Стивън Бруст
Текла (10)

8.

„…& махнете кал & сажди от двата…“

Помня Стената на Гробницата на Барит.

Всъщност тя не беше точно гробница, разбирате ли; вътре нямаше тяло. Сериолите много си падат по гробници. Строят ги или под земята, или сред планините, и слагат мъртъвците си там. На мен ми изглежда шантаво. Драгарите понякога строят паметници на мъртви важни клечки като Барит и когато построят някой, го наричат гробница, защото прилича на онова, дето го използват сериолите, и защото драгарите не са много умни.

Гробницата на Барит беше огромна във всяко отношение, сиво плочесто чудовище с изваяни по него картини и символи. Бяха я лепнали много на изток, в Източните планини, близо до мястото, където драгарите търгуват с източняците за източняшки червен пипер и други неща. Веднъж се набутах там в разгара на една битка. Никога няма да забравя как беше. Едната армия беше съставена от източняци, които загиваха, другата беше съставена от текли, които също загиваха. От драгарска страна имаше двама Господари на дракони, които не бяха в никаква опасност. Такъв спомен ми е останал за нея. Никой нямаше да засегне Мороулан или Алийра, а те се държаха като някакви кресливи божества. Другото, което помня, беше, че гледах какво става и чак хапех устни от пълна безпомощност.

Намесата ми щеше да е безсмислен риск, нали разбирате. Искам да кажа, Мороулан си получи хубавата битка, Сетра Младшата получи Големия меч на Кийрон, докато Алийра получи един колкото ръста й, а пък аз трябваше да разбера, че не можеш да върнеш миналото. Но по време на самата битка не можех да направя нищо, освен ако не исках да съм един от теклите или един от източняците, които се сипеха като пепел от планината Зерайка. Не исках, тъй че само гледах.

Ето за това си спомних сега. Всъщност всеки път, когато се почувствам безпомощен, този спомен се връща и ме измъчва. Всеки писък от всеки ранен източняк, или дори от текла остава с мен. Знам, че драконите смятат поръчаното убийство за по-малко „почетно“ от клането на източняци, но така и не мога да схвана защо. Онази битка обаче ми показа какво означава безсмислие. Толкова много смърт за толкова малък резултат.

Разбира се, накрая направих… нещо — но това е друга история. Това, което помня, е безпомощността.

Коути не ми говореше.

Не че изобщо отказваше да ми каже нещо, по-скоро нямаше какво да ми каже. Цялата сутрин обикалях бос из къщата, плесвах вяло някой от двата джерега, замотал се на пътя ми, и зяпах в различни прозорци с надеждата, че някой от тях ще ми покаже нещо интересно. Хвърлих два ножа по мишената ни в хола и не улучих. В един момент взех Лойош и излязох да прескоча до кантората, като много внимавах по пътя.

Крейгар ме чакаше. Изглеждаше недоволен. Какво пък, що да изглежда доволен?

— Какво става? — попитах го.

— Херт.

— Е, какво?

— Няма любовница, не яде супа, никога не взима…

— Какво искаш да кажеш? Че нищо не можеш да намериш за него ли?

— Не, проследих го много добре. Добрата новина е, че не е магьосник. Но като изключим това, е също като теб — няма си редовен график. И няма кантора: работи направо от дома си. Никога не посещава една и съща гостилница два пъти поред и в действията му не можах да открия никакъв шаблон.

Въздъхнах.

— Почти го очаквах. Добре, продължавай. Рано или късно все нещо ще се появи. Никой не живее съвсем безреден живот.

Той кимна и излезе.

Вдигнах краката си на бюрото, след което ги свалих. Станах и закрачих напред-назад. Отново ме порази мисълта, че Херт се гласи да ме прати на разходка. Вероятно точно в този момент долу имаше някой, който се опитва да закове всичките ми движения, за да може да ме спипа. Погледнах през прозореца на кабинета, но не видях някой да стои на улицата срещу вратата ми и да държи кама. Седнах отново. Дори да успеех пръв да спипам Херт, някой все пак беше получил пари и все още беше решен да ме хване. Потръпнах.

