Абрахам Мерит
Седем стъпки до Сатаната (14)

Четиринадесета глава

— Изпреварили сме я — непредпазливо изрекох аз.

Чу се шум, някой седна в постелята.

— Кой е тук? — прозвуча тихият глас на Ева. — Пръстът ми е на звънеца.

— Аз съм, Джим — отвърнах бързо и също така тихо.

— Джим! — Засенчената лампа светна. — Къде беше? Ужасно се изплаших за тебе!

Ева се подпираше на възглавницата, кафявите й очи бяха широко отворени и проблясваха, а разкошната й бронзова коса бе леко разрошена. Приличаше на малко, току-що събудило се момиче. И изглеждаше най-прекрасна от всички. Всеки път, когато я виждам, ми се струва все по-хубава. Дори си помислих кога ще спре. Сега бе облечена в очарователен дантелен розов пеньоар. И знаех, че през целия си останал живот при вида на такава дреха сърцето ми ще започва да бие по-силно, дори да виси на някоя витрина.

Тя се измъкна от леглото, дотича при мен и ме целуна. Беше толкова приятно, че забравих всичко друго на света. Чух странни звуци зад мен. Хари се поклащаше наляво-надясно, стиснал ръце и полузатворил очите си, лицето му бе напрегнато в екстаз и тихо пееше като влюбен папагал. Той наистина бе сантиментален, този дребничък крадец Хари.

Ева го погледна и се разсмя.

— Ако искаш да кажеш: „Благославям ви, деца мои“, хайде, Хари — палаво каза тя.

Той примига, усмихна се унесено и дойде на себе си.

— Спомних си за нас с Меги — изрече малко тъжно Хари. — Как се срещнахме. Сърцето ми се стопли.

— Е, достатъчно — казах аз, — предполагам, че можем да започнем съвещанието. Имаме много въпроси за разглеждане, а времето ни е малко. Ева, могат ли да ни прекъснат?

— Едва ли — отвърна тя. — Откровено казано, тук никой не обръща внимание на нощните срещи. Всички си траят и не идват без покана. От друга страна, Джим, ти не си човекът, когото биха предполагали, че ще срещнат тук. Нашето взаимно отвращение е добре известно…

Сатаната непременно ще узнае… И тогава…

Нямаше нужда да завършва. Ясно си представих какво ще направи Сатаната.

— Трудно ще обясним и присъствието на Баркър — допълни тя.

— Е, Хари — попитах, — ще ви потърсят ли?

— Не, ако не стане нещо необичайно. Ако ме потърсят в стаята ми, ще кажа, че съм работил на друго място. Сатаната няма да ме търси, това го знам със сигурност.

— Какво пък, ще трябва да рискуваме — реших аз. — Но ще говорим тихо и без да палим светлината.

Ева побърза да загаси лампата и дръпна тежката завеса от прозореца. Слабо светеше луната, закривана от дантелени облаци. Аз и Баркър преместихме кушетката в тъмната част на стаята, тримата седнахме на нея.

Няма смисъл да предавам какво говорехме. Но до нищо определено не стигнахме. За миг припламнаха няколко плана и веднага изгаснаха като падащи звезди. Аз още се намирах под впечатлението от видяното в нечестивия храм на Сатаната и не можех да се отпусна. Не ме изоставяше гадното предчувствие, че усилията ни са напразни. Ние бяхме като мухи в паяжината на стената на храма с отпечатъците на стъпките. Щом се отлепяхме от една нишка, попадахме на следващата. Но присъствието на топлото Евино тяло, притиснало се към мен, нейната храброст и доверие ми помагаха да се боря с изчезващата ми увереност. Изход има! Трябва да има!

Мина повече от час, а не намерихме никакъв изход. Баркър започна да нервничи и да се върти на мястото си.

— Хари, какво става? — не изтърпях най-после.

— Почвам да се безпокоя, сър — отвърна той. — И не зная защо. Но чувствам, че нещо не е наред.

Това ми се стори забавно.

— Дявол да го вземе, ти си прав — не сдържах насмешката си. — През цялото време се опитваме да въведем някакъв ред.

