ли да престана да бъда Макуин?

— Никога. Ти ще си останеш Макуин, сине, до края на дните си. Бог е предопределил това.

— Бог те върна при мене.

— Да, така е. — Дръмонд намигна и подхвърли пищящия Алисдър във въздуха.

Джоана се изпълни с гордост, докато ги наблюдаваше заедно, щастливи и с толкова еднакви черти. Алисдър винаги е бил самоуверено момче, а под влиянието на Дръмонд щеше да научи и за онези Макуин, които бяха живели преди него. Независимо какво щеше да се случи между нея и Дръмонд, Алисдър щеше да има баща и бъдеще, от които се нуждаеше. Всяка саможертва от нейна страна си заслужаваше заради това.

— Майко? — В погледа на Алисдър се четеше съжаление. — Казах на татко, че може заедно с мене да те придружи до масата, но не можех да го поставя в неловкото положение да закъснее за вечеря. Затова се бавех и не ти казах цялата истина. Ще ми простиш ли?

Силна обич задави Джоана.

— Да. Това беше много малък пропуск от твоя страна, а и мотивите ти са били благородни. — Тя погледна към Дръмонд и добави: — И твоите също.

Мъжкото му излъчване се засили от престорено скромната усмивка, която се изписа на лицето му.

— Дори и един тъп трол може да притежава някои добродетели.

Никой няма повече от тебе, проплака сърцето й. Алисдър се намеси.

— Майка те нарече трол. Трол, татко е трол.

— Достатъчно, сине — възпря го Дръмонд. — Знаеш, че не трябва да повтаряш всяка нейна дума. Освен ако аз не ти наредя.

Невероятно щастлив, Алисдър започна да удря баща си в гърдите.

— Нареждам ти да ми кажеш защо закъсня.

Дръмонд го остави на земята.

— След като настояваш, господарю Алисдър. Дърводелецът бързаше колкото се може, но свърши едва преди малко.

Алисдър кимна и премести погледа си от него върху Джоана. После огледа съсредоточено цветята й. Тя се чудеше какви ли дълбоки мисли се въртят из главата му. Погледна въпросително Дръмонд, който сви развеселено рамене.

— Знаеш ли, майко — започна накрая Алисдър. — Хекли казва, че ако ми дадеш сестричка, аз ще я спъвам и ще хвърлям кал в лицето й. Но не трябва да му вярваш.

Ако Дръмонд се наслаждаваше на неудобството й, то поне не го показваше. И тъй като явно не беше заинтересован от тази тема, тя също можеше да я пренебрегне.

— Давам ти честната си дума, майко.

Вече имаше достатъчно опит като родител и най-успешният й ход беше да отвлича вниманието му.

— Кога видя майстора на стрели?

С върха на новия си нож Алисдър леко разбута малките бели цветчета на букета й.

— Днес. Татко ще ходи утре на лов и искаше Хекли да направи стрелите му.

Дръмонд се намеси.

— Казах на Алисдър, че може да ходи на лов, когато поотрасне малко.

— Трябва да се упражнявам с моя лък… — Алисдър се плесна с ръка през устата и погледна баща си виновно.

Ако Дръмонд беше пренебрегнал мнението й и беше казал на Алисдър, че може да се присъедини към лова, щеше да направи живота му ад.

Той усети неодобрението й и имаше наглостта да изглежда изненадан.

— Алисдър — свали той момчето на земята. — Кажи на майка си какво друго ти казах за лова.

Алисдър започна да кръстосва стаята, скръстил ръце зад гърба си.

— Ловът е опасно нещо, майко. Може да съм достатъчно голям, но кобилата ми е прекалено бавна и може да се нарани. Добрият ловец винаги трябва да се грижи за животното си. Валкири е мой верен приятел. Освен това трябва да се упражнявам.

Развеселен, като петел при зазоряване, Дръмонд настоя:

— Кажи на майка си кога ще се упражняваш.

— След уроците си по латински.

