Стивън Бруст
Йенди (12)

11.

„Една игричка набързо, шефе?“

Оставиха ме сам на масата, тъй че известно време си мислех за глави лук. Все още мислех за тях, когато усетих, че някой се домогва до мен псионично.

„Кой си ти?“

„Фентор от Черен замък, милорд. Имам информацията, която искахте“.

„За погрома ли? Добре, давай“.

„Било е ограничено до три карета, близо до…“

„Знам къде е станало. Продължавай“.

„Да, милорд. Една редица жилища, всички собственост на едно лице. Почнал е да вдига наемите преди четири недели, оставил нещата занемарени и след това почнал да бие източняци, които се бавят с плащането“.

„Разбирам. Кой е собственикът на жилищата?“

„Един джерег, милорд. Казва се…“

„Ларис“.

„Да, милорд“.

Въздъхнах. „Отдавна ли притежава жилищата?“

Пауза. „Не се сетих да проверя, милорд“.

„Направи го. И разбери от кого ги е купил“.

„Да, милорд“.

„Нещо друго има ли?“

„Все още не, милорд, но продължаваме да работим“.

„Добре. И още нещо: подозирам, че някой е предизвикал безредиците преднамерено. Опитай се да го разбереш“.

„Да, милорд“.

Прекъснахме контакта. Беседата между другото ме подсети, че пак съм започнал да пренебрегвам собствените си дела. Свързах се с Крейгар и му казах да ме очакват след две минути. После превключих на Сетра, обясних й, че ми се налага да си тръгна и дали ще бъде така любезна да ме телепортира обратно в кантората ми? Беше любезна и ме телепортира.

При това, без да се налага да й обяснявам къде е. Много ме изненадва понякога.

 

 

Крейгар ме чакаше, заедно със Светулката и още един, когото не познавах. Влязохме в още порутената сграда и казах на Крейгар да дойде с мен в кабинета. Тръшнах вратата, огледах се и не го видях. Отворих отново вратата и рекох:

— Крейгар, казах да…

— Шефе?

Обърнах се и този път го видях.

— По дяволите, Крейгар, престани да го правиш!

— Какво да правя, Влад?

— Все едно. — „Стига, Лойош“.

„Нищо не съм казал, шефе“.

„Тресат ти се крилата от смях“.

Седнах и вдигнах крака върху бюрото.

— Кой е новият?

— Бияч. Трябва ни още един, можем да си го позволим. Знае, че трябва да го одобриш.

— Как се казва?

— Стадол.

— Не съм го чувал.

— Викат му „Пръчките“.

— А, значи Пръчките? — Изревах: — Мелестав, пусни Пръчките при мен.

Вратата се отвори и новият влезе.

— Седни — казах му.

Пръчките можеше да е получил прякора си, защото приличаше на пръчка, но това можеше да се каже почти за всеки драгар. Все пак беше по-висок и по-тънък от повечето и се държеше така, сякаш всеки кокал и мускул по тялото му е от желе. Когато вървеше, ръцете му се полюшваха, а коленете му изглеждаха отпуснати. Косата му беше с пясъчен цвят, до ушите. Имаше един кичур, увиснал над челото, който сякаш непрекъснато се опитваше да му влезе в очите. Периодично отмяташе глава да го махне, но той моментално падаше обратно.

Всъщност прякорът му идваше от това, че предпочиташе да борави с две еднометрови тояги. Биеше хората с тях.

— Аз съм Влад Талтош — рекох му. Той кимна. — Искаш да работиш за мен ли?

— Много ясно. Парите са добри.

— Това е, щото в момента сме под пара. Знаеш ли за това?

Той кимна отново.

— Вършил ли си „работа“?

— Не. Няма бъдеще.

— Това е спорно. Чувал съм, че преди няколко години си бачкал мускул. Оттогава какво си правил?

Той сви рамене.

— Имам малко връзки с няколко музиканти и няколко пивници. Представям ги, те ми бутат процент. Поминък.

— Тогава що го оставяш?

— Няма бъдеще.

— Добре. Влизаш.

— Мерси.

— Това е засега.

Той се надигна мудно и се изниза. Отново се обърнах за Крейгар. Трябваше ми малко време, докато го видя, след което го попитах:

— Нещо ново?

— Не. Бачкам по „благодетеля“, но нищо засега.

— Продължавай.

— Ясно.

— Доведи Нарвейн и Шоен.

— Разбрано.

Обади им се и останахме да седим и да чакаме. Докато чакахме…

„Милорд?“

„Да, Фентор?“

„Бяхте прав. Имало е някой, който е предизвикал бъркотията. Изглежда преднамерено“.