— Не. — Той бе упорит. — Аз… аз… съм обезпокоен. И никога не го чувствам, ако не ни чака нещо ужасно. Капитане, мисля да кажем довиждане на мис Демърест и да тръгваме.

Заколебах се. Както вече споменах, ние доникъде не бяхме стигнали. Всеки миг някой от нас можеше да бъде осенен от блестяща мисъл, която ще ни открие пътя към свободата. Но най-важното бе, разбира се, че не исках да се разделям с Ева. Ала и да не обърна внимание на безпокойството на дребното човече също не биваше. Ако той си тръгне и не може да се върне? Тогава аз ще се окажа в трудно положение. Нямах и най-малката представа къде се намира сега жилището ми и как да стигна дотам.

— Ние установихме какво не може да ни помогне — каза Ева. — Малко е изтъркано, но и това е някакъв прогрес. Денят ще донесе нови идеи. Нека утре вечер се срещнем отново.

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим, Хари.

По неволната му въздишка разбрах колко е обезпокоен.

Ева пусна завесата и се дръпна от прозореца. В стаята стана тъмно. Тя ме стисна за ръката, после ме прегърна.

— До утре вечер има толкова много време, скъпи Джим — прошепна Ева.

— Побързайте, капитане! — чух шепота на Баркър. — Побързайте!

Внимателно тръгнах към стената.

— Боже господи! — изтръгна се от Хари.

В гласа му имаше ужас. Аз скочих напред. Лъч светлина падна върху лицето на Хари. Някаква ръка се стрелна от мрака като змия и го хвана за гърлото. Лицето му се изкриви от болка, ръцете напразно се опитваха да разтворят смъртоносната хватка.

Светлината ме удари в очите и ме заслепи. Гмурнах се напред. Преди да докосна някого фенерът падна на килима и тялото на Баркър се пльосна отгоре ми като торба пясък, изритана от слон. Отлетях назад. В стаята лампите светнаха.

Срещу мен с насочен пистолет стоеше Консърдайн. Очите му гледаха студено и заплашително. От тях вееше смърт. После погледът му се прехвърли върху Ева. Лицето му се смекчи, сякаш някакъв страх падна от плещите му. Замести го израз на удивление, примесен с недоверие. То отново стана твърдо и жестоко. Дулото на пистолета, сочещо право в гърдите ми, не трепна. До краката ми зашеметеният Хари напразно се опитваше да стане, като дишаше тежко. Аз му помогнах да се изправи.

— Ева, какво правят тук тези хора?

Докторът говореше спокойно и равномерно, но личеше, че едва се сдържа. Разбрах по бързата смяна на изражението на лицето му какво си е помислил. Първоначално, че сме проникнали в стаята на Ева с някакво лошо намерение. После — подозрение спрямо самата Ева.

Трябваше да разсея това подозрение. Ева не бива да бъде забъркана. Нека заложа на първата карта на Консърдайн. Преди девойката да успее да отвори уста аз заговорих.

— Вие сте твърде… стремителен, Консърдайн — опитах се да говоря със същия равномерен глас като неговия. — Но ви помага този пистолет, който е насочен към човек без оръжие. Да си призная, стана ми скучно и реших да се върна към играта на бридж. Но се заблудих във вашия дяволски лабиринт. Натъкнах се на този човек, който ми каза, че работи тук. Помолих го да ме заведе до стаята ми. По някаква зла ирония на съдбата той направи най-глупавата възможна грешка и ме доведе тук при мис Демърест. Повярвайте ми, аз така се стремях да се махна оттук, както тя да ме изхвърли. Вярвам, че и самата мис Демърест ще потвърди думите ми.

Обърнах се към нея. Подхвърлил й бях достатъчно правдоподобна версия.

Консърдайн не ми обръщаше никакво внимание.

— Ева, попитах какво правят тези хора тук? — повтори той.

Девойката спокойно го гледаше известно време, после се приближи и застана редом с мен.

— Доктор Консърдайн — каза тя, — мистър Къркхайм лъже като джентълмен, за да ме спаси. Истината е, че аз го помолих да дойде при мен. А мистър Баркър помолих да го изпрати до тук. И двамата не са виновни в нищо, освен че учтиво изпълниха молбата ми. Отговорността е само моя.