Дръмонд направо сияеше и у Джоана се събуди надежда. Бащината гордост беше нещо ново за него и това и напомни за всички случаи, когато Алисдър беше обогатявал живота й. Дали общата им грижа за момчето щеше да стане крайъгълният камък, върху който да изградят бъдеще като съпруг и съпруга? Не знаеше.

— Сега вече сме семейство, нали така? — попита Алисдър.

Джоана усещаше, че Дръмонд я наблюдава с желанието и тя да го погледне. Направи го и незабавно се разкая за това. В погледа му видя съжаление, каквото можеше да има само у един несправедливо обиден мъж. Беше виждала този израз неведнъж върху лицето на Суин.

— Нали сме семейство? — повтори Алисдър.

— И при това гладно — отвърна тя и тръгна към вратата.

Доволен, Алисдър прибра ножа и взе дървената кутия.

— Още нещо — каза Дръмонд. — Ако Дъглас повдигне някакъв въпрос, по който ти знаеш нещо, можеш да се включиш в разговора. Не трябва да чакаш да се обърне лично към тебе.

Алисдър подръпна панталона си и с полюляваща се походка излезе през вратата. С провлачения говор на йоркширец той отвърна:

— Шъ съ опитам да съм забавен.

* * *

Ред Дъглас се придържаше към традицията за спазването на тишина по време на вечерята. Малко се каза, докато Джоана не нареди на Евелин да почисти масата и да сервира десерта.

— Господарю — обърна се тя към Дъглас. — Как са Мери и Бриджит? — Джоана се беше грижила за момичетата в продължение на три години.

Съвсем равнодушно той отвърна:

— С удоволствие биха се върнали при вас.

Алисдър се намеси.

— Аз научих Бриджит да лови гущери.

Владетелят се протегна назад.

— Ловенето на съпрузи е много по-добър спорт за момиче, което не е наречено за някого.

— Намерихте ли им подходящи съпрузи? — попита Джоана.

— И на двете, при това богати англичани. Ще се омъжат на Архангелов ден.

Тя се надяваше, че мъжете им ще бъдат добри хора.

— Предайте им моите поздрави.

Дъглас се оригна и почеса корема си.

— Разговорът за някоя сватба подтиква като нищо друго на света мъжа да потопи фитила си.

Алисдър се намеси.

— Суин казва, че Глори е много добра в топенето на фитили.

Ченето на Джоана увисна. Дъглас се разсмя гръмогласно. Дръмонд също се задушаваше от смях. Брат Джулиан изруга. Шериф Хей се изкикоти. Слава Богу, че Бърти не беше тук. Той щеше да завие само за да я ядоса.

Брат Джулиан прочисти гърлото си.

— Дъглас, епископът в абатството Суинхарт казва, че кралят със сигурност ще ти даде баронска титла.

Изведнъж Дъглас стана сериозен и се вторачи в Дръмонд.

— Аз ще поддържам мир с Плантагенетите. Ако Едуард Втори тръгне срещу планинците, ти на чия страна ще застанеш, Макуин?

Рамо до рамо с моите хора, искаше да отвърне Дръмонд, но жена му заговори преди него.

— Лорд Дръмонд казва, че новият ни крал няма такова влечение към Шотландия като баща си. А и Едуард Втори не разполага с необходимите средства, за да започне война срещу клановете.

Дъглас всмукна през зъбите си.

— Английският затвор явно те е променил, а, Макуин? Мислехме, че старият крал те е нарязал на парчета и е заковал по едно на всяка градска порта в Англия.

Във въздуха се чу възклицанието на Джоана. Тя пребледня, а лицето и се вкамени от шока. Погледна Алисдър, който беше изгубил интереса си към крема.

Дръмонд гледаше ядосано госта им.

— Доста неприятен въпрос за обсъждане на маса, Дъглас.

— Наистина — намеси се яростно Джоана и цветът й започна да се възвръща. — Лорд Дръмонд се върна при нас и ние благославяме Бога и ангелите за добротата им.