Имаше поне едно хубаво нещо… за Коути можех да се поуспокоя за известно време. Херт им беше направил още едно дискретно предупреждение. Нямаше да предприеме нищо друго, докато не види какъв ще е ефектът. Което означаваше, че можех да побачкам по опазването на собствения си живот. Как? Ами например можех да спечеля малко време, като убия онзи, който е пратен подир мен, което щеше да принуди Херт да търси друг убиец.

Добра идея, Влад. Обаче как точно ще го направиш?

Измислих един начин. Лойош не го хареса. Попитах го дали има други предложения и той нямаше. Реших да го направя веднага, преди да съм съобразил колко е глупаво. Станах и излязох от кантората, без да говоря с никого.

 

 

Докато обикалях из квартала и проверявах бизнеса си, Лойош се мъчеше да го забележи, но не успя. Или никой не ме преследваше, или типът беше много опитен. Така прекарах късния предобед и ранния следобед. Собствените ми усилия бяха насочени не толкова към това да забележа убиеца, колкото да изглеждам все едно, че се чувствам в пълна безопасност. Да се опитваш да изглеждаш спокоен при подобни обстоятелства никак не е лесно.

Накрая, след като взе да се свечерява, се запътих отново към източняшкия район. Там, по същото време като в предишните два дни, заех позиция недалече от явката на Кели и зачаках. Интересът ми към това, което ставаше вътре и извън сградата, беше съвсем бегъл, но забелязах, че е доста оживено. Коути се появи с приятелчето ми Грегъри — носеха по една голяма кутия. През целия ден в сградата влизаха и излизаха източняци и текли, които не познавах. Мисля, вече казах, че не наблюдавах много внимателно. Очаквах убиецът да направи хода си.

Разбирате ли, мястото не беше съвсем съвършено да ме хване; общо взето се бях скрил на ъгъла на една сграда и можех да виждам почти навсякъде около мен. Лойош гледаше над главата ми. Но беше единственото място, където бях идвал по едно и също време през последните няколко дни. Ако успеех да продължа така, щеше да реши, че е най-подходящото място, където да ме удари. Щеше да се хване и може би щях да успея да го убия, което щеше да ми даде отдих, докато Херт намери някой друг.

Неприятната част беше, че нямах никаква представа кога ще се задвижи. Да стоиш нащрек, очаквайки атака в продължение на часове, никак не е лесно, особено когато много ти се иска да скочиш и да удариш някого просто ей така.

Източняците и теклите продължаваха да влизат и излизат от къщата на Кели. Когато почна да се свечерява, започнаха да изнасят големи купчини хартии. Един от тях, текла, когото не познавах, освен хартии носеше и едно котле и четки, и започнаха да разлепват хартиите по стените на сградите. Минувачите спираха да ги прочетат и продължаваха по пътя си.

Изкарах там два-три часа и накрая реших, че предполагаемият убиец изобщо няма да се появи. Е, нищо — сигурно просто не бързаше. Възможно беше също така да е измислил по-добро място, където да ме светне. На връщане към къщи станах особено предпазлив. Пристигнах без инцидент.

Коути не се беше прибрала и легнах да поспя.

 

 

На другия ден станах, без да я будя. Попочистих, направих клава, седнах и пих, после — малко фехтовка със сянката ми. Лойош се беше залисал в някакъв задълбочен разговор с Роуца, докато Коути не стана и не я отведе навън. Излезе, без да каже и дума. Задържах се вкъщи чак до късния следобед, когато се върнах на същото място.

Предния ден бях забелязал, че хората на Кели са доста заети. Днес всичко изглеждаше празно. Не се забелязваше никаква дейност. След малко предпазливо напуснах малката си ниша и отидох при един от плакатите, които бяха разлепили предния ден. Обявяваше митинг, който щеше да се състои днес, и се говореше нещо за „слагане край на потисничеството и убийствата“.

Помислих дали да не потърся митинга, но реших, че не ми се занимава отново с такова нещо. Върнах се на мястото си и зачаках. Някъде по това време започнаха да се появяват. Кели се върна пръв, с Пареш. После дойдоха няколко, които не познавах, след тях Коути, после други, които също не познавах. Повечето бяха източняци, но имаше и няколко текли.