Вените на слепоочията на Консърдайн се издуха и пистолетът затрепери в ръката му. Лицето му пламна и ледената ярост отстъпи място на горещ гняв. Едва ли бе станал по-малко опасен, но Ева го познаваше по-добре и инстинктът й подсказваше какво да прави.

— Така значи — изхриптя Консърдайн. — Искате да ме направите на глупак, а? Не обичам това! Не обичам да ме мамят! Отдавна ли се познавате?

— Никога не сме се виждали, преди вие да ни запознаете — каза Ева.

— А защо тогава сте го повикали?

— Искам да се махна от Сатаната — спокойно отвърна девойката. — Какво друго може да ме интересува?

Той я гледаше с пламнали очи.

— И защо мислите, че той ще ви помогне?

— Защото го обичам! — тихо каза Ева. — И защото той ме обича!

Докторът ни изгледа с интерес. После внезапно гневът му се разсея и очите му се смекчиха.

— Боже господи! — възкликна той. — Та вие сте същински деца!

Ева му подаде ръката си. Той я взе и леко я потупа. Огледа ни внимателно, сякаш бяхме нов и удивителен предмет за него. Включи всички лампи освен онази, затъмнената, до леглото на Ева, отиде до прозореца и погледна зад завесите. И едва тогава се върна при нас.

— Нека обсъдим това — предложи той. — Простете ми, Баркър, наистина едва не ви удуших. Простете ми, Къркхайм, че ви блъснах толкова силно. Простете ми и че не съм ви оценил както трябва. Радвам се, че е така. Ева, не съм ви шпионирал. Напоследък често мислех за вас. Предположих, че още не сте заспала. И че един разговор — аз мога да ви бъда баща — ще ви помогне. Трябваше… нещо да ви кажа. Няколко минути се колебах. Казах си, ще отместя панела и ще погледна дали спите. Когато се реших да постъпя така, проходът се отвори и чух вика на Баркър. Това е всичко.

Аз му протегнах ръка. Баркър се усмихна сърдечно и козирува.

— Не е ли по-добре аз да си вървя, сър? — предложи той.

— Още не — каза Консърдайн. — Къркхайм, отдавна ли познавате Баркър?

— Той ми спаси живота, да, спаси го — намеси се в разговора Хари. — Измъкна ме от същински ад. И понеже си казваме истината, доктор Консърдайн, ще ви кажа, че съм готов да направя същото за него и младата лейди.

Накъсо описах запознанството си с Баркър. Докторът одобрително кимна.

— Преди всичко — каза той, — за да си изясним ситуацията, искам да ви опиша собствената си позиция. Слуга съм на Сатаната и съм свързан с него с клетва. Дадох я с отворени очи, като напълно съзнавах какво върша. За разлика от вас дойдох при него напълно доброволно. Разбирам, че клетвата ви, Къркхайм, е дадена под натиск и затова сте свободен в действията си, докато аз не съм. Нито ще наруша тази клетва, нито ще престъпя думата си. Освен това съм уверен, че направя ли го, няма да живея дълго. А аз глупаво съм привързан към живота. Разбира се, бих могъл да лиша Сатаната от удоволствието да наблюдава моите мъчения, но не вярвам в съществуването след смъртта и затова намирам, че животът понякога е доста интересен. Продължавам нататък. Имам определени жизнени стандарти, апетити, желания и пристрастия, които моята връзка със Сатаната ми помага да удовлетворявам. И освен това бях престъпник, когато дойдох при него. Аз още съм такъв, но без защитата му щях да бъда преследван престъпник. Ясно ви е, нали, каква е моята клетва. Затова мисля, че правилно ще ме разберете, когато ви обещая и предложа чисто негативна помощ. Ще ви предупреждавам за капаните, за да им се изплъзвате навреме, ще си затварям очите и ушите за всичко, на което бъда свидетел. Например днешното произшествие.

— Това е всичко, за което можем да ви молим, сър — отвърнах аз на тази реч. — И да си призная, дори е повече отколкото се надявахме.