— Той беше хванат…

— Какво е правил — прекъсна го рязко тя, — си е негова работа, Дъглас. Няма да го обсъждаме повече.

Той сви рамене.

— Рамзи смята, че кралят ще донесе заповедта за помилването ти, подписана и подпечатана от парламента. Ще бъдеш свободен и уважаван човек.

Изненадан от изказването й в негова защита, на Дръмонд му се прииска да я прегърне.

— Помилване? Кой е бил в затвора? — попита Алисдър.

Дъглас се изправи.

— Баща ти и явно не се е поправил за седемте години, прекарани в адската дупка на Лондон.

Алисдър сви юмруци и лицето му пламна от гняв.

— Баща ми не е бил в затвора. Той е бил на небето заедно с ангелите. Нали така, татко?

Дъглас се изкикоти.

Дръмонд беше обхванат от съжаление. Отдавна трябваше да му каже, но просто не знаеше как. Той погледна жена си. Изражението й сякаш също казваше: „Господи, защо не му казахме?“

„Защото бяхме прекалено заети със собствените си проблеми“, безмълвно отвърна той.

Вместо това Дръмонд отвърна:

— Това не са подходящи теми за момента. Ще ги обсъдим по-късно.

Дъглас се извини и стана. Алисдър дори не забеляза, че владетелят взе ножа, кимна одобрително към него и го отнесе със себе си. Момчето беше оставило недояден крема си.

— Може ли да се оттегля? — Той не откъсваше поглед от масата.

Всички останали го наблюдаваха.

Сърцето на Дръмонд се сви. Той не се беше замислял какво влияние биха могли да имат неговите убеждения и действия върху сина му. Не се беше замислял, че Алисдър не знае за алчните английски крале, които желаят земята на другите. Не беше научил сина си да обича Шотландия. Но Клеър беше научила момчето да обича Феърхоуп, където имаше мир. Момчето трябваше да научи за победителите и победените и Дръмонд се молеше да успее да намери правилните думи.

Той срещна погледа на жена си.

— Наслаждавай се на десерта си.

При думите наслаждавай се Джоана вдигна вежди и той разбра, че тя няма да се успокои, докато не възвърнат щастливите мигове на Алисдър. Дръмонд щеше да се постарае да го стори. Той стана и сложи ръка на рамото на сина си.

— Ела с мене, Алисдър.

Момчето се дръпна, но се смъкна от пейката и излезе от стаята заедно с баща си.

Джоана ги наблюдаваше как се отдалечават с разбито сърце. Брат Джулиан също се извини и ги последва.

— Момчето ще го преживее.

Безсърдечното изказване разгневи Джоана.

— Ти си знаел, че Дръмонд е жив. Защо иначе ще очакваш от краля да донесе заповедта му за помилване?

Той се изправи и зае официалната си стойка. Светлината от свещите се отразяваше във веригата — символ на властта му, и ъгловатите му черти изглеждаха груби.

— Той имаше смъртна присъда. Кралят можеше да нареди да го обесят във всеки един момент.

О, Боже мой, помисли си тя, Дръмонд е носил този товар сам в продължение на седем години. Дали всяка сутрин се беше будил и се беше чудил дали ще доживее да види залеза?

— Никой не е мислил, че Едуард Първи ще подари живота на вожда.

Най-малко Дръмонд, помисли си тя. Ядосана, тя бутна настрани чинията с крема и се наклони напред.

— Рамзи, седял си на тази маса толкова пъти и си чувал Алисдър да ме пита дали баща му го обича. Би могъл да ми спестиш мъката, която ми причиняваха неговите въпроси.

— Мислех, че вече си приключила с тъгата си.

— Надявал си се да е така, но никога не съм ти давала право да смяташ, че след като съпругът ми е мъртъв, аз ще искам теб.

Обидата го жилна, той сви юмрук и тропна по масата.

— Никога не си го споменавала, освен в приказките.

— Онова, което става в сърцето ми, си е моя работа.

— Вече не, Клеър — сряза я той. — Очевидно е, че обичаш съпруга си.