И продължиха да прииждат. Непрекъснат наплив от хора в това малко място, а отвън продължаваха да се трупат. Това до такава степен възбуди любопитството ми, че се улових, че обръщам повече внимание на тях, отколкото на вероятния убиец, който вероятно ме наблюдаваше. Щеше да е — колко? — четвъртият ден, откакто заставах там. Ако убиецът беше по-нагъл, щеше да ме нападне още на третия. Ако беше изключително предпазлив, щеше да изчака още някой и друг ден, или за по-удобно за него място. Какво щях да направя самият аз? Интересен въпрос. Щях или да изчакам за по-добро място, или да направя хода си днес. Почти се усмихнах на тази мисъл. Днес бе денят, в който щях да убия себе си, ако ми бяха платили за това.

Поклатих глава. Умът ми отново блуждаеше. Лойош изхвърча от рамото ми, покръжи малко и се върна.

„Или не е тук, или се е скрил добре, шефе“.

„Да. Какво ще кажеш за това движение по улицата?“

„Не знам. Разбръмчали са се като кошер обаче“.

Бръмченето не заглъхна. Към свечеряване все повече и повече източняци и по-малко текли влизаха в жилището на Кели и излизаха, понесли в повечето случаи купища хартия. Забелязах, че шестима се появиха с черни превръзки на главите, каквито нямаха на влизане. Малко по-късно влезе друга група и те също се оказаха с черни превръзки, когато излязоха. Коути и другите, които познавах, час по час надничаха навън. Веднъж, когато се показа, тя също носеше такава превръзка. Видях я само на челото, защото се сливаше с косата й много добре, но си помислих, че й отива.

Когато забелязах, че една група, която се мотаеше около къщата, е въоръжена с тояги, вече започваше сериозно да се стъмва. Вгледах се по-внимателно и видях, че един държи нож. Облизах устни, напомних си, че трябва да стоя нащрек за моя човек, и продължих да наблюдавам.

Все още продължавах да не разбирам какво точно става, но не се изненадах, когато след около час, когато поредната група влезе и излезе, видях, че все повече и повече групи източняци носят тояги, ножове, сатъри и дори по някой меч или копие.

Изглежда, наистина ставаше нещо.

Изпитвах смесени чувства. По някакъв странен начин бях доволен. Не бях имал представа, че могат да спретнат нещо от подобен мащаб — по улицата вече се мотаеха може би стотина въоръжени източняци, но се справяха. Макар да наблюдавах отстрани, изпитах нещо като гордост. Но в същото време разбирах, че ако това продължи, ще привлече такова внимание, че всички да пострадат. Дланите ми се изпотиха, и то не само заради тревогата около убиеца, за когото бях приел, че трябва да се спотайва някъде наблизо.

Всъщност си дадох сметка, че мога почти да се успокоя във връзка с него. Ако беше от дръзкия тип, точно сега щеше да е идеалният момент да ми скочи. Но ако беше от по-дръзкия тип, щеше да се задейства предния ден или още по-предния. Имах чувството, че е по-скоро от моя тип. Аз нямаше да се приближа до обекта си в ситуация като тази. Обичам да удрям по план, а сто въоръжени, разгневени източняци едва ли влизаха в плана на този тип.

Улицата продължаваше да се запълва. Ставаше все по-претъпкана. Право към мен крачеха източняци с оръжия. Единственото, което можех да направя, бе да остана незабелязан; отчасти на улицата, но всъщност — извън нея. Проклет да съм, ако можех да разбера какво точно правеха, освен да се трупат, но всички те като че ли го смятаха за важно. Реших да си тръгна, тъй като беше съвсем ясно, че убиецът трябва да си е отишъл отдавна.

Някъде в този момент вратата на къщата на Кели се отвори и Кели излезе, обграден от Пареш, Коути и двама непознати за мен източняци. Не знам що за човек беше, но не можах да повярвам колко тихо стана всичко с появата му. Всички се насъбраха около него и зачакаха, буквално бяха затаили дъх, за да не вдигат шум.