— Сега ще ви кажа нещо, Къркхайм — продължи докторът. — Мисля, че имате малко шансове да победите Сатаната. Смятам, че избраният път ще ви закара в гроба. Казвам ви го, защото познавам храбростта ви и съм длъжен да изложа мислите си. Казвам го и на вас, Ева, защото и вие сте смела. Разсъдете, дете мое, ще позволите ли на любимия си да поеме този път, който почти неминуемо ще го насочи към смъртта или… ще направите нещо друго.

Погледнах Ева. Устата й трепереше, в очите й се четеше мъка.

— Какво… какво друго да направя, доктор Консърдайн? — прошепна тя.

— Вероятно да станете мисис Сатана! — отвърнах вместо нея. — Докато съм жив, няма да го допусна!

— Това се подразбира — спокойно каза докторът. — Но не това имах предвид… — Той се поколеба, хвърли бърз поглед към Хари и смени темата, по-точно върна се към предишната. — Разберете ме правилно, аз искам да спечелите, Къркхайм, във всичко, което не нарушава клетвата ми и не заплашва привичката ми да оставам жив, ще ви помогна или поне няма да ви преча. Но разберете, аз съм слуга на Сатаната. Ако ми заповяда да ви хвана, ще ви хвана. Заповяда ли да ви убия — ще ви убия!

— Умре ли Джим и аз ще умра. Убиете ли него, вие ще убиете и мен — спокойно изрече Ева.

Тя казваше истината. Той го разбра и потрепери.

— Въпреки това, дете мое, аз ще го направя.

Знаех, че говори истината, и Ева също го знаеше.

— Вие… вие започнахте… казахте за някакъв друг път… — започна тя, но се спря.

— Не искам от вас, Къркхайм, да ме посвещавате в плановете си — бързо я прекъсна докторът. — Само едно — искате ли да го убиете?

Заколебах се, въпросът бе опасен. В края на краищата Консърдайн сам ме предупреди, че не мога да му се доверявам напълно. Всъщност какви са границите на неговата клетва?

— Аха, значи включвате и това — така изтълкува мълчанието ми. — Единствено това не бива да правите. Единственото, което е невъзможно. Може би смятате, че ако останете насаме с него, ще успеете да го убиете? Къркхайм, казвам ви го ясно, Сатаната никога не остава сам. Винаги има скрита охрана — било в стените, било в скривалища. Те ще ви застрелят, преди да дръпнете спусъка. Освен това Сатаната мисли необикновено бързо. Той ще долови мисълта ви, преди тя да започне да се претворява в действие. Ако се опитате да го убиете в присъствието на други хора, ще ви хванат, преди да стреляте втори път — при условие че успеете изобщо да стреляте. Той притежава нечовешка жизненост. Един или два куршума няма да го убият. Но най-важното е, че никога няма да достигнете до тази възможност.

Консърдайн не знаеше всичко — това бе ясно. Ако се разшири цепнатината в робската зала и през нея се провре дулото на пушка, не бих се обзаложил за живота на Сатаната. Разбира се, при условие че в основата си е човек.

— Продължавам. — Той сякаш прочете мислите ми. — Да предположим, че го убиете. Спасението ви още не се вижда. Най-добре ще бъде веднага да ви убият. На земята няма такова място, където да се скриете от отмъщението на неговите хора. Защото Сатаната не управлява единствено със страх. О, съвсем не. Както самият той ви каза, добре плаща на слугите си. Продължението на службата означава благополучие, разкош, власт, безопасност, въобще голяма част от това, за което хората се борят и сражават. Сатаната си има и светла страна освен тъмната. И хората му са разпръснати по цялата земя. Доста от тях заемат такова положение в обществото, за което дори не сте сънували. Нали е така, Ева?

— Така е — съгласи се тя и в очите й се промъкна безпокойство.

— Тронът на Сатаната не се крепи само върху превитите гърбове на робите — продължи той. — Както навсякъде и винаги, има принцове и легиони. Та аз не вярвам, че ще успеете да го убиете. Ако се опитате и не постигнете целта си, ще умрете от страшна смърт. И Ева няма да бъде спасена. Убиете ли го, пак ще загинете. В такъв случай Ева ще се избави от него. Но дали тя е съгласна да получи свободата си на такава цена?

