Джоана Линдзи
Затворницата на дракона (43)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Роина не можеше да си обясни защо е повикана. През целия път я нападаха ужасни подозрения. Сигурно Уорик е видял Джилбърт на някоя кула и го е познал. Тя ще се изправи срещу най-силният му гняв, срещу най-свирепото му изражение. Със сигурност веднага ще поиска разплата и ще я обеси на някоя греда. Не, не би направил това! После си спомни как беше набил Биътрикс и как преди това нея беше хвърлил в тъмницата, как я беше оковал в леглото си. Е, вярно че тогава не й беше много противно, но боят…

Толкова беше изплашена, като стигнаха обсадената крепост, че почти не забеляза замъка в далечината.

Веднага я отведоха в палатката на Уорик, но той не беше там. Това съвсем не я успокои. Каквото и да предстои, тя искаше да свършва по-бързо.

Така и стана. Само след минута Уорик влезе при нея. Нямаше време да усети настроението му, защото той веднага я сграбчи и притисна до себе си. Не успя да изрече и дума, защото устните му побързаха да се слеят с нейните.

Целувката му беше така всепоглъщаща, че когато я освободи, Роина не можеше да си поеме дъх. Уорик я повали на сламеника, свлече се на колене и започна да сваля меча си.

— Чакай! — извика тя, като се опитваше с две ръце да го отблъсне от себе си. — Какво означава всичко това. Уорик? Защо ме повика тук?

— Защото ми липсваше! — Той отблъсна ръцете й и продължи върху устните й: — Със сигурност щях да полудея, ако трябваше да чакам още един ден, за да те видя!

— И това е всичко?

— Не е ли достатъчно?

Облекчението й беше толкова голямо, че в целувката й се появи неподозиран копнеж. Ръцете му похитиха гърдите й. Нейните сграбчиха бедрата му. Тази прегръдка не ги задоволяваше, защото им пречеха дрехите.

Уорик започна да се съблича така бързо, че тя се разсмя.

— Ще разкъсаш повече дрехи, отколкото мога да закърпя.

— Това има ли някакво значение?

— Не, може да разкъсаш и моите, ако искаш. Но ако ми позволиш да стана…

— Не, ще лежиш където си! Нямаш представа колко често си те представях точно така!

Тя плъзна ръка по голите му гърди и прокара език но едно от зърната му.

— А пък аз си представях това…

— Роина… недей! — Въпреки протеста му, устните й се прехвърлиха на другото. — Престани, иначе веднага ще те обладая!

— Не възразявам, Уорик!

Той изпъшка. Запретна полите, почти разкъса бельото й когато нетърпеливо проникна в нея.

Уорик не излезе от палатката си нито следобед, нито през нощта. Когато на другата сутрин Роина се събуди, й казаха, че самият Уорик не се забелязваше никъде.

Отначало тя беше смаяна, после кимна. Да я довлекат дотука само за една любовна нощ? Не виждаше защо да не остане още малко?

Веднага щом се облече, настоя да я отведат при Уорик. Пред палатката я чакаше Бернард, за да я представи на сър Томас. Момчето беше инструктирано как да действа при такава ситуация и поклати глава.

— Господарят каза да ви предам, госпожо, че ако ви види още веднъж, ще ви остави тук завинаги. Това не е място за вас, така че е по-добре да си вървите!

Роина отвори уста, за да възрази, но млъкна. Господи, как можа да забрави къде се намира?

Обърна поглед към замъка. Майка й беше някъде из тези кули. Толкова близо, но бе невъзможно да я види. Скоро Ан ще бъде освободена от тригодишния си затвор. Уорик няма да си тръгне, докато не направи това.

Някои от външните стени бяха повредени от стенобойното оръдие, но все още не бяха пробити. Роина знаеше къде е задната порта. През нея я бяха отвели, отделяйки я от майка й. Да каже това обаче на Уорик, означава да признае, че е била тук и че познава Джилбърт.

Дали да не рискува и да остане още малко? Може би ще успее да зърне майка си за минутка? Ако поговори с Уорик, сигурно ще го убеди да изпълни молбата й. Но как би могла да се приближи до майка си, без той да я види.

Не, по-добре е да си замине. Подлудяваше я мисълта, че е толкова близо, а не може да помогне с нищо. Скоро лейди Ан ще бъде свободна. Уорик сигурно ще я изпрати във Фулкхърст. Тогава Роина ще я предупреди да си мълчи, че я познава. И най-сетне ще бъдат заедно!