Този път той не се качи на някаква платформа или нещо подобно, а беше доста нисък, тъй че оставаше съвсем скрит от погледа ми. Постепенно започнах да си давам сметка, че говори — като че ли започна шепнешком и гласът му постепенно се усилваше. Тъй като не можех да го чуя, се мъчех да преценя реакцията, която предизвиква. Трудно беше да се каже, но бях съвсем сигурен, че всички го слушат.

След като гласът му се усили, започнах да улавям отделни фрази, после — когато започна да вика — все по-големи части от речта.

— Те искат от нас — с патос говореше той — да им плащаме за излишествата и ние заявяваме, че повече няма да търпим това. Те злоупотребиха с всички права, които може би са имали някога да властват над съдбините ни. Сега ние сме в правото си — и задължението си — сами да управляваме своето. — Гласът му изведнъж отново се сниши, но след малко се надигна отново. — Вие, които се събрахте сега тук, сте само авангардът и това е само първата битка. — И след малко: — Ние не сме слепи за тяхната сила, както те за нашата, но не сме слепи и за слабостите им.

Имаше и още подобни фрази, но бях твърде далече, за да разбера какво точно става. Все едно, всички размахваха оръжията си във въздуха и видях, че улицата е станала още по-пълна, отколкото беше преди Кели да започне речта си. Хората най-отзад не можеха да чуят повече от мен, но жадно напираха напред. Атмосферата изглеждаше почти карнавална, особено в края на тълпата. Вдигаха над главите си тояги, кухненски ножове и сатъри, размахваха ги и ревяха. Пляскаха се по раменете и се прегръщаха; видях как един източняк за малко не сряза гърлото на един текла, когото се опитваше да прегърне.

Нищо не разбираха от оръжия. Реших, че това ме плаши и че е по-добре да се махам. Запътих се към къщи. Успях да се справя без неприятности.

 

 

Коути се върна някъде към полунощ. Очите й блестяха. Всъщност не само очите. Все едно че лампа беше светнала в главата й, чак от порите на кожата й струеше някаква светлина. Лицето й беше грейнало в усмивка и най-малките й движения, когато свали наметалото си и извади вино от бюфета, съдържаха ентусиазъм и енергия, които човек не можеше да не забележи. Не си беше свалила черната лента от главата.

Беше ме поглеждала със същия този сияен поглед — преди време.

Наля си вино, дойде в дневната и седна.

— Какво става? — попитах я.

— Най-после предприемаме нещо — каза тя. — Раздвижваме се. Това е най-възбуждащото, което съм изпитвала някога.

Постарах се, доколкото можах, да не издам реакцията си.

— И какво е точно?

Тя се усмихна и от светлината на свещите очите й заиграха.

— Пускаме кепенците.

— На какво пускате кепенците?

— Затваряме. Целия Източняшки квартал — цяла Южна Адриланка.

Примигах.

— Какво значи това „затваряме“?

— Никакво движение към или извън Южна Адриланка. Всички търговци и селяни, които минават от запад, ще трябва да заобикалят. Вдигнати са барикади по цялата Дърводелска и Две лози. Утре сутринта ще се охраняват.

Помъчих се да го осъзная и накрая „И какво ще донесе това?“ надделя над „Как го правите?“

— Искаш да кажеш, в близък план или какво се опитваме да постигнем?

— И двете — рекох. Отново се затрудних с подходящия въпрос и накрая пробутах: — Не се ли опитвате да привлечете селяните на своя страна? Струва ми се, че това само ще ги вбеси — нали ги карате да заобикалят цяла Южна Адриланка.

— Първо на първо, повечето от тях няма да искат да заобикалят, така че ще продават на източняците или ще се връщат.

— И това ще ги привлече на ваша страна?

— Те по рождение са на наша страна — каза тя. Това малко ме затрудни, но я оставих да продължи. — Не че се опитваме да ги мобилизираме или да ги привлечем, или да им показваме колко сме велики. Ние водим война.

— И не ви интересуват цивилните жертви?