— Не! Не! — възкликна тя и застана пред мен, като разпери ръце. По лицето й се изписа отчаяние.

— Консърдайн — рязко попитах аз, — защо Сатаната крие ръцете си под мантията, когато някой се качва по стълбата?

— Какво? — Той ме погледна втренчено. — Какво имате предвид?

— Три пъти го видях да седи на черния трон — поясних аз. — Два пъти с Картрайт и един път с мен. Той натиска лоста и си прибира ръцете под мантията. Какво прави там с тях, Консърдайн?

— Искате да кажете, че стъпалата са мошеничество? Ама че глупост, Къркхайм! — Предположението ми сякаш го развесели, но забелязах, че силните му ръце се свиха в юмруци.

— Нищо не искам да кажа — отвърнах аз. — Просто… размишлявам. Вие сигурно неведнъж сте виждали да се изкачват по стъпалата. Но поне един път ръцете на Сатаната да са били вън от мантията? Спомнете си такъв случай, Консърдайн?

Той замълча. Виждах как се опитва да си спомни всички онези, които светещите отпечатъци мамеха. Лицето му пребледня.

— Не мога да кажа — проговори накрая. — Не съм обръщал внимание. Но ми се струва, че… не съм видял… — Той скочи на крака като пружина. — Глупости! Дори да е така… нищо не означава!

Бях стрелял напосоки. Е, не беше съвсем така. Изрекох една неясна мисъл, едно подозрение, което възникна у мен, докато чаках Баркър.

— Не? Значи вие смятате, че Сатаната с неговата любов към детайлите, с пресмятането на всяка възможност ще позволи на случая да го управлява? Досега някой да е спечелвал короната и скиптъра?

— Да. — Този отговор до известна степен ме смути. — За нещастие на съмнението, което вселихте в душата ми, Къркхайм, печелили са. Аз съм със Сатаната осем години. През това време три пъти виждах да се изкачват победители.

Това ме разтърси като удар право в лицето. За миг млъкнах, но не и Ева.

— И какво стана с тях? — поинтересува се тя.

— Е — погледна я с безпокойство той, — един от тях поиска нещо… особено. Той умря след шест месеца.

— Аха — възкликна Ева, — значи той умря. А другите?

— Една жена загина в самолетна катастрофа между Лондон и Париж. Тя пътуваше към това, което искаше. Дори Сатаната не можеше да я спаси. Всички изгоряха.

— Какво нещастие, нали? — невинно подхвърли Ева. — И двамата са загинали. А какво стана с третия?

— Не знам — почти гневно отвърна Консърдайн. — Предполагам, че е добре. Той замина за Азия. Искаше да получи нещо като малко кралство, където да прави каквото си поиска. Сатаната му го даде.

— Добра равносметка — заразмишлява Ева, — двама мъртви, един изчезнал. Но нима нищо не сте чули за него, доктор Консърдайн? Не можете ли да разберете какво е станало с него? Може би и той е умрял, като онези двамата щастливци?

— Както каза Ева, двамата не са живели дълго — намесих се аз, — а третият е под съмнение. На мястото на Сатаната, Консърдайн, не би ли ви хрумнало да поддържате надеждата у претендентите, показвайки им от време на време, че могат да спечелят голямата награда? Аз бих го направил. И ще подбера такива, които да не преживеят дълго. Или ако са яки и здрави, може да се устрои някакъв нещастен случай. Като например самолета, който споменахте преди малко.

— Да го вземат дяволите! — въздъхна Хари. — Каква свиня е! Никак не му е трудно да го осъществи. И го е направил, кълна се!

— Та какво прави Сатаната с ръцете си, докато са под мантията? — потретих въпроса си.

— И какво е станало с последния печеливш? — допълни шепнешком Ева.

Консърдайн трепереше, на челото му изби пот.

— Чуйте ме, Консърдайн — започнах аз, — вие споменахте, че не обичате да ви правят на глупак. И не обичате да ви мамят. Нека допуснем, че Сатаната ви премята грандиозно… Какво следва от това?