Беше ли се влюбила в Дръмонд Макуин? Изпитваше разнообразни чувства към него, но не беше сигурна, че го обича. Би предпочела да обмисли този въпрос насаме.

— Нямаше право, Рамзи, да криеш истината от мене.

Авторитетното му държание стана ледено.

— Мислех, че така е най-добре. Какво щеше да направиш?

— Онова, което намерех за добре.

— Ти не си подходяща за съпруга — промърмори той. — Прекалено независима си.

Тя не беше окуражавала чувствата му. По-скоро го беше смятала за доверен приятел, а той я беше предал. Болезненото срутване на идеала беше нещо ново за нея. Глори винаги казваше, че мъжете и жените не могат да бъдат истински приятели помежду си. За съжаление беше права.

Джоана примирено отвърна:

— Ти опорочи приятелството ни, Рамзи, за което искрено съжалявам.

— Той няма да намери удовлетворение тук.

За първи път Джоана беше обект на деспотичния характер на Рамзи. Нищо чудно, че престъпленията в неговия район бяха малко.

— Дали лорд Дръмонд ще процъфти сред нас, или ще се завърне в Шотландия, теб не те засяга.

— О! — Той се отпусна и започна да върти чашата за дръжката й. — Значи твоят предан съпруг не ти е казал нищо за условията на помилването му. Ти си вързана за него, Клеър, защото ще бъде обявен извън закона, ако пристъпи в любимата си Шотландия.

— Отмъщението не е достойно за тебе.

— Клеър? — примоли се той.

Съзнанието на Джоана се изпълни с ненавист.

— Никога повече не ме наричай с това име. Ти се опита да ме ухажваш, след като си знаел, че съпругът ми е жив. Можеше да ме направиш прелюбодейка.

Той изруга и изхвърча от стаята.

Щеше да издигне стена от учтивост между нея и шерифа. Сега трябваше да се отдели от съпруга си, защото поне такъв щеше да има.

Търсенето й завърши в конюшнята.

— Той и Алисдър излязоха с жребеца — каза Суин, който пиеше бира с ковача.

— Това обяснява факта защо Лонгфелоу е толкова неспокоен. Каза ли Дръмонд къде отиват?

— Не, но взе одеяло, кремъка и огнивото си. Не бих се тревожил на ваше място, господарке. Момчето искаше да отиде. Макуин ще се оправи с него. Алисдър никога не е могъл да сдържа гнева си дълго. Новината беше доста тежка за него.

— Значи си чул? — Тя се надяваше Дръмонд да успее да се справи с разбитите илюзии на Алисдър.

Той поклати глава.

— Проклети Плантагенети.

— И шерифът също, Суин. Той е знаел. — Тя едва удържаше сълзите си. — През всичките тези години, той е знаел.

Суин взе ръката й.

— Съжалявам само, че вие и Алисдър имахте добро мнение за него.

С мъже като Суин в живота си Алисдър скоро щеше да забрави шерифа. Тя леко му се усмихна.

— Знаеш ли, Глори беше права.

Той изсумтя.

— Как ли пък не.

Смяната на темата беше възможност за кратка почивка от жестокостите на деня и Джоана се вкопчи в нея.

— А ти си инат като магаре. Не я заслужаваш.

— И тя така твърди. Ще се отнасям както намеря за добре с девойката.

Джоана знаеше, че това е истина.

— Пожелавам ти мир, Суин Хендъл.

— И на вас, господарке. Вашите мъже няма да се върнат тази нощ. Да ви изпратя ли до кулата?

— Благодаря, не.

Имаше някои неща, които трябваше да свърши сама. Сестра й беше съгрешила, като бе легнала с мъж, който не й беше съпруг. Джоана щеше да постъпи по същия начин. Жалко, че не можеше да каже на Дръмонд истината. Може би и това щеше да стане някой ден. Но сега беше нейният шанс да направи последната крачка и да стане негова съпруга, обричайки се по този начин на живот, изпълнен с нови грехове.