— О, престани! Разбира се, че ни интересуват.

— Тогава защо отнемате храната от устата на тези селяни, които само искат да…

— Изопачаваш нещата. Виж, Влад, време е да отвърнем на удара. Длъжни сме. Не можем да ги оставим да си мислят, че могат да ни избиват безнаказано, а единствената защита, която имаме, е да вдигнем масите на самозащита. Е, да, някои ще пострадат. Но големите търговци — орките, цалмотите и джегала — ще останат без месо за кланиците си. Те ще пострадат повече. И благородническата класа — те са свикнали да ядат месо по три пъти на ден — скоро ще започне да недоволства.

— Ако наистина пострадат, те просто ще помолят Империята да се намеси.

— Нека. И нека Империята се опита. Ние държим целия район, а това е само началото. Няма да се намерят достатъчно дракони в Стражата, за да вдигнат блокадата. Да не говорим за Гвардията.

— Че не могат ли просто да телепортират през барикадите ви?

— Могат. Нека се опитат. Гледай само какво ще стане, ако се опитат.

— Какво толкова ще стане? Фениксите са обучени воини и всеки може да…

— Не може да направи нищо, когато срещу него стоят по двайсет-трийсет от нас. Вече имаме цяла Южна Адриланка и това е само началото. Намираме подкрепа в останалата част на града, както и в по-големите околни имения. Това всъщност е задачата, по която започвам да работя от утре. Ще посетя някои от кланиците и…

— Разбирам. Е, добре. Но защо?

— Нашите настоявания към Императрицата…

— Настоявания? Към Императрицата? Сериозно ли говориш?

— Да.

— Ъъъ… добре. И какви са те?

— Искаме пълно разследване на убийствата на Шерил и Франц.

Зяпнах я. Преглътнах, след което се опулих отново. Накрая казах:

— Не може да говориш сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно.

— Обърнали сте се към Империята?

— Да.

— Искаш да ми кажеш, че не само сте се обърнали към Империята заради едно джерегско убийство, но вече настоявате да бъде разследвано?

— Точно така.

— Но това е лудост! Коути, мога да разбера, ако на Кели или Грегъри им щукне подобна идея, но ти поне знаеш как действаме.

— Ние?

— Моля ти се. Била си в организацията години. Знаеш много добре какво става с този, който се обърне към Империята. Херт ще ви избие всички.

— Всички? Всичките хиляди източняци — и драгари — в Южна Адриланка?

Поклатих глава. Коути не беше толкова глупава. Не можеше да е толкова глупава. Човек никога, ама никога не плямпа пред Империята. Това е едно от малкото неща, които могат да накарат един джерег да побеснее до такава степен, че да наеме някой, който да използва моргантско оръжие. Коути знаеше това. Но ето, че седеше срещу мен и цялата сияеше от това, че всички току-що си бяха сложили главите на дръвника.

— Коути, нима не осъзнаваш какво правите?

Тя ме изгледа твърдо.

— Да. Осъзнавам какво правим. Но мисля, че ти не го осъзнаваш. Ти, изглежда, си мислиш, че Херт е нещо като бог. Не е. Той със сигурност не е достатъчно силен, за да надвие цял град.

— Но…

— И точно в това е смисълът, между другото. Ние не разчитаме, че Империята ще ни въздаде справедливост. Не сме толкова глупави, както и всички, които живеят в Южна Адриланка. Хилядите, които ни следват, не го правят просто защото ни обичат, а от необходимост. Революция ще има, защото те толкова силно се нуждаят от нея, че са готови да загинат за нея. Следват ни, защото ние го знаем и защото не ги лъжем. Това е само първата битка, но тя започва и ние я печелим. Ето това е важното — не Херт.

Зяпнах я. Накрая изтървах:

— Колко време ти отне да го наизустиш това?

Зад очите й лумнаха пламъци и ме заля такава вълна от гняв, че адски съжалих, че съм си отворил устата.

— Коути…

Тя стана, загърна се в наметалото си и излезе.

Ако в този момент Лойош се беше обадил, сигурно щях да го убия.