Видях колко трудно се сдържа и това ме изплаши. Та аз нямах никакви доказателства. И ако докторът реши, че съзнателно го насочвам към… Но аз не го мамех. Съмненията ми са напълно основателни. Сатаната криеше ръцете си под мантията. И нещастията с печелившите ги знаеше той, а не ние.

— Баркър — обърна се той към Хари, — вие сте виждали механизма, който по думите на Сатаната избира светещите следи, нали? Така ли е, както той казва?

Дребничкият крадец стисна ръце, погледна ги жално, после обърна очи към мен и накрая се спря на Ева. Два-три пъти преглътна.

— Отговаряй! — заповяда Консърдайн.

— Помогни ми, Господи! Капитане! — обърна се отчаяно към мен. — Никога през живота си така не съм искал да излъжа, както сега. Бих казал, че не съм видял нищо или че механизмът не ръководи проклетите следи. Господ да ми е на помощ, мис Демърест, виждал съм този механизъм. И той наистина избира отпечатъците, доктор Консърдайн. Казвам ви, той наистина работи!

Е, какво пък. Теорията ми е разбита на пух и прах. За миг се надявах дребното човече да е по-дипломатично. Да каже например, че не е виждал механизма. Но не можех да му забраня да казва истината.

— Всичко е наред, Хари — весело казах аз. — Ние се стремим към истината. Казаното от тебе решава въпроса, поне така мисля.

— Исках да излъжа, капитане — той почти се разплака, — но да ме вземат дяволите, не мога.

Неочаквано забелязах, че Консърдайн започна да се държи странно. Не ми изглеждаше вярата му в Сатаната да се е върнала и укрепнала, но като че ли беше още по-разтревожен.

— Баркър — каза той, — най-добре си идете. Аз ще покажа на капитан Къркхайм пътя до стаята му.

Хари се насочи към една от стените и оттам жално ни се поклони. Панелът се плъзна безшумно и той изчезна в разкрилия се отвор.

Консърдайн се обърна към нас.

— Сега, Ева, ето защо дойдох. Казах, че много съм мислил за вас. Исках да ви спася от Сатаната. Имах предложение. Идеята заимствах от Шекспир. Нали помните как честният свещеник се опита да съедини Ромео и Жулиета и да измами враждуващите семейства? Техният Сатана в известен смисъл.

— Питие, от което Жулиета изглеждала като мъртва — прошепна Ева.

— Точно така — кимна Консърдайн. — Исках да ви предложа нещо подобно. Моите медицински познания ми дават възможност да направя така, че здравето, красотата, духът ви, с които така привличате Сатаната, да помръкнат за известно време. Да ви поставя в положение, което да направи невъзможни неговите планове спрямо вас, поне в близкото бъдеще. И да ви държа така, докато не намери достойна замяна за родителските си инстинкти… или не се случи нещо друго. Разбира се, много е рисковано, Ева. Очакването може да бъде прекалено дълго… и аз да не съм в състояние да ви върна това, което съм ви отнел. Но вие може да предпочетете риска… пред обятията на Сатаната. Исках да ви предложа сама да вземете решение.

— Искали сте? — Ева сякаш престана да диша. — Ще рискувам. О, докторе, това наистина е някакъв изход!

— Нима? — рязко попита той. — Аз вече не мисля така. Ако си спомняте, в оригинала, откъдето взех идеята, планът пропаднал заради Ромео. Аз не подозирах, че вие си имате Ромео.

— Не ви… не ви разбирам напълно — прошепна Ева.

— Дете мое — той взе ръцете й, — искате ли да се откажете от любимия? Никога да не го виждате, никога да не разговаряте с него, никога да не си пишете? Не с дни или седмици, дори месеци, а дълги години? Да убиете любовта си към него и да живеете само със спомени!

— Не — отвърна направо Ева и тръсна къдравата си глава.

— Но дори да я убедите, Консърдайн, как мислите, какво ще правя аз? — Това предложение възбуди у мен негодуване и опърничав гняв. — Ще скръстя ръце, ще вперя поглед в небето и ще занареждам: „Да бъде твоята воля“? О, не, не е за мен!