„Спипай го и го задръж. Ще искам да…“

„Не можем, милорд“.

„Мъртъв ли е?“

„Да, милорд. При размириците“.

„Разбирам. Случайно или някой го е поръчал?“

„Не мога да разбера, милорд“.

„Добре. А за предишния домовладелец?“

„Джерегът Ларис е взел жилищата някъде преди девет недели, милорд. Не знаем от кого ги е купил. Записките са объркани и изглежда, са използвани фалшиви имена“.

„Разплети го“.

„Ясно, милорд“.

— Кой беше? — попита Крейгар, след като прекъснах контакта. Поклатих глава и не отговорих. Той стана, отиде до килера и се върна с едно сандъче.

— Дето ми ги поиска.

Сандъчето съдържаше доста голяма колекция от инструменти за рязане. Като ги видях събрани така, се удивих как съм могъл да побера толкова желязо по тялото си. Искам да кажа, имаше… не, мисля да не ви занимавам с подробностите.

Помислих дали да не отпратя Крейгар преди да сменя оръжията, но се отказах. Взех първото, което ми попадна — малък нож за хвърляне, пробвах острието и баланса и го прибрах в наметалото на мястото на двойника му.

Изненадах се колко дълго продължи цялото това вадене и заменяне. Когато най-сетне приключих, Нарвейн и Шоен чакаха. Щом излязох от кабинета, оправих косата си с едната ръка и наместих наметалото с другата, което ми позволи да се опипам и да се уверя, че разните сечива са си на мястото. Много полезен нервен жест.

Нарвейн ме поздрави с намигане. Шоен ми кимна отривисто. Пръчките, изпружен в един стол, вдигна ръка, а Светулката рече:

— Радвам се да те видя, шефе. Вече бях започнал да мисля, че си мит.

— Започваш да мислиш, Светулка. Това вече е подобрение. Да тръгваме, господа.

Този път Лойош пръв излезе през вратата, последван от Светулката и Нарвейн. Другите двама излязоха след мен, а Крейгар остана. Завихме наляво и поехме към Малаковия кръг. Казах „здрасти“ на няколко от клиентелата, които познавах, и на няколко образа, които работеха за мен. Останах с впечатлението, че бизнесът набира. Това много ме облекчи. Във въздуха все още се долавяше напрежение, но по-скоро като фон.

Стигнахме кръчмата „При фонтана“, после първата врата вляво.

— Пръчки.

— Аха?

— Ей оттука почна белята. Ларис отвори горе малък бизнес, без и една учтива дума да ми прати.

— Мм.

— Доколкото знам, още се върти насам. Светулката и Шоен ще изчакат тук с мен.

— Окей.

Той се обърна и се качи по стълбите. Нарвейн тръгна след него, без да пита. На влизане Пръчките извади двете тояги изпод наметалото си. Подпрях гръб на стената и зачаках. Светулката и Шоен застанаха от двете ми страни, небрежно отпуснати и много нащрек.

„Гледай горе, Лойош“.

„Вече го правя, шефе“.

Скоро след това отгоре и вдясно се чу трясък. Погледнахме. От прозореца изхвърча някакво тяло и тупна на десетина стъпки от мен. След около минута Нарвейн и Пръчките се появиха отново. Пръчките стискаше нещо в левия си юмрук. С тоягата в другата ръка начерта няколко квадрата в пръстта пред мен. Погледнах го въпросително, но докато отвори уста да ми обясни, забелязах, че около тялото вече се е събрала тълпа. Усмихнах им се.

Тогава Пръчките отвори лявата си шепа и хвърли в разчертаните квадрати няколко камъчета — бели и черни.

— Една игричка набързо, шефе?

— Не, благодаря. На комар не залагам.

Той кимна умно.

— Няма бъдеще в това.

Обиколихме по площада.

След известно време се върнах в кабинета. Съобщих на Крейгар добрата новина, че тази неделя можем да очакваме нарастване на приходите. Той изпръхтя доволно.

— Направи ми една услуга, Крейгар.

— Каква?

— Иди на гости на оня, дето ни каза за ударчето. Виж дали не знае нещо повече.

— На гости? Лично?

— Мда. Лице в лице и прочие.

— Защо?

— Де да знам. Може пък да се окаже нещо по-специален, да видим дали ще ни трябват още прибирачи.

Той сви рамене.

— Добре. Но това няма ли да го изложи на риск?

— Не, ако никой не те забележи.

Той отново изпръхтя.

— Добре. Кога?

— Веднага ще е най-добре.

Този път въздъхна, което си беше живо облекчение след толкова пръхтене.

„Сега какво, Лойош?“

„Хвана ме, шефе. Да намерим Ларис?“

„Много бих искал. Но как? Ако не беше защитен от вещерство, щях да го закова на място“.

„Същото важи и за нас, шефе. Ако не бяхме защитени от магьосничество, щеше да ни закове на място“.

„Сигурно. Ей, Лойош!“

„Да, шефе?“

„Имам чувството… Не знам, напоследък май все те пъдя, като остана с Коути. Ще прощаваш“.

Езикът му ме погъделичка в ухото.

„Всичко е наред, шефе. Разбирам. Освен това някой ден и аз ще си намеря някоя“.

„Надявам се. Така поне мисля. Я ми кажи: не изключвам ли нещо напоследък? Искам да кажа, тая работа с Коути дали не ми пречи? Чувствам се някак разсеян или нещо такова“.

„Малко, може би. Не се притеснявай. Когато играта загрубее, се справяш много добре, пък и бездруго не мисля, че може да се направи нещо“.

„Аха. Знаеш ли, Лойош, много се радвам, че те има“.

„О, стига глупости, шефе“.

 

 

Крейгар се върна след около два часа.

— Е?

— Не съм сигурен дали съм научил нещо полезно, или не, Влад. Няма представа къде е Ларис, но е готов да ни каже, ако разбере. Доста беше изнервен от срещата с мен, но това е разбираемо. Е, не точно изнервен. Изненадан може би, и неподготвен. Все едно, не знае нищо, което да ми се струва полезно.

— Хм. Имаш ли чувството, че може да се намерят други като него?

Крейгар поклати глава.

— Добре. Това, предполагам, не ни води доникъде. А другите ни източници? Намерили ли сме някой, който да работи за Ларис?

— Двама. Но с тях нищо не можем да направим, преди да сме натрупали повече фонд. Плащането за „работа“ ще ни разори моментално.

— Само два дни до свършък. Може и да направим нещо дотогава. Остави ме за малко. Искам да помисля.

Излезе. Отпуснах се, затворих очи и отново бях прекъснат.

„Какво има, Фентор?“

„Открихме нещо. Жилищата са били собственост на един Господар на дракони, който е умрял и оттогава почва шиткането“.

„Кога е умрял?“

„Преди около две години, милорд“.

„Аха. И не можахте да разберете кой е бил следващият собственик?“

„Още не, милорд“.

„Продължавай да работиш по това. Кой е Драконът, между другото?“

„Могъщ магьосник, милорд. Казвал се е Барит“.

Виж ти… Кълна се във всички Богове на правосъдието, как можех да наместя това в мислите си? Хрумна ми „съвпадение“, отхвърлих го; пак се върна. Как можеше да е съвпадение? Как можеше да не е съвпадение?

„Милорд?“

„Фентор, разбери всичко, което можеш, за това, веднага. Включи хора. Влез в имперските регистри, подкупи хронисти, каквото трябва, но го разбери“.

„Да, милорд“.

Барит… Барит…

Могъщ магьосник, чародей, Господар на дракони. Беше стар, когато умря, и си бе създал такова име, че вече не го наричаха по потекло. По-скоро потомците му бяха започнали да се наричат „е’Барит“. Беше умрял преди две години и паметникът му, до Пропадите при Портата на смъртта, беше насред бойното поле на най-кървавата битка след Междуцарствието.

Барит.

Много лесно беше да си представи човек, че е замесен в някакъв заговор вътре в дома на Дракона, но какво общо можеше да има с джерегите? Възможно ли беше той да е благодетелят на Ларис? Или някой от потомците му? Но ако да — защо?

Нещо повече, ако имаше някаква връзка между моя проблем с Ларис и проблема на Ноуратар с Барит, това означаваше някаква много дълбока интрига, а Господарите на дракони просто не са интриганти — вероятно с изключение на Алийра, и то само в ограничена сфера.

Нима наистина ми предстоеше ново гостуване до Пропадите при Портата на смъртта и Пътеките на мъртвите? Потръпнах. Много добре помнех последната си визита и знаех, че тамошните обитатели изобщо нямаше да приемат повторната ми поява особено сърдечно. Щеше ли да има някаква полза, ако го направех? Едва ли. Последния път Барит определено не беше добре разположен към мен.

Но все пак не можеше да е съвпадение. Ей така, името му отново да се появи, като собственик на жилищата, използвани от Ларис. Защо просто не бяха прехвърлени на наследниците му? Защото някой си е поиграл с регистрите? Може би. Което щеше да обясни защо за Фентор се оказа толкова трудно да проследи собствеността. Но тогава кой? И защо?

Бързо се свързах с Мороулан.

„Да, Влад?“

„Кажи ми за Барит“.

„Хмм“.

„Това вече го знам“.

„Какво точно искаш да научиш, Влад?“

„Как е умрял?“

„А? Не знаеш ли?“

„Ако знаех… не, не знам“.

„Поръчково убийство“.

О. Това поне обясняваше някои от подмятанията му по мой адрес.

„Аха. И как е станало? Изненадва ме, че един толкова опитен магьосник като Барит ще се остави да го накълцат“.

„Доколкото си спомням, Влад, вие джерегите имате една поговорка…“

„А? Да. «Колкото и ловък да е магьосникът, един нож между плешките ще му смачка сериозно фасона»“.

„Точно“.

„Значи е бил джерег?“

„А да познаваш други наемни убийци?“

„Пълно е с аматьори, които ще наръгат всекиго за пет жълтици. Един джерег едва ли би поел «работа» над особа, която не е от дома; обикновено не се и налага, освен ако някой не заплашва да се обърне към Империята за нещо или…“

Вкочаних се.

Мороулан каза: „Да, Влад? Или…?“

Оставих го да почака. Или, тъкмо се канех да кажа, освен ако е направено като специална услуга, уредена от някой джерег за приятел от друг дом. Което означаваше, че може би, може би, Барит в края на краищата не стоеше зад всичко това. Може би е действал с въпросния някой и след това на другото лице му се е наложило да се отърве от Барит. И това друго лице е покровителят на Ларис. И след като Ларис е помогнал да се разкара Барит, благодетелят му е бил готов да помогне на Ларис да разкара мен. Най-обикновена размяна на услуги.

„Влад?“

„Извинявай, Мороулан, опитвам се да реша нещо. Задръж така за момент, моля те“.

„Добре“.

Значи покровителят на Ларис е действал с Барит преди около две години. Точно така. Кой би могъл да го знае?

„Мороулан, кой би могъл да познава някой, който е работил с Барит малко преди той да умре?“

„Не съм сигурен, Влад. Аз самият не знам. Нямахме много взимане-даване с него, докато беше жив. Може би трябва да прескочиш до Черен замък и да поразпиташ“.

„Да… може би ще направя точно това. Е, благодаря ти. Ще ти се обадя по-късно“.

„Винаги си добре дошъл, Влад“.

Добре, добре. Много добре.

Най-малкото Ларис беше забъркан с някой друг и този някой друг, изглежда, Господар на дракони, му помагаше срещу мен. Ако можех да разбера кой е, може би щях да го отстраня просто като го заплаша, че ще го изложа — Господарите на дракони нямат високо мнение за особи от техния дом, помагащи на джерегите.

Разкриването му означаваше да разбера кой е притежавал въпросните жилища. Хм. Свързах се с…

„Фентор?“

„Да, милорд?“

„Направи ми списък на всички живи в момента потомци на Барит. Да е готов до един час“.

„До един час ли, милорд?“

„Да“.

„Но… слушам, милорд“.

Прекъснах връзката и превключих на друга.

„Кой е?“

„Сетра, здрасти“.

„А, Влад. Добър вечер. Какво има?“

„Още ли е наложително да държите Ноуратар и Коути в плен?“

„Тъкмо го обсъждахме с Алийра. Защо?“

„Няма да е зле Коути да е свободна тази вечер“.

„Разбирам“. Последва пауза, след което: „Добре, Влад. Алийра и Мороулан не възразяват“.

„И двете ли ще ги пуснете?“

„Колебанията бяха за източнячката. Според нас Ноуратар е дракон все пак“.

„Аха. Благодаря ти“.

„Няма защо. Ще им го кажа веднага“.

„Ако може да е след пет минути, става ли?“

„Както желаеш“.

„Благодаря ти“.

Вдишах дълбоко и започнах да се съсредоточавам към Коути, която всъщност не познавах много добре. Но помислих аа лицето й, за гласа й, за…

„Владимир!“

„Позна от първия път. Какво ще правиш тази вечер?“

„Какво ще… Какво мислиш, че ще правя? Приятелите ти още не искат да ни пуснат“.

„Мисля, че това може да се уреди. В случай, че стане, дали дамата ще ми позволи да я придружа на едно малко събиране тази вечер?“

„За мен ще е чест, преблагородни милорд“.

„Чудесно. Тогава ще се видим след час“.

„Очаквам го с нетърпение“.

Прекъснах контакта и ревнах на охранителите си да ме придружат до вкъщи, за да се облека подходящо за случая. Не е редно човек да се явява немарливо облечен в Черен замък.