Стивън Бруст
Джерег (4)

3.

„Всеки е хищник“.

„Работата“ е в три варианта, всеки от които — с различен резултат, цел, цена… и наказание.

Най-простият обикновено не се прилага, но се случва достатъчно често, за да заслужи определението „стандартен“. Идеята е, че искаш да предупредиш някого да не следва определена посока на действие или да го насочиш към друга. В този случай, срещу определен хонорар, започващ от хиляда и петстотин златни и нагоре, колкото по-труден е обектът, някой убиец ще се погрижи избраният индивид да умре. Какво става по-нататък с него не интересува особено убиеца, но често пъти тялото го намира някой приятел или близък, който може да пожелае или не, или да може или не, да уреди пресъживяването му.

Пресъживяването е скъпо — стига до четири хиляди в най-тежките случаи. Дори за най-лесните е необходим опитен магьосник и работата никога не е сигурна.

С други думи, жертвата ще се събуди, ако се събуди, със съзнанието, че съществува някой — и той обикновено знае кой, — на когото много не му пука дали индивидът е жив, или умрял, и е готов да похарчи поне хиляда и петстотин златни империала, за да го докаже.

Това осъзнаване е доста смразяващо. На мен самия ми се е случвало веднъж, когато започнах да се набутвам в територията на един тип, който се оказа малко по-корав от мен. Добре, получих си посланието. Разбрах много точно какво ми се казва, без място за грешки. „Мога да те спипам по всяко време, гадняр, и бих го направил, само че не струваш повече от хиляда и петстотин златни“.

И да знаете, подейства ми. Върна ме в живота Сетра Лавоуд, след като Кийра намери тялото ми, проснато в канавката. Отстъпих. Оттогава не съм му досаждал. Разбира се, някой ден…

Значи най-напред би трябвало да разберете, че съществуват много стриктни закони, свързани с условията, при които една личност може да убие друга, включващи неща като „правомерна зона за дуел“, „имперски свидетели“ и други подобни. Интересно, поръчковото убийство изглежда така и не може да се квалифицира като законно отнемане на живот. Което ни изправя пред най-големия проблем в работата, за която споменах преди малко — трябва да се грижиш на всяка цена жертвата да не види лицето ти. Ако се съживи и се обърне към Империята (което е в изрично нарушение на джерегския обичай, но все пак…), убиецът може да се окаже задържан за убийство. Ще последва инквизиция и вероятно ще бъде осъден. Присъдата за убийство ще прекрати окончателно кариерата на убиеца. Когато Империята извършва екзекуция, изгарят тялото, та никой да не го прибере и да го пресъживи.

Другата крайност спрямо обикновеното убийство на някого и оставянето на трупа му, за да бъде намерен и евентуално пресъживен, е един специален вид убийство, който не се прилага почти никога. Например да речем, че убиец, когото сте наели, е заловен от Империята и им издава кой го е наел, в замяна на жалката си душа.

Какво правите? Вече сте го белязали за мъртъв — няма начин Империята да го предпази дотолкова, че да не го докопа някой суперубиец. Но това не е достатъчно; не и за личност толкова долна, че да ви изпорти пред Империята. Тъй че какво правите? Събирате оттук-оттам, ами, поне шест хиляди златни империала и си уреждате среща с най-добрия наемен убиец, който можете да намерите — абсолютен суперубиец, — давате му името на обекта и му казвате: „Моргантска“.

За разлика от всички други ситуации, най-вероятно ще ви се наложи да обясните причините си. Дори на най-хладнокръвния, най-жесток убиец ще му се стори отвратително да използва оръжие, което ще унищожи душата на нещастника. Вероятно няма да го направи, освен ако не му представите адски сериозна причина защо трябва да се направи точно така, а не другояче. Има моменти обаче, когато нищо друго не върши работа. Правил съм го два пъти. И двата пъти беше напълно оправдано, повярвайте ми.

Само че, точно както домът Джерег прави изключения в случаи, когато се налага да се използва моргантското оръжие, Империята — също. Изведнъж забравят всичките си ограничения против изтезанието на заподозрени и насилствените мозъчни сонди. Така че в подобни случаи рисковете са много сериозни. След като приключат с теб, боцват останалото с моргантско оръжие. Като форма на поетична справедливост, предполагам.

За щастие, съществува една добра средна зона между моргантските убийства и фаталните предупреждения… хляба и маслото на убиеца.

Ако искате някой да си замине и не искате повече да се върне, и сте свързан с организацията (не познавам някой убиец, който да е толкова тъп, че да „работи“ за друг, извън дома), ще трябва да сметнете, че ще ви струва поне три хиляди златни. Естествено, ще струва повече, ако лицето е особено кораво или трудно може да бъде спипано, или е много важна фигура. Най-високият хонорар, който съм чувал да е плащан някога, е, хм, извинете, шейсет и пет хиляди в злато. Допускам, че на Марио Сивата мъгла е било платено доста повече за убийството на стария император на Феникс малко преди Междуцарствието, но точната сума така и не съм чул.

Е, мои млади, новоизлюпени убийци, питате ме как точно може да се погрижи човек един труп да си остане труп, а? Без моргантското оръжие, чиито проблеми току-що обсъдихме? Знам три метода и в кариерата си съм ги прилагал и трите, с комбинации.

Първо, можете да се погрижите трупът да не бъде намерен в продължение на три дни, след което душата трябва вече да го е напуснала. Най-обикновеният метод да се направи това е като платите скромен хонорар, обикновено около триста до петстотин в злато, на магьосник от Лявата ръка на Джерег, който ще ви гарантира, че тялото няма да бъде обезпокоявано за изискуемия период. Или, разбира се, може да криете трупа лично — рисковано е и никак не е приятно да разнасяш труп насам-натам. Клюкарстват.

Вторият метод, стига да не сте много алчен, е да платите на същите магьосници някъде около хиляда, или даже хиляда и петстотин златни, за да се погрижат, независимо кой какво прави, трупът изобщо да не може да се пресъживи. С третия можете просто да направите тялото непресъживяемо: изгаряте го, отсичате му главата… използвайте въображението си.

Аз лично смятам да се придържам към методите, които усвоих в първите две години от кариерата си: дълги часове изпипване, цепене на секундата, много точни изчисления и един-единствен, остър, точен нож.

Досега не съм се издънвал.

 

 

Крейгар ме чакаше. Запознах го с разговора и с резултата. Гледаше ме умислено.

— Колко лошо — отбеляза той, след като свърших, — че наистина нямаш „приятел“, на когото да разтовариш това.

— Какво имаш предвид, приятелю?

— Аз… — Погледна ме стъписан и се ухили. — Не, нямаш. Ти си поел работата, ти ще си я свършиш.

— Знам, знам. Но какво имаше предвид? Не мислиш ли, че сме вътре и двамата?

— Влад, тоя тип е добър. Беше в съвета. Нима си въобразяваш, че ще можеш просто да идеш при него и да го мушнеш с камата в лявото око?

— Изобщо не съм намеквал, че мисля, че ще е лесно. Тъй че трябва да вложим малко работа в него…

— Малко?

— Добре де, много. Значи влагаме много работа в плана. Казах ти какво получавам за поръчката, а ти си знаеш процента. Между другото, какво стана с вродената ти алчност?

— Не ми трябва. Ти я имаш предостатъчно и за двама ни.

Това го пренебрегнах.

— Първата ни стъпка — заговорих му — е да го издирим. Можеш ли да предложиш някакъв метод да разберем къде би могъл да се крие?

Изгледа ме умислено.

— Виж какво, Влад. Просто за разнообразие хайде този път ти да свършиш подготовката, пък после аз да го поема. Какво ще кажеш?

Отвърнах му с възможно най-красноречивия поглед.

Той въздъхна.

— Добре, добре. Казваш, че си е направил магическа преграда срещу проследяване?

— Явно. Във всеки случай Демона е вложил най-доброто, за да го намери.

— Хм. Действаме по допускането, че Демона е прав, че е отишъл някъде на Изток?

— Логично. — Помислих малко. — Не. Дай да не правим никакви допускания. Това, което знаем, понеже Демона ни го гарантира, е, че Мелар го няма в радиус до сто мили около Адриланка. Засега да приемем, че може да е навсякъде извън това.

— Което включва и няколко хиляди квадратни мили джунгла.

— Вярно.

— Няма да се откажеш от стила си, за да ми направиш живота малко по-лек, нали?

Свих рамене. Крейгар помълча, умислен.

— Какво ще кажеш за вещерството, Влад? Мислиш ли, че с него можем да го проследим? Съмнявам се, че се е сетил да се предпази от него, дори да може.

— Вещерството ли? Чакай да помисля… Не знам. Вещерството всъщност не е много добро за такова нещо. Тоест, вероятно бих могъл да го намеря, дотолкова, че да получа образ и псионично фиксиране, но няма как да се стигне оттам до твърда локализация, координати за телепортиране или нещо друго, което да ни е от полза. Предполагам, че можем да го използваме, за да се уверим, че е жив, но подозирам, че все едно, това можем да го приемем без риск, ще сбъркаме.

Крейгар кимна и ме погледна замислено.

— Добре де… Ако имаш някакво псионично фиксиране и прочие, може да измислиш нещо, което Деймар да използва, за да открие къде е. Бива го за тези неща.

Виж, това беше идея. Деймар беше странен тип, но псиониката му беше специалност. Ако изобщо някой можеше да го направи, това бе той.

— Не смятам, че е добре да замесваме много хора в това. Демона никак няма да се зарадва на броя възможни изтичания, които ще ни се наложи да създадем. А пък и Деймар дори не е джерег.

— Ами просто не го споменавай на Демона — отвърна Крейгар. — Въпросът е, че трябва да го намерим, нали? И знаем, че можем да разчитаме на Деймар, нали?

— Е…

— О, стига, Влад. Ако го помолиш да не приказва за това, няма дума да обели. Освен това къде другаде можеш да получиш експертна помощ на такова ниво, без да платиш нищо? Деймар обича да се изтъква. Ще ти го направи безплатно. Какво губим?

Вдигнах вежда и го изгледах.

— Уви, прав си — призна той. — Но все пак мисля, че рискът с Деймар, доколкото трябва да му кажем, е адски малък. Особено ако помислиш какво получаваш срещу него.

— Стига да може да го направи.

— Мисля, че може — каза Крейгар.

— Добре. Убеди ме. Млъкни малко да помисля какво ще ми трябва.

Превъртях през ума си всичко, което трябваше да направя, за да издиря Мелар, и какво, за да може Деймар да го проследи след това. Съжалявах, че не знаех повече как ги прави Деймар тези неща, но горе-долу се досещах. Изглежда, щеше да е съвсем простичко заклинание, което наистина щеше да подейства, ако Мелар нямаше преграда срещу вещерство.

Съставих списък точно какво ще ми трябва. Нищо извън обичайното; вече разполагах с всичко, освен една дреболия.

— Крейгар, пусни моля те приказка на улицата, че бих искал да се видя с Кийра. Когато й е удобно, разбира се.

— Добре. Някакви предпочитания къде да се срещнете?

— Не, само да е… почакай! — Помислих малко. В кантората си разполагах с вещерски защити и аларми. Знаех, че са трудни за разбиване, а никак не ми се щеше да рискувам, ако тази информация изтече. Демона бездруго щеше да се ядоса, щом разбереше, че си имам работа с Кийра. Идеята, че някой от хората му ще ме види как си говоря с нея на обществено място, никак не ми харесваше. От друга страна, Кийра беше… ами, Кийра. Мъчен въпрос.

„По дяволите — рекох си. — Просто ще размърдам малко персонала. Няма да им навреди.“

— Бих искал да се срещнем тук, стига да няма нищо против.

Крейгар ме изгледа слисано и понечи да възрази, но се отказа, предполагам, защото се сети, че вече съм превъртял наум всички възражения.

— Добре. Сега за Деймар. Знаеш какви проблеми ни чакат, докато се доберем до него. Искаш ли да измисля как?

— Не, благодаря. Аз ще се погрижа.

— Съвсем сам? Олеле!

— Ще взема Лойош да ми помага. Сега по-добре ли се чувстваш?

Той се изхили и излезе. Станах и отворих прозореца.

„Лойош — изпратих мисълта си към своя познайник. — Намери ми Деймар“.

„Както заповяда ваше величество“.

„И хайде, спести си сарказма“.

Телепатичният кикот е странно усещане. Лойош изхвърча навън.

Седнах отново и позяпах тъпо в една точка. Колко пъти се бях оказвал в това положение? В самото начало на една задачка, без никаква представа накъде ще ме отведе, нито как ще стигна дотам. Нищичко освен образ как точно ще свърши: както винаги, с труп. Колко пъти. Всъщност въпросът не е риторичен и дори не е въпрос. Това щеше да е четиридесет и второто извършено от мен поръчково убийство. Първото, което ми хрумна, беше, че ще е нещо по-различно от другите, на някакво ниво, по някакъв начин, до някаква степен. Имам ясни спомени за всяко от тях. Процесът, през който минавам преди да изпълня поръчката, е такъв, че не мога да забравя нито едно от убийствата. При това съм длъжен да ги помня много добре. Това сигурно щеше да ми създаде проблем, ако бях податлив на кошмари.

Четвъртото? Дребен негодник, който имаше навика да си поръчва скъп ликьор след вечеря и да оставя половината бутилка като бакшиш. Дванайсетият беше дребна мутра и обичаше да си пази мангизите в най-едрите възможни деноминации. Деветнайсетият беше магьосник, който си носеше парцал, за да си лъска тоягата — правеше го непрекъснато. Винаги има по някаква отлика у всеки. Понякога е нещо, което мога да използвам; по-често е просто нещо, което изпъква в паметта ми. Като опознаеш някого достатъчно, той се превръща в индивид, колкото и да се опитваш да мислиш за него само като за лице… или труп.

Но като се върнеш едно ниво назад, отново се натъкваш на приликите, които са важни. Защото като ми дойдат като имена, подхвърлени в разговор, на спокойна вечеря, с подадената кесия, която ще съдържа някъде между хиляда и петстотин и четири хиляди златни империала, те наистина са едни и същи и се отнасям с тях по един и същи начин… замислям изпълнението и го извършвам.

Действах обикновено отзад напред: след като разбера всичко, което мога, за навиците му, тръгна подир него, проследя го, набележа си графика му дни наред, понякога — седмици, ще реша къде точно искам да стане. Обикновено това ще предопредели момента, както и деня. След това въпросът беше да започна оттам и да изпипам нещата така, че всички фактори да се съчетаят точно тогава и там. Самата екзекуция ставаше интересна само ако се окажеше, че съм сбъркал някъде по редицата.

Веднъж Крейгар ме попита — бях се размекнал повечко — дали ми доставя удоволствие да убивам. Не отговорих, защото не знаех, но това ме накара да се замисля. Всъщност все още не съм сигурен. Знам, че ми харесва да планирам работата и да я задействам така, че всичко да свърши успешно. Но същинското убийство? Не мисля, че го харесвам съзнателно, нито че не го харесвам. Просто го правя.

Отпуснах се и затворих очи. Започването на работа като тази е като започването на вещерско заклинание. Най-важното и единственото е състоянието на ума ми, когато започна. Трябва да съм абсолютно сигурен, че нямам никакви предварителни нагласи за това как или къде да стане, за нищо. Това идва по-късно. Все още не бях дори започнал да го проучвам, тъй че нямаше всъщност откъде да продължа. Малкото, което знаех, започна да се превърта в подсъзнанието ми: свободно асоцииране — оставях образи и идеи да изскачат на повърхността и ги разкарвах небрежно. Понякога, когато съм се потопил в обмислянето, получавам внезапно вдъхновение или нещо като ненадеен изблик на гениалност. В такива моменти си въобразявам, че съм артист в занаята.

 

 

Излязох бавно от унеса си, с усещането, че има нещо, което би трябвало да обмисля. Всъщност не бях съвсем буден, тъй че мина време, докато си избистря какво точно е. В предната част на мозъка ми витаеше някаква странична, настойчива мисъл.

След малко осъзнах, че източникът й е външен. Дадох й известна свобода да порасте и да се оформи дотолкова, че да я осъзная, и открих, че някой се опитва да влезе в псионичен контакт с мен. Разпознах подателя.

„А, Деймар — отвърнах наум. — Благодаря ти“.

„Моля — стигна до мен ясната, деликатна мисъл. — Искал си нещо?“ Деймар притежаваше по-добър умствен контрол и повече сила от всички, които познавах. От него получих усещането, че трябва да внимава, дори и в умствения контакт, за да не изгори неволно ума ми.

„Искам ти една услуга, Деймар“.

„Да?“ Това негово „да“ умееше да го удължи четири пъти повече от нормалното.

„Не е съвсем спешно — казах му. — Но някъде утре примерно, очаквам, че ще ми трябва помощ за издирване“.

„Издирване? Какво издирване?“

„Очаквам да хвана псионична следа на лицето, което съм заинтересован да намеря, и ще ми трябва да разбера по някакъв начин къде точно се намира. Крейгар смята, че можеш да го направиш“.

„Има ли някаква причина да не мога просто да го издиря веднага?“

„Има прегради срещу магьосническо проследяване — казах му. — Не мисля, че дори ти можеш да ги преодолееш“.

Адски сигурен бях, че Деймар не би могъл да мине през преграда, задържаща най-добрите магьосници на Лявата ръка, но малко благоразумно ласкателство никога не вреди.

„О. Тогава как очакваш да му сложиш белег?“

„Надявам се, че не се е защитил срещу вещерство. Тъй като вещерството използва псионична сила, би трябвало да можем да го бележим тъй, че после да го проследиш“.

„Разбирам. Значи ти ще го фиксираш с вещерско заклинание, а аз после ще разбера къде е по оставените белези. Интересна идея“.

„Благодаря. Мислиш ли, че ще стане?“

„Не“.

Въздъхнах. „Деймар — помислих си — някой ден ще“… „Защо не?“, попитах с известно колебание.

„Белезите — обясни ми той — няма да се задържат достатъчно, за да мога да ги проследя. Ако се задържат, ще са достатъчно силни, за да ги забележи, и ще ги заличи“.

Въздъхнах отново. Никога не спори с експерт.

„Е, добре. Имаш ли идеи за нещо, което ще подейства?“

„Наопаки“.

„Наопаки?“

Той ми обясни. Зададох няколко въпроса и той общо взето успя да ми отговори.

Почнах да мисля какво заклинание трябва да направя, за да се получи ефектът, за който говореше. „Кристал — реших. — После ще започна заклинанието точно като другото, а след това…“ Спомних си, че Деймар все още беше в контакт с мен — което на свой ред ме върна на въпроса, който всъщност исках да изясня, предвид на това с кого си имах работа.

„Все пак готов ли си да ми го намериш?“, попитах.

Последва кратка пауза, след което: „Защо не… стига да мога да те гледам, докато си правиш вещерското заклинание“.

Защо не бях изненадан? Въздъхнах още веднъж. „Спазарихме се — казах. — Как да се свържа с теб? Мога ли да разчитам, че ще те намеря у дома, ако отново пратя Лойош?“

Той помисли малко.

„Вероятно не. Ще се отварям за контакт по няколко секунди на час, всеки час от утре заранта. Така става ли?“

„Страхотно — рекох. — Ще се свържа с теб преди да почна заклинанието“.

„Чудесно. Е, до тогава“.

„До тогава. А, благодаря ти, Деймар“.

„Няма защо“.

Всъщност сигурно беше така. Но нямаше да е възпитано да му го кажа. Връзката прекъсна.

 

 

Малко по-късно Лойош се върна. Отворих прозореца в отговор на почукването му. Не знам защо предпочита да чука, вместо просто да направи контакт с мен. Влезе и затворих.

„Благодаря“.

„Няма защо, шефе“.

Продължих да чета. Лойош кацна този път на дясното ми рамо и почна да се прави, че и той чете с мен. Пък кой знае? Може би наистина се беше научил по някакъв начин да чете и не си беше направил труда да ме уведоми. Не бих го изключил.

Работата беше тръгнала. Всъщност не можех да продължа повече, преди да имам някаква представа къде е Мелар, затова насочих вниманието си към това кой е. Това ме ангажира, докато след няколко часа не пристигна следващият ми посетител.