— Никого не убеждавам — спокойно отговори докторът. — Само подсказвам единствения възможен изход. Ако постъпя както предлагам, какво би станало? Ще я лекувам известно време, така че Сатаната сам да се увери в неуспеха на лечението. Тогава той ще нареди да я дадат в някаква болница, където ще я лекуват други доктори. Затова симптомите не бива да бъдат фалшиви. Не съм само аз медик сред обществото на Сатаната. Тук има и други прекрасни специалисти. А и да ги нямаше, той щеше да ги наеме. И ще я лекуват дотогава, докато не се разбере, че болестта на майката представлява неизбежна слабост за бъдещото потомство. Прости ми, дете мое, но трябва да казвам нещата направо, нямаме време за празни приказки. Специалистите бих измамил. На времето бях много добър… — той помълча малко и въздъхна тъжно, — е, не е чак толкова важно. Но Сатаната е избрал именно вас, Ева. Лесно няма да се откаже. Ако му бяхте нужна само като жена, щеше да бъде много по-лесно. Но вие сте нещо повече за него. Трябва да му родите син. Колкото и да ми се доверява, само по моите думи няма да се откаже от вас. Трябва да се убеди… да изчезнат всички съмнения… и в това се крие опасността за вас… дори може би вашата смърт.

Той млъкна и погледна със съжаление в обезпокоените й очи.

— Рискът е прекалено голям — казах аз. — Нека отначало опитам по моя начин, Консърдайн.

— Прав ви път, Ромео — усмихна се той леко. — Ще ви се наложи, Къркхайм. Вие направихте другия начин невъзможен. Смятате ли, че животът ви без Ева няма смисъл?

— Не смятам, а знам със сигурност — отвърнах рязко.

— И вие, Ева, чувствате същото… към Джим?

— Да — тихо каза тя. — Но ако трябва… да спася живота му…

— Нищо няма да стане — отвърна Консърдайн. — Познавам доста добре хората. Каквото и да решите, Ева, той ще се опита да ви освободи. А и вие няма да седите с покорно скръстени ръце. Рано или късно ще се издадете. Тогава ще трябва да се разделя с глупавата ми привързаност към живота. Това не мога да допусна. Но нека допуснем, че избягате. Къде ще се скрият двата заека от гонещите ги хрътки? Кучетата на Сатаната не знаят почивка. Вие винаги ще живеете със страх. Струва ли си такъв живот? Възможно е да имате дете? Сигурни ли сте, че Сатаната ще го пощади? Той умее да си отмъщава. И така, повтарям въпроса си: струва ли си такъв живот?

— Не — отвърнах аз решително, а Ева въздъхна и поклати глава.

— Какво трябва да правим тогава?! — прошепна тя.

Консърдайн започна да се разхожда из стаята. Спря пред мен и аз отново видях изпъкналите като въжета вени на слепоочията му. Очите му се превърнаха в студена стомана. Той три пъти ме удари с юмрук в гърдите.

— Разберете какво прави Сатаната с ръцете си под мантията!

Обърна се рязко, като явно не се доверяваше повече на самообладанието си. Ева и аз го гледахме и се чудехме на силата на обхваналия го гняв.

— Да тръгваме, Къркхайм. — Той се овладя. И като прекара пръстите си през косите на Ева, ласкаво ги разроши. — Същински деца — повтори и се запъти бавно и предпазливо към панела.

— До утре вечер — прошепнах на Ева.

Тя ме прегърна и ме целуна.

— До утре, скъпи Джим — прошепна.

Когато излизах, аз се обърнах — тя продължаваше да стои в същата поза, с разперени ръце и широко отворени печални очи. Малко момиче, което се бои да легне в леглото си. Усетих сърцето ми да бие силно. Решителността ми се върна. Стената се затвори.

Вървях мълчаливо след Консърдайн към моята стая. Когато стигнахме, той влезе вътре заедно с мен и няколко секунди ме гледа мрачно. Неочаквано се почувствах смъртно уморен.

— Надявам се да спите по-добре от мен — каза той неочаквано и изчезна.

Бях прекалено изморен, за да размислям над думите му. Изхитрих се по някакъв начин да се съблека и заспах, преди да